Колонката на Георги Цанков: Мия Коту, Роберт Зееталер, Цруя Шалев, Деляна Манева, Катерина Хапсали и още

И на мене не може да ми се угоди! Когато пишех четвъртъците си всяка седмица, усетих жестока умора и ви се оплаках. Сега обаче на бюрото ми се трупат книги, заради които оставам буден до 4-5 часа сутринта, страшно искам да споделя усещанията си за тях, но все по-трудно правя избора. Не ми се сърдете, ако не откриете някое от любимите си нови заглавия – не си мислете, че не съм го видял. Просто, след като забавих ритъма, по-трудно подреждам приоритетите. Пък и се стремя да диря тематичното сходство, което същевременно да отговаря на важни екзистенциални въпроси, които си поставям.

==

Ето например поетичната книга „Илюзията и денят“ от Виолета Цолова, издадена от „Литературен форум“, остана недокосната от „маститите“ критици, а „вехтошарката на дни и мисли“ по невероятен начин е пресъздала „бетонното време, което се опитва целия човешки род да бетонира“. Предвидил съм да се срещна със стиховете й в близкото бъдеще, за да размислим заедно над тяхната философска значимост и естетическа красота. Има абонирани за немощната ни критика автори, а останалите са оставени на любезността на близките и познатите си. В участията си в радио „Дарик“ също не успявам да отдам дължимото на всички, които са ме впечатлили. И днес разполагах само с три минути! За какво да говоря по-напред?!

==

Преглеждам предишните си текстове и с учудване откривам, че по-често пиша за български жени – писателки, отколкото за мъже. Дали това е случайно? И по-нататък ще стане дума за две белетристки - Катерина Хапсали и Деляна Манева – те има с какво да ни покорят и учудят. Само че, като гледам какво се случва около нас, все по-настоятелно се питам: има ли смисъл от тези разговори за книги? Повече от ясно е, че на 90% от хората у нас въобще не им пука за какво се кахъри Хамлет или защо Леополд Блум обикаля из Дъблин. Сред останалите 10% никак не са малко префърцунените почитатели на „висока литература“, които никога не си мърсят ръцете с „низки жанрове“. Криминалета, фантастика, любовни романи и пр. – всичко се натиква под общия знаменател на „чалгата“. Затова и на такива като мене, които приемат Реймънд Чандлър за класик, прекланят се пред таланта на братя Стругацки и на Джордж Р. Р. Мартин (оня с „Игра на тронове“, който наскоро бе наречен от нашенски високомерен комплексар „жалък писач на истории на ужаса“) , се гледа пренебрежително, дори презрително от величества, за които раждането на бестселър от ранга на поредицата за Хари Потър е незначима мимолетна сензация. Така наречените либерали престанаха да ме четат, след като си позволих да изрека някои истини за Македония и за мощта на сръбската пропаганда, други пък се възмущават от гаврите ми с „новоезика“ на политкоректните. Въобще, сложни времена, в които човек, особено ако живее с илюзията, че защитава някаква мисия, трябва да е добре подготвен за шамари от ляво и от дясно.

==

Отсега си знам, че първият автор, който ще представя, няма да се хареса на „правоверните“. Какво, бивш кандидат за президент на БСП? Че как е възможно да е талантлив? Преди доста години професор Иван Маразов написа остри думи срещу мене. Политически и той се беше наредил в дългата опашка на „конете с капаци“, на края на която се мъдрех и аз, но от противоположната страна. Всъщност отворих книгата му „Шепотът на гигантите“, за да потърся подходящи доводи да го оплюя. Така сме устроени, няма какво да се лъжем. Но стана точно обратното – пристрастих се! Сега, когато няма как да не споделя с вас възторга си от подготвяния пет години труд „Златната утопия“, поредното великолепно издание на „Захарий Стоянов“, си давам сметка какво този 79-годишен мъж е направил за българската и за световната култура.

