Вехтошарят на спомени Алберт Бенбасат ни връща в миналото с "Изгубени вещи"

Станал съм вехтошар на спомени, възстановявам изгубените стари вещи, пише Алберт Бенбасат.

==

Сборникът му с разкази “Изгубени вещи” (изд. Колибри, 2020) ни връща за кратко - осветявайки ги с мътното фенерче на паметта - към вещи и хора от едно минало, в които ние, читателите му, отдавна или дори изобщо не сме живели. Още повече, че авторът често се обръща към един въображаем “млади читателю” - жест, характерен за много от големите разказвачи на неговото и по-предишното поколение, които един по един ни оставиха своите мемоари. Жест на старомодно и уютно приобщаване и близост с едно следващо поколение, което - подобно на внучката му Ани, една от героините в разказите - ще бъде мост, който ще пренесе към бъдещето оцелелите в истории спомени на дядо си.

==

Уви, с предметите и реалностите, които в младостта са символизирали “стабилността на света, в който живеех, неговата подреденост, непоклатимост, вечност”, но които вече не са част от ежедневието ни, неизбежно са си тръгнали и много характерни действия, преживявания, емоции и настроения, както и цял един език от познати за съвременниците им изрази. И физическо, и емоционално преживяване е да пъхнеш пръст и да въртиш телефонна шайба, сякаш въртиш цялото земно кълбо, ловко да улавяш ентропията на живота с бримколовка, да държиш съседите будни с тракането на пишещата машина, подковаваща мислите ти.

==

Първият цикъл от сборника е посветен именно на такива уж веществени неща: ютията на въглища, часовника с кукувичка, пощенските картички, писеца, бюлетина за нивото на река Дунав, запазените в шкафа шестолъчки и т.н. Вещите са протагонисти и около всяка от тях авторът разказва истории, които - със скоростта на стара грамофонна плоча на 78 оборота - ни връщат в класната стая, в университета, в стария бит на апартаментите, при първите любови и по купоните, в старите фото и кино салони. Само по една неизвестно от кого и до кого писана картичка, оцеляла при букинистите и спасена от него, Бенбасат реконструира цяла житейска история на отдавна отишли си хора.

==

Книгата е и своеобразна интимна история на следвоенна и социалистическа София, с нейните преименувани улици, с нейните вехти кино салони, с малките магазинчета и съборените вече сгради, но и на София от Прехода, с нейните кръчми, унили улици, първи клек-шопове, обеднели и изпаднали интелигенти. И най-вече с пространството около площад “Славейков” и “Солунска”, с неговите продавачи на стари книги и вещи, където разказвачът често се отбива в търсене на отломки от минало, което да съхрани - дали под формата на ранена книга, часовник със замлъкнала кукувичка или счупен писец.

==

На страниците на сборника Алберт Бенбасат ни среща отблизо със семейството си, със своите забавни и срамежливи, наперени и талантливи приятели от детството, училището и студентството, както и с колегите си музейници и литератори. Много от героите са градски легенди, чешити с прякори, алкохолици, хора, чийто живот тъжно е пропаднал в грамофонната фуния на времето. По улиците и пред входовете той среща скитници и клошари, често бивши интелигенти, пропили апартаментите си в центъра и прехранващи се от кошовете на демокрацията. Вторият цикъл от книгата е посветен предимно на тях.

==

Третият събира различни разкази и импресии, подобно на дневник, много често с участието на внучката Ани като главен герой, с която Алберт непрекъснато общува, разхожда се и влиза в приключения. Последните истории са все повече просто етюди, сънища, приказки, като че ли реалността все повече отстъпва пред неравноделния ритъм на сърцето (в случая съвсем буквално по медицински).

==

И така - с нуждата на вехтошар, с вниманието на ценител познавач на антики, с усърдието на букинист Алберт Бенбасат ни заделя и показва обекти от миналото, за да им се порадваме със светла носталгия и ние. Има много меланхолия, но и много здравословна ирония и мек хумор в тази книга, и една мила доброта, което все повече като че ли липсва в разказването днес. Един много човешки разказ за човеци и една грижлива и интимна инвентаризация на миналото, което сме изгубили като скъпа веща.

==

“Симпатичната жена с красива усмивка поправи стогодишния ти часовник. Дали заради нежното ѝ отношение, или от нещо друго, сега се държи прилично. Вярно, сутрин често го намираш спрял, но като му завъртиш ключето, почва да чука бодро. Кой знае, може да се наложи пак да ти спасява живота.”