Евреин, стар ерген, в криза - за алтер-егото на Ъпдайк в "Книгата на Бек" и какво общо има то с България...

“Един евреин, съвременен човек, ерген, самотник, неудачник. Измамник в света на изкуството, който в епохата на академичния модернизъм преживява някаква викторианска тръпка. Една бяла маймуна, увиснала някъде далече върху небесното дърво на звездите. Прашинка, осъдена да знае, че е прашинка. Мишка в пещта. Сподавен писък.”

==

“Книгата на Бек”, първата от трилогията на Джон Ъпдайк, (изд. Кръг, 2020), която следва едноименния му герой Хенри Бек, е разкошно литературно пиршество. Книгата е пълна с интелектуален заряд и сардоничен хумор, остроумни до фарс описания и изобретателни сравнения, очарователни езикови детайли и куп културни препратки, които ни въвеждат в американската литературна атмосфера от времето на писателя.

==

Ограничаващо и дори провинциално е обаче този сборник със свързани разкази, или своеобразен роман, да се рекламира единствено чрез българската нишка в него (най-вече чрез поетесата Блага Димитрова, скрита зад героинята Вера Главанакова). Некоректно е и разказите вътре, които проследяват алтер-егото на Ъпдайк по време на пътешествията, които самият той действително е извършил с цел “културен обмен” през 60-те години в СССР, Румъния и България, да се разбират като документални пътеписи и да изчерпват съдържанието на книгата в представянето й. Въпреки че самата тя подсилва илюзията за документалност заради вниманието, с което писателят фиксира точните дати и места от пътуванията на Бек, неговите “епизоди”, романтични връзки, лекции и срещи.

==

Хенри Бек, гетото за един-единствен човек

==

В “Книгата на Бек” Джон Ъпдайк, класическият БАСП-писател (бял, англосаксонец, протестант) от втората половина на XX век, експериментира с алтер-его, което е почти негов “негатив”. Героят му Хенри Бек е евреин, снабден със стереотипи като облака къдрава коса и огромния нос, киселото чувство за хумор и промискуитета. За разлика от Ъпдайк, Бек е автор само на един дебютен бестселър и няколко последващи творби, неспособни да повторят първоначалния му успех. Той е неженен и има поредица от провалени любовни връзки (Ъпдайк пише, че “се е доказал в отношенията си с всички жени от майка си насам като един лесно уязвим, капризен, глезен, лукав и с просташки маниери, хладнокръвен неблагодарник”). И вместо да реди блестящи словосъчетания като създателя си, общува тромаво и неизразително, като изпитва ужас да води сериозен разговор, без да прибягва в крайна сметка до удобни мисловни клишета.

==

Образът на Хенри Бек е сготвен (както посочва и самият герой в предговора към създателя си) от плеада успешни еврейски новелисти: Норман Мейлър, Сол Белоу, Бърнард Маламъд, Хенри и Филип Рот, Дж. Д. Селинджър, Даниел Фукс. В известния литературен анализ на романа на Синтия Озик героят Бек е наречен карикатура на евреин, или още “неутрален евреин”, за което напомняло и името му - празна becher (“чаша” на идиш). Според Озик, която също е еврейка, героят има много по-общо с литературните, отколкото с американските евреи (и вероятно е по-подходящ за филмите на Уди Алън с типичните за неговите герои нефункционални характери, творчески блокаж, криза на средната възраст, сексуални затруднения, хапливи забележки и пелтечене).

==

**Заварваме Бек в пълен авторски блокаж, **

==

в момент, в който той “кокетираше със старческото изкуфяване, което настъпва рано при американските писатели”. Образът му успява да концертира в себе си низхождането на един писателски ум в съчетание с кризата на средната възраст. Бек уж замисля нов, ударен роман, който да го върне на творческата стълбица, но е способен да стигне само до заглавието му, а опитите му да използва житейските си преживявания (в случая да се влюби за целта в жена, която да го вдъхнови и “освободи гения му от бремето на провисналата му плът”) се провалят. Бек трябва да носи “срамът от деградацията на някогашния ученик на онези велики майстори на тайната Флобер и Джойс до един ловък ласкател на тълпите, който се отбива за малко в разни колежи”.

==

Да, иронията е, че колкото низходяща е писателската потенция на Бек, толкова като че ли възходяща е кариерата му в нейното “административно” проявление. Следваме Бек по време на смехотворен културен обмен в източния блок, на гостувания в провинциални американски девически колежи, в Лондон покрай издаването на тавтологичната му антология. Изглежда наистина воденето на литературен живот е по-лесно от самото писане. “Ние сме потискани чрез онзи копринен механизъм, с който Америка докарва писателите си до слабоумие и ги кара да станат измамници”, пише още Бек в предговора. Кулминацията е в последната глава, в която **Бек бива приет в пантеона на американските писатели, **описан с възхитителна гротескна ирония.** **Ставаме свидетели на тържество, на което като дете Бек е присъствал като зрител, доведен от майка си. Сега той се оказва от другата страна, сред подозрително същите имена на “велики писатели”, които и тогава са си разменяли същите награди - един окаян, но надут пантеон от едва кретащи, полуразкапани безсмъртни старци. “Коленете му трепереха, сякаш след тежко катерене нагоре. Беше успял, беше тук, на Небето. И сега какво?” - този въпрос изразява едновременно примирение и недоумение, но и загатва, че продължение навярно ще има (впрочем следват още две книги за Бек).