==

==

През март 2012 г. той стана почетен професор на Нов български университет за заслугите му в основания от него департамент „Изкуствознание и история на културата“. Член е на Флорентинската академия „Медичи“ от 1988 г., която е важен клон от първата академия по живопис в Европа, основана през 1563 г. Монографиите на Маразов за Дюрер, за Бош, за Иван Кирков и Димитър Киров, за Вера Лукова и за Йоан Левиев са сравнително ранно изражение на всеобхватното му проникване в света на изкуството. Вторият етап е доближаването до философията на митологията с „Видимият мит“, „Човек, мит, култура“, „Митология на златото“, „Митология на траките“ и пр.

==

На границата към третата фаза на изследователските му открития е „Пътят към безсмъртието“: в тези книги проговарят древните артефакти – амфорите, кантаросите (антични чаши за пиене на вино, по които откриваме необикновени митологични сцени), наколенниците, бижутата, вазите… Малко по малко разговорът с античните предмети се изпълва с мистика: Маразов ни повежда в свят, за който не сме подозирали. Към характеристиките за него като световно признат траколог, културолог, изкуствовед се прибавят още две: езотерик и философ. Превеждал съм четирите най-важни книги на Мирча Елиаде и мога да направя сравнение: нашият учен вече не му отстъпва, в някои отношения той дори стига още по-далече в смелите си разкрития.

==

Поредицата „Хубавата Елена“, „Мистериите на кабириите в Тракия“, „Амазонките“, „Шепотът на гигантите“ и „Златната утопия“ е явление в световната наука за митологичното, съпоставимо с постиженията на Елиаде, на Джоузеф Кембъл, на Алексей Лосев, на Клод Леви-Строс и – същевременно - приемственост на търсенията на друг титаничен български траколог – професор Александър Фол. Не случайно Маразов е първият носител на годишната награда за принос в изучаването на тракийската култура „Александър Фол“. За тритомника „Тракийският Дионис“ на Фол (подготвеният от професор Валерия Фол трети том излезе съвсем наскоро) и за размишленията му върху орфизма ще отделя специално място в друг четвъртък, ако е живот и здраве.

==

Сега съвсем плахо ще навляза в територията на древните мистерии, която крайно предпазливо е била скрита от очите на простосмъртните. В тайните на кабирите са били посвещавани царете на Македония и на Тракия, но известното ни за учението на странните Велики богове е ужасно малко. Обаче когато един магьосник на словото и на знаците успява да „разпита“ каничката-ритон от Боровското съкровище, хидрията от Башова могила, находките от Акропола в Аполония в контекста на мистериалната доктрина от остров Самотраки, да обозре огромната световна литература по темата, да впрегне цялата митология в търсене на истината, то той постига разкрития с надвременно значение. Хиляди пъти по-интересно от което и да е фентъзи, това „четиво“ е нова дума в реконструкцията на механизмите на митопоезиса.

==

Имам твърдото усещане, че не стига докрай в разкритията си, както повечето забележителни езотерици оставя най-съществените тайни за себе си и за малцината посветени. Огромно значение Маразов придава на асиметричните персонажи в мита и на тяхната роля за кодиране на кризисните ситуации в социума. Дори в едно интервю споделя, че бъдещата му книга „Куцо, кьораво и сакато“ ще е точно на тази тема и допълва: „Ние всички сме асиметрични: недъгави, криви, далече от съвършенството. Макар че ни жертват. Но и това е белег на сакрифисиална (от „сакрифис“ – жертване) криза – жертва като хората не остана в държавата.“

==

От тези думи разбираме, че философията на мита съвсем не е чужда на съвременността, а тракологът е и философ, и мъдрец. Персонажите с асиметрична телесност изглеждат „смешни“ и „нелепи“, но тяхното оръжие са главите: „защото не силното тяло, а умната глава е физическият, телесният топос на знанието“. Не е възможно да държиш в ръце легнал нито една от новите книги на Маразов: задремеш ли, тя ще те удари безмилостно с тежестта и с тайните си. „Златната утопия“ е прекрасен полиграфски шедьовър, като графичният дизаин е дело на Борислава Тренчева. Голяма част от стотиците по-красиви и вълшебни от всичко, което досега сме виждали, илюстрации на артефакти са от колекцията на Васил Божков. От заглавната страница ни гледа златен киликс – златен съд с формата на чаша. Изображението е прекрасно и мистично като картина на Леонардо.

