Антина Златкова е родена през 1990 г. в Монтана. От 2009 г. живее и работи в Австрия. Следвала е комуникационни науки във Виенския университет и трансдисциплинарни изкуства в Университета по приложни изкуства. Автор е на три поетични книги - “Кораби от хартия” (Издателство Знаци, 2010), “Fremde geografien / чужди географии” (edition exil, 2014) и “Kонтражур” (Жанет 45, 2022). Пише на български и на немски. Носител е на австрийската награда за поезия “Писане между културите” за 2012 г. Нейни стихове са публикувани в литературни списания и антологии в България, Австрия, Германия, Словения, Великобритания и САЩ. Тук разговаряме по повод последната й книга.
==
Какво не се вижда, когато гледаме нещата срещу светлината, в контражур?
==
Контражурът е игра на сенки. Вижда се само опакото на нещата – контурите, отпечатъкът, който оставят. В заешката сянка обикновено стои заек, но понякога и човешка ръка, която го имитира.
==
Стихосбирката ти „Контражур“ е организирана според понятията на фотографията. Всеки стих би могъл да се разглежда като кадър, съдържащ други. От кои и какви кадри се състои албумът на същинския ни живот – има ли йерархия, има ли баласт?
==
Има я, разбира се, споделената хронология от повтарящи се сюжети - изписването от болницата, първото море, първия учебен ден и тъй нататък… Но йерархията и смисълът зад тези кадри са лични. Снимката сама по себе си не е спомен, а осветена част от секундата. Ценна е историята преди и след това. Всички сме завършвали първи клас, но всеки от нас гледа снимката си от тогава по различен начин. Асоциациите и придадената важност са субективни. А и погледът ни се променя с времето.
==
Героинята ти Ая измерва света в келвини и лумени. В какво го измерваш ти?
==
Хубав въпрос! Мисля, че го меря в педи или в някаква друга човешка, телесна мярка - в срещите с хора, в историите за споделяне и разказване. Вероятно го меря и в думи - затова пиша.
==
Създавайки портрети на лирически герои, както в първия цикъл на книгата, как избираш какво да проявиш от човека, кое (си струва да) държиш на фокус?
==
За мен в писането и във фотографията има сходен процес на проявяване: има малко техника, известен набор от теми и сюжети; има също доза личен поглед и стил. Но особено при портретите и моделът избира какво да покаже от себе си и какво не. Диалогичен процес е - и фотографията, и писането. Срещала съм ги някъде тези хора - едните ежедневно, други периферно, трети само на хартия. Говорили сме. После историите им са се отсели и са останали стихове.
==
Иван Станков пише, че и последният човек, най-изпадналият, е едно евангелие. Ти пишеш за обхождането му като храм. Как се “проповядва” човек (по един от стиховете ти)?
==
Да, аз също вярвам, че има нещо божествено, а също и нещо крехко у всекиго. Това не зависи от характера - има и танцуващи, и срамежливи, и дребнави богове. Всеки човек заслужава да бъде посрещан с вниманието и нежността, с които се пристъпва в храм.
==
Но мисля, че независимо от конкретната религиозна доктрина, за проповедничеството се изисква един определен тип любов - сляпа, всеотдайна, малко страхопочитателна. И Неда от моя стих си мечтае именно така да я обичат - като слънце и като компас. Доколко е здравословна такава любов, е отделен въпрос. Но вероятно всеки от нас е обичал по подобен начин поне за малко.
==
==
Пейзажите ти от втория цикъл са все от екзотични, посетени от малцина места. По-литературни ли са те? По-трудно ли е да се покаже необичайното, обаятелното и в тривиалните, обходени от всички места? Какво изобщо е “място” за теб?
==
Не знам дали са по-екзотични и по-литературни, но на мен лично са ми по-интересни. Изборът на пейзажите в книгата се дължи на предпочитанията ми като пътешественик. Обичам да пътувам. Била съм с влак до Китай и обратно, с кораб през океана. Пътувала съм с Транссибирската железница, по Пътя на коприната, по Път 66 и Панамерикана.
==
Не харесвам масовия туризъм и пренаселените дестинации. Там трудно се срещат хора, трудно се водят разговори. Но живеем във времето на Lonely Planet и “нетуристическите места” са на изчезване, ако изобщо ги има. Това не е непременно лошо, туристите също са си част от пейзажа.
==
Всъщност “местата” за мен са не държавите и градовете, а отделни улици, покриви, стаи. Мисля, че във всяка точка на света се намират очарование, истории за откриване и разказване. Просто едни истории се побират по-добре в снимка, други - в анекдот, трети - в стихове. Аз не пиша, докато пътувам, а обикновено доста след това. Нужен ми е дълъг процес на осмисляне.
==
Защо пейзажите ти са „в рамка“ - коя/какво е тя? И каква е разликата с пощенската картичка?
==
Пейзажът сам по себе си е необятен и всеки хвърлен поглед е парче. Композицията и перспективата са въпрос на избор. Рамката за мен е именно осъзнаването, че не гледаш обективно, а през личния си обектив. Или през чуждия, както е при пощенските картички. Там обикновено се предлага някакъв пасторален, общ идеал за продан. Но и в единия, и в другия случай светът извън рамката е много по-голям, по-цветен и сложен.
==
На няколко места мислиш живеенето като създаване на сюжет, като разиграване на сценарий…
==
Така е. В ежедневието винаги има доза театралност, от която според мен е трудно да избягаме. Въртим се около заучени категории и модели, лични и чужди очаквания. Себеинсценираме се и то не само в социалните мрежи. Аз лично не вярвам в предварително отредените роли. Мисля, че ежедневно сменяме костюми, декори, сюжети. Че в повечето случаи сами си ги избираме.
==
В множествено число ли са апокалипсисите? С кого би искала да ги посрещнеш?
==
Струва ми се, че дори в последните години да имаме поводи за все повече общи страхове, краят на света (все още) е субективен. Ужасът за един може да е ежедневие за друг и обратното. Усещането за предел е лично. Но в истински апокалиптичните моменти всички искаме да сме с близките си, с хората, които обичаме.
==
Когато се губи, твоят лиричен герой Якоб знае какво търси. Кое би искала паметта ни да забравя последно?
==
Това е тема, която истински ме вълнува - какво и как помним, какво забравяме. Когато паметта се разрони, най-дълго остават най-големите залци. Хубаво е, когато това са и най-сладките. Обикновено последно си отива детството. Мисля, че в това има известна логика и смисъл.
==
Посланието или атмосферната образност е по-важна за теб като поет?
==
Важна ми е предимно историята. Заслужава ли си (за мен) да бъде разказана. Ако да, кои са думите, които най-точно ѝ прилягат. Мисля, че посланието е въпрос на прочит. Него го доизмисля читателят. Според мен и в писането, и в четенето на поезия е като при разговорите с хора - хубаво е да намираш повече смисъл и по-малко излишни думи.
==
Какво има в празнотата?
==
Възможност за вглеждане.
==
Късогледият или далекогледият поглед към света предпочиташ, кой ти се струва по-естествен, по-честен?
==
Зависи от ситуацията. Не мисля, че има противоестествен или нечестен поглед. Само личен. А той е променлива величина. Има значение откъде и накъде гледаш, и на каква светлина.