==

Присъстваме и на паниката, която обзема Бек при внезапното осъзнаване, че е смъртен, че смисълът винаги му е убягвал. То го спохожда в девическия колеж във Вирджиния, точно сред провинциалното обожание и трескавата младост на девойките. Бек е загубил състезанието с младите именно защото те така трепетно очакват от него да оценява бездарните им (или може би гениални) творби. Бек остарява неумолимо и съзнава, че през годините не е направил нищо повече от това “да се представя за това, което е”.

==

Тъкмо в България героят на Ъпдайк като че ли най-непредвидено оглежда с носталгия собствения си повехнал талант и конюктурна литературност в пленителната Вера Главанакова. Тук навлизаме в територията на самия автор, гостувал действително в нашата “далечна и унизена страна” след посещенията си в Съветския съюз и Румъния, които също са описани. Говори се, че атмосферата в съюза на писателите, която Ъпдайк рисува, с миризмите й на чесън и сирене, с тънките йерархични игри, с опитите за уж изтънчени, но дебелашки шеги и интелектуални демонстрации на фона на една неугледна провинциалност, е доста точно пресъздадена, до степен, в която са разпознаваеми споменатите участници.

==

**Поетесата Блага Димитрова се оказва, така да се каже, show-stopper, **

==

едновременно кулминация и неочакван обрат в поредицата от сходни типажи, с които Ъпдайк се среща в източноевропейската си обиколка (Марин Бодаков има много интересната статия за перцепцията точно на българския текст и специално на Блага - виж ТУК). Предсказуемостта в размяната на реплики, повтаряемите въпроси, предпазливостта и същевременно опитът на соц-събеседниците му да го впечатлят, цялото представление на този сумрачен, подслушван, странен комунистически свят (Бек се оплаква от “същите въпроси, в голяма степен предвидими, и собствените му отговори, които вече му бяха станали ужасно познати, механични, банални, неуместни, неверни, клаустрофобски”), се оказват стопирани от ефекта, който има върху него появата на българката, с която Бек/Ъпдайк провежда един от най-смислените си разговори.

==

За разлика от поредицата източни жени, в които Бек се е “влюбвал” със странното желание да ги спаси от нещо, българката като че ли няма нужда от това - и това е вълнуващо и изкусително. Тя е описана като “жена, която нямаше нужда от нищо, която бе съвършена, уравновесена, задоволена, реализирана”, но най-вече като жена, която живее само и единствено посветена на писането. Бек е запленен и събуден от този литературен идеализъм и преживява момент на епифания - българската поетеса е светло огледало, което го изправя срещу собствения му помръкнал и куртоазен писателски образ. И ако те живееха от една и съща страна на света, както той й пише накрая, то навярно _тя _щеше да е повод за някакво негово спасение. Предаден на умението й да говори истината, Бек/Ъпдайк за първи път за цялото пътуване преживява интелектуално удовлетворение, съпричастие, саморефлексия.

==

**Впрочем единствено в България авторът се концентрира върху литературните кръгове, **

==

докато в СССР и Румъния отделя повече внимание на нелепи случки и маргинални герои. Бродене сред съветския потребителски “рай”, тостове и напивания, безкрайни екскурзии с посещение на музеи и статуи, “етнически” забавления, гротескови вариетета - всичко, с което можем да си представим, че официално са се представяли соц страните. В СССР той споменава за среща с реалните Вознесенски и Евтушенко, но не споделя нищо за нея, снизходително пренебрегвайки огромната им популярност, а в Румъния прекарва случайна вечер с уж един от най-нашумелите автори, чието име дори не запомня. Реалните имена на тези хора не са от никакво значение за американския читател. Бек/Ъпдайк е по-обсебен от преводачите си или лудия си румънски шофьор. В това има много истина - докато редовия източен литератор цитира с възторг американски автори, при това и забранени, редовият американски колега е в пълно неведение за произведенията от страните в Източния блок и тяхното пъчене със собствени жалони му изглежда смешно и провинциално. Не би било прекалено да кажем, че в известен смисъл така е и до днес.