==

Професор Маразов е имал рядкото щастие да се докосне до невиждани и нечувани съкровища, за да сподели с всички нас скривани десетки векове тайни на древността, възкръснали благодарение на тази колекция. Разбира се, работа на съда и на следствието е да си кажат тежката дума как е събирано това несметно богатство, но нека по никакъв начин не свързваме лошото с автора на книгите. Той е медиум, който разговаря с изникналите от „златната утопия“ артефакти. В този смисъл, безумно престъпление ще е и ако тази колекция изчезне – да имаш по-богата сбирка от тази в Лувъра и да я унищожиш, това ще рече, че и варварите са били по-цивилизовани от съвременните политически хунвейбини.

==

От „микроразказите“ Маразов изтъкава гениален сюжет: той ни отвежда към космологична и утопична представа за света, в която най-съществени са представите за отвъдното, за смъртта, за вечността. Повече от 70 страници голям формат библиография, съдържащи най-значимите световни постижения на тракологията и на културологията, енциклопедични познания за древната литература, култура и философия, невероятно умение да се извлича подтекста от всяка среща с история или образ – това са качествата, които превръщат „Златната утопия“ в едно от най-важните научни и културни събития през 21 век.

==

Съветвам ви по няколко пъти да препрочитате всяка глава от книгата, а ще ви дам примера с откритията в страниците, посветени на „поета и песента“: „Логично е песента, пеанът, да се разглежда от мита като друга форма на жертвоприношение – думите отлитат към боговете, за да ги „хранят“ като изпаренията от изгаряната върху олтара жертва. Пеанът се представя като жертва, напитка, изискано блюдо или дори като варен боб. А самият поет е като жреца, който извършва жертвоприношението. Чудно ли е тогава, че легендарният певец Орфей искал в следващия си живот да се роди не от жена, а от лебед? Химнът, това „интелектуално жертвоприношение“, по-късно ще се осмисля дори на нивото на мисълта, устремена към бога.“ И още: „Самият език на поезията е тъждествен на божествения, който от своя страна е и език на птиците. Показателно е, че високата маркираност на поетическия „изкуствен“ език намира паралел в „естествения“ език на птиците, който именно заради асоциацията им с въздушната среда, която обитават е божествен. Знанието на птичия език от страна на поетите ги сравнява с проницателите, които също умеят да тълкуват птичия език, както и да гадаят по полета на птиците. Славеите пеят на гроба на Орфей най-добре, вероятно защото тракийският поет разбирал техния език, а те пеят неговите песни.“

==

Може и да ми се смеете, но съм дълбоко убеден, че Николай Кънчев разбираше езика на птиците, че непрежалимият ми съсед Иван Методиев неспирно разговаряше с „пернатите“ – навярно заплеснат в този безкраен диалог е останал завинаги край реката… И още нещо, което отличава Маразов и всички големи културолози и философи, които споменах дотук – езика. Те са органично чужди на наукоподобието, ценят и уважават умния читател и му поднасят не неразбираеми ребуси, а съждения, които ще покълнат в душите ни. Мога още с часове да ви развеждам из неизбродимите тайнства във вселената Маразов. Но ще спра дотук, за да разпаля въображението ви. Неговите книги не са за украшение – те трябва да се четат, за да изпитаме гордост от таланта му на модерен прорицател, а и чрез разшифрованите мистерии на древните да потърсим дали нещо от тях е останало завинаги в душите ни.

==

==

Днес ми върви на автори, за които мненията са нееднозначни – струва ми се, просто защото у нас завистта е неизбродима територия. И така – Катерина Хапсали. Дъщеря на известния журналист Валери Запрянов, завършва икономика, маркетинг и испански език през 1998 г. в Уеслианския университет в Охайо, САЩ. Защитава докторантура по философия. Омъжва се за гръцкия строителен бизнесмен Полихронис Хапсали, който загива в автомобилна катастрофа. През 2011 г. се ражда синът им Ахилеас. Катерина се изявява като журналистка от 2000 г. С първия си роман „Гръцко кафе“ тя спечели наградата „Перото“ в конкуренция с „Лисицата“ от Галин Никифоров и със „Сексът и комунизмът“ от Милена Фучеджиева. Връчиха й и „Цветето на Хеликон“ – за тази награда гласуват читателите, тъй като тя се дава на най-продаваната книга.

==

В едно интервю, направено след фурора и излялата се злоба по отношение на „Гръцко кафе“, Катерина казва: „Аз не съм плъх, няма да изоставя кораба, и ще бъда като унгарските музиканти, които свирят на палубата на потъващия „Титаник“. Не искам България да бъде потъващ кораб, но дори и да е така, няма да го напусна. Това съм аз.“ А нейният учител в литературата, както тя нарича Димитър Шумналиев, много точно напипва силата на Хапсали: „Вмъква ни в много мъка и в много притчи. В лични прозрения, в дълбоки, рядко срещани в родното литературно поле откровения… Природата на тази сага ухае на болка, на великани, които жънат съмнения, и на богини, които зачеват деца…“

==

Така ли? И прекланящите се пред подобни теми в латиноамериканската, в азиатската и в африканската литератури тутакси премрежват очи с презрение. Ама къде е тук постмодернизмът? Определението „фолклорно-чалгаджийско“ тежи над всяка книга, дръзнала да дири талантливо балканския идентитет. Не че по темата не се изписа страшно много боклук, но прозата на Хапсали е нещо съвсем различно. Американско образование в калъпа на балканска жена – смее ли някоя да разчопли раната? „Затова поеми дъх: отново те потапям в балканския Стикс. Този първичен бульон от вековни подозрения, надежди и тайни, от който се появи ти.“

==

Тя не се бои да изрече на висок глас, че след Берлинския конгрес „свободна България се свила като бито куче – краката й останали да висят в Тракия и в Македония. Този в Македония ритал повече. Забивал окървавена пета в слабините на османската власт, понякога й изкарвал въздуха.“ Смела е и когато осмисля корените на балканските вражди, а вечните теми за любовта и за омразата се простират върху целия трагичен 20-и век, от баба Екатерина през 1904 до онази съвременна Екатерина, която разказва на сина си Ахилеас неподправената история на драматичната родова зависимост от смъртта и от любовта. Ще има и такива, които наивно ще потриват ръце, че са научили пикантерии, но важни са хилядите, които са потърсили отговора на загадката: „Така и не се научихме да се обичаме, без да държим да бъдем еднакви. Без да вкарваме другия в собствената си схема. Без да го правим българин или грък.“

==

Осъзнаването на истината за другия става основна тема в творчеството на Хапсали. Тя намира още по-зрял израз в романа „Сливовиц“, в който територията на другостта значително се разширява и категорично се измъква от автобиографичната рамка. „Днес в безвремието след голямата експлозия в моя свят, аз старателно избягвам да разсъждавам в твърде много детайли за утре. Припомням си Кафка и заключението му, че човек не се дави, защото не може да плува, а защото изведнъж си дава сметка за дълбокото.“ В „Сливовиц“ героите се озовават сред дълбокото, попадат неподготвени насред глобалното село, а младата Александра, „невротична комбинация от остър ум и експлодирали чувства“ трябва да се отърси от конските дози забрава, за да преоткрие корените си и да се научи да живее „в пълно съзнание пред красотите и ужасите“ на живота.

==

И ето че сега издателство „Колибри“ ни предлага първия том с разкази „Хора“ на Катерина Хапсали, оформен стилно от художника Дамян Дамянов. Отново сме изправени пред вечната тема за възприемането на другостта, но този път гледната точка е съвсем различна. Напълно съм съгласен с талантливия поет и белетрист Николай Милчев: „Честно казано, героите ми приличат и на шарена сол – направени са от много билки, от дъждове и страдания. И от много любов. Тази книга е модерна книга и модерността и е в това, че е естествена.“ Иска се смелост да приемеш естественото за модерно, но истинските творци могат да си го позволят. Откривателката на млади таланти, неостаряващата творчески Весела Люцканова също е напипала най-важното: „Толкова близки усетих героите, че след всеки разказ спирах, за да си поема дъх.“