==

Да, много от източноевропейските културни дейци, от председателите на писателски съюзи до последната преводачка, са представени като захранени с банални и патетични афоризми и лозунги, с все същите тежки и снобски интелектуални въпроси, с които се “правят на интересни”, с клишета и наивни в дълбочината си въпроси. Ъпдайк вае чудновати, гротескови, игриви образи, но с умиление и учудена симпатия. Героят му разиграва наивност пред този изоточен свят и добродушна, но жилваща по тънката нишка на истината закачливост. С няколко щриха на фразата авторът успява да постигне плътни и видими образи и тук, но и в Америка (говори например за американски писател “чийто собствен стил на прозата имаше вкус на таблетките аспирин, когато ги дъвчете” - чудесен образ, и пародира южняшкия акцент на студентките).

==

Впрочем Бек непрекъснато и подиграва отдадеността на литературата у източните си събратя -

==

у преводача си в Румъния той например разпознава “един човек, който просто беше влюбен в книгите; един глупак, свързан с литературата”, който “му бе помогнал да запомни онова, което той се изкушаваше да забрави в Америка: това, че четенето може да е най-хубавата част от живота на един човек”. Това разбира се е и скрита критика и към собствената му отчужденост към литературата. Не би било погрешно да заключим, че Бек/Ъпдайк намеква как на Изток все още са съхранили наивния литературен възторг, как там са по-големи ценители и дори познавачи, въпреки или дори _поради _завесата пред западната литература. Той загатва и за наличието на декадентстка субкултура, като същевременно не пропуска да забележи, че „прогресивен“ и „либерален“ имат някак противоположен смисъл в този свят. (Хм, гризе ме любопитството кой е бил в списъка, подаден му американските представители, с писатели,смятани за “по-прогресивните” у нас.)

==

И за още много неща пише Ъпдайк, когато се връща в своята Америка - поколенческите разлики след войната насам, расизма и открехването срещу сегрегацията, “спокойното безсрамие, купено за едно поколение от неблагодарници с цели десетилетия на бедност и войни”, безмилостната картина на една литературен свят и т.н. Ще ви отстъпя обаче удоволствието сами да се срещнете със света на Бек, като ви оставя с няколко цитата:

==

ИЗБРАНИ ЦИТАТИ:

==

“Докато сам усещаше как потъва – в прозата си – еклектична сексуалност и бравурен нарцисизъм, а търсенето на простата истина го отнасяше все по-далеч и по-далеч в измамните царства на фантазията, напоследък и на тишината, той все по-често и по-нагло биваше преследван от проявяващи уважението си глупави типовe, от безочливо изразяващи почитта си студенти, които бяха пропътували хиляда мили, за да докоснат ръката му, от хленчещи преводачи на художествена литература, от предложения за избиране за член в почетни общества, от покани за лекции – да „говори“, да „чете“, да участва в симпозиуми, измислени от амбициозни списания със снимки на голи момичета в безсрамен съюз с уважавани университети. Самото правителство на страната му посредством неподпечатани пощенски пликове от Вашингтон го бе поканило да пътува като посланик на изкуството до другата половина на света, до вражеската, загадъчна половина.”

==

“Докато наблюдаваше представлението, думата „етнически“ се въртеше в ума на Бек. Той беше свикнал вече по време на пътуването си с това артистично бягство, с това уединение от трудното и неотговарящо на очакванията настояще в народните танци, в приказките, в народните песни, като винаги се подразбираше, че под украсения с бродерии национален костюм народът беше всъщност милият на сърцето пролетариат.”

==

“Ако имаше нещо, което да дразни Бек у тези хора отвъд огледалото, това беше тяхната предполагаема вяра, че въпреки в друго отношение може да са второкласни, в страданието си са върховни.”

==

“Действителността представлява постоянно изхабяване на възможностите.”

==

“Скъпа Вера Главанакова,

Аз най-искрено съжалявам, че на нас двамата ни се налага да живеем в противоположни краища на света.”

==

“Както винаги, когато писането му беше предмет на обсъждане лично пред него, в гърдите на Бек се появяваше един колеблив трепет: както звънят кристални чаши, когато някой мине с тежки обувки наблизо. Изпитваше обичайното диво желание да побегне, да се откаже от книгата си, да затвори очи в екстаз.”

==

“Присъедини се към армията от ветерани, които вярваха, че са придобили правото да си измислят своя живот. Навлезе в едно десетилетие на унес и абстрактни страсти, на всякакви оживени типове, на клюки и нощи до късно в очакване на литературния ренесанс, който със сигурност щеше да надмине онзи от двайсетте години точно с толкова, с колкото тази война беше надминала предшественицата си.”

==

“Присъстващите в краката му (жени студенти - бел.ред) – тези сериозно искрящи очи, тези не на шега зачервени бузи, тези престорено скромно изложени на показ прасци и колена – всичко това го отблъскваше с бездната на своята невинност.”

==

“Сводестият интериор се събираше в тази аудитория, увенчана с купол, където смъртните и безсмъртните можеха да се видят през една завеса, която замъгляваше и затъмняваше едните и създаваше за другите свръхестествена видимост, с осветени и точни платонически форми.”