==

Достатъчно е да погълнете новелата „Лудата от „Дойран“, за да усетите силата на внушението. Хапсали е придобила много важно качество – да измисля шеметни сюжети, в които дори фантастичното да звучи съвсем убедително. Много от героите й, също като нея, са свързани с испанския език – и някогашната професорка по испански от разказа, която е преживяла страшен кошмар в Никарагуа, и мечтаещия да превежда от испански модерни автори самотник, който се оказва мистично свързан с изгубилата разсъдъка си жена. Няма да забравим и „плейбоя“ поп Дмитри, който никак не отговаря на критериите за морален образец, но носи в себе си нещо от грешния, волен дух на гърка Зорбас. Страхотна е и съдържателката на публичен дом Зисула, която много скъпо заплаща любовта си. Другостта е и поетична, и скръбна в циганите – лилипути, в чудатия „перушан доктор“, който помага на бъдещия писател гей да отстоява идентичността си.

==

Просто Катерина Хапсали не се бои да разказва нетрадиционно, да ни изненадва с неочаквани криволици в сюжетите и да ни накара да съчувстваме на необикновените персонажи, дори на патоложката от „Такси за Париж“, която не трепва по време на аутопсиите, но по този начин разговаря с Бога, искрено вярва в Него и в свръхестествената Му мощ. Всъщност в този разказ също ще открием ключ към света на Катерина Хапсали – тя удивително мъдро изследва какво се случва с нас, щом божествената искра напусне тялото. „Ако Господ не ти държи ръката, когато вземеш скалпела, спукана ти е работата.“ Което всъщност ще рече, че си изгубен, опиташ ли се да твориш, да работиш, да обичаш, без да вярваш в Божията помощ. Ако някой го стяга чепика от търсената и желана от читателите проза, нека се обоснове, но не с „учени думички“, а човешки – дано го разберат.

==

==

И за следващата белетристка дочух неясни шепоти – ама тя е съпруга на Алек Попов, затова я издават „Сиела“ и я хвалят. Понякога ми иде да се откажа от призванието си, като си представя колко негативни емоции предизвиква то, но в такива моменти се сещам, че злобата и завистта виреят навред. Деляна Манева ни поднася забележителен дебют с романа „Шестият пръст“ – и на тази корица майстор е художникът Дамян Дамянов, но тук не съм напълно сигурен дали е улучил същината.

==

Деляна Манева е завършила театрална режисура. И в нейния случай се появява Нов български университет – защитила е докторат, а книгата й „Предизвиканото тяло“ е номинирана за критически текст на наградите „Икар“ през 2014 г. Тялото трябва да открие неповторимия език, чрез който да артикулира историята. Да го направи не само като физически потенциал, но и чрез способността си да води съзнанието. Не е достатъчно тялото на актьора да бъде раздвижено, то всъщност трябва да бъде движено отвътре. Не случайно споделям есенцията на тази философия на театъра, тя е непосредствено свързана с посланието на романа „Шестият пръст“.

==

Преди да ви срещна с героите, да не забравя да ви напомня, че, заедно с Алек, тя е съсценарист на филма „Мисия „Лондон“. Никога не съм крил, че съвременният български белетрист, чиито книги бих взел със себе си на самотен остров, несъмнено е Алек Попов. Доста критици го определят като „постмодернист“ и ако неговите разкази, новели и романи са „постмодернизъм“, тогава и аз съм страхотен фен на подобно течение. Но все си мисля, че постмодернизмът в никакъв случай не е художествен метод, а е начин на живот. Още по-странно ми звучи измислицата „постпънкарско писане“ на задната корица на „Шестият пръст“, изречена от Радослав Парушев, един от създателите на неформалния клуб „бърза литература“, автор, когото ту харесвам, ту ме отблъсква с демонстративната си екстравагантност. Антиконформизъм, добре, има го почти на всяка страница, но не откривам и следа от анархизъм, дори напротив – от романа на Деляна Манева би се получил разтърсващ, хуманен филм, който непременно ще се гледа от доста широка публика.

==

Няма съмнение, че режисьорката мисли ярко кинематорграфично. Всеки епизод е като кадър от бъдещия филм, в който ще има всичко – и смях, и тъга, и дори балканска – а ла Горан Брегович - музика. Героят на романа Павел Тилев пътува с втория съпруг на майка си, германския бюргер и индустриалец Хайнрих, към малко западнало градче на стотина километра от София, за да се срещне с истинския си баща, алкохолик и неудачник, та той да подпише отказа си от бащинство. Темата за „шестия пръст“ е изключително важна за всички нас – от една страна, това е връзката между тялото и душата, а от друга, напомняне за тревогите, страданията, съмненията, от които се опитваме да се отървем, като направо хирургически ги изрежем. Но дори отхвърленото телесно не се изтрива от душата. Спомнете си предупреждението на Иван Маразов: ние сме асиметрични, далеч от съвършенството…

==

Такива са всички персонажи в романа: от Павел, който вече си представя битието си като Паул, до германеца Фридрих, чийто баща искрено е вярвал в нацистките идеи. Романът се чете много леко. Мислената среща на младежа с извънземния разум е много силен момент. Той връхлита в летящата чиния, за да си възвърне хармонията. „Какво се случи след това, какво се случи?Нещата страшно са се оплели вътре в теб. Разочарования и лъжи,у страхове и тайни, които вие, хората, сами си създавате и после те ви дърпат надолу. Дърпат ви към Земята много по-силно от гравитацията. Премахваме ги едно по едно. Лекувал си се с напълно неподходящо лекарство. Взехме проба от вашата ракия. Интересна субстанция, но с почти никакво отношение към времето и пространството. Сега ще изрежем твоята болка и ще видиш светлината, защото мракът е заседнал в мозъка ти и те боли… Ех, земни човеко, въпреки усилията ни експериментът не се получи. Някаква грешка в генетичния код… или на молекулярно ниво. Оказа се малко по-сложен механизъм, отколкото очаквахме.“

==

Да, Деляна Манева великолепно е разчела генетичния код на този сложен механизъм. Той се проявява не само в родовите взаимоотношения, но и в представите ни за смъртта и за любовта. Ясно е, че четивността е измамна. Тя е за читателите, които не обичат да се замислят. Те ще се задоволят с преображенията в сложната любовна интрига между Ева и Павел, ще се посмеят с провинциалните нрави, но ще пропуснат да открият равнищата на комуникация: от пълното неразбиране на другия до постепенното му приемане, от почти физическото усещане на болката до неочакваното възкръсване на надеждите след новите срещи. Накрая Паул ще е вече известен преводач и ще се замисли какво отличава българската литература.

==

Написаното на страници 186 и 187 е съвършена диагноза. Прекалено дълъг е цитатът, за да го възпроизвеждам. Купете си книгата, уверявам ви, че си струва и се замислете над споменатия от мене пасаж. В него има и самоирония, и тъга по несвършеното. Дали романът ще докосва струните на душата или ще е просто забавление? А възможно ли е да избягаме от задушаващата провинциална среда, да се сдобием с висока култура, която да дълбае в същината? Засега истината е, че писанията ни са „нещо като къща, построена странно и леко накриво, която обаче не пада, а си стои здраво на земята напук на архитектурните закони и правила. Но не е наклонената кула в Пиза. Тя не е бамбашка.“ И си давам сметка, че ако трябва да се говори за постмодернизъм, то причината е, че най-значимата и най-търсена съвременна литература е именно бамбашка. Не политкоректна, не съградена по сбърканите правила на криворазбрания либерализъм, а широко отворена към „шестия пръст“ – към несъвършенствата, които ни правят хора и ни помагат да изпитваме емпатия, да живеем готови да усетим като наше чуждото страдание.

==

==

Безпогрешен начин да сторим това е да се доверим на проницателността и на изповедността на една от най-талантливите съвременни израелски писателки Цруя Шалев, желан гост в невероятната поредицата „Отвъд“ на издателство „Жанет 45“. През 2015 г. драматуржката и преводачка от френски Наташа Колевска-Куртева ни поднесе чудесния роман „Любовен живот“, разказващ за страстта между млада жена и възрастен мъж по необикновен начин. Но сега няма да се връщам към този преведен на 30 езика шедьовър, който ни зашемети с нагнетяващата страст и психологическата дълбочина. Това се случва през 1997 г., авторката вече има магистърска степен по библейски изследвания, а еротиката е изпълнена с необикновена, почти религиозна тръпка. Но за Шалев голямото житейско и духовно откритие предстои.

==

На 29 януари 2004 г. при самоубийствен атентат е тежко ранена и възстановяването й продължава дълги месеци. Възприемам случилото се като мистичното просветление на философа Паскал, или като преживяването на Достоевски, очакващ с другарите си петрашевци изпълнението на смъртната присъда. Най-яркото възпоминание за случилото се е романът „Болка“, който вече държим в ръцете си, отново благодарение на Наташа Колевска-Куртева. „Струва ми се, че пиша като поет – казва Шалев, - отказвам се да планирам прекалено много, обръщам голямо внимание на ритъма, на метафорите, на музиката на изречението…“ Благодарение на Колевска, прозата на Шалев достига до нас с цялата си необикновена красота и тревожност.

==

През 2008 г. превеждах за издателство „Прозорец“ страховития роман на Ясмина Кадра „Атентатът“ – за доктор Амин, израелец от арабски произход, чиято жена взривява в оживен ресторант бомба, която крие под роклята си. Така започва неговото пътуване към ада: размисъл за превръщането на съвременния свят в бойно поле на религии и манталитети. Шалев представя своята различна гледна точка, но стига до почти същите изводи като Кадра. Тя прави пред очите ни съвършена дисекция на болката: не само физическата, но и емоционалната. Това е далеч по-многопластов от съсредоточаването върху етническия конфликт роман: той е размисъл за пропастта между поколенията, за абсурдното ни разминаване с другите, дори когато уж са ни най-близки, за измамните сигнали на фалшивата любов. „Интимността включва толкова много търкания и обиди, толкова рани и белези, че която и да е тема може много бързо да се окаже изключително деликатна и чувствителна и конструктивното й обсъждане да стане невъзможно.“

==

Според френския вестник „Фигаро“ „Болка“ е „безкрайно женска книга“. Тъй като в четвъртъците ми гъмжи от „безкрайно женски книги“, започвам да се питам дали пък светоусещането на жените-писателки не ми е по-близко от „мъжката рационалност“. Всъщност, не, свободното, чувствено, изповедно светоусещане на Шалев не може и не бива да бъде възприемано като проява на феминизъм. Просто тя има съвършени възприятия за хаотичния модерен свят и на свой ред улавя несъвършенствата, които обуславят нашите трагедии, но и надеждите ни.

==

Израснала е в литературна среда. Баща й, Морхадей Шалев, е известен литературен критик. Братовчед му е знаменитият писател Меир Шалев – литературната легенда на съвременен Израел, чиито романи „Момчето с гълъбите“ и „Исав“, представени от „Колибри“, го направиха наш любимец, наред с Амос Оз. Съпругът на Цруя Шалев е писателят Еял Мегед, син на Ахрон Мегед, също един от стълбовете на модерната израелска литература. Като по чудо и българските белетристки, и израелската се оказаха втъкани в някаква литературна паяжина, която ги свързва в глобалното село, но и им помага да усещат като лична болка страданията на другия.

==

След всичко преживяно, през 2018 г. Цруя Шалев подписва с още 34 видни литератори писмо до президента Натаняху с молба да не връща бежанци от Еритрея и от Судан. Това е много характерно и за спецификата на романа й. Читателят има чувството, че физическата болка от раняването е само претекст за избухването на всички прикривани екзистенциални страдания, както и основание за узряването за прошката. По неповторим начин обаче Шалев майсторски свързва поетическите и чисто човешките пластове на повествованието. Следим драматичните промени в ярката героиня на „Болка“ Ирис, взаимоотношенията й с децата, с мъжете, вписването й в обществото – с всяка нова страница все по-силно е усещането ни, че нейната болка е и наша – макар географски да е много далече, ментално е съвсем близо до нас.

==

За „Болка“ Цруя Шалев получи престижната швейцарска награда на Фондацията за литература и писане „Ян Михалски“, отворена за писатели от цял свят – паричната й стойност е 50 000 швейцарски франка. Това се случи през 2019 г., а следващият носител на наградата е Мия Коту, невероятно привлекателно лице в поредицата „Кратки разкази завинаги“ , пак на „Жанет 45“. Наградата големият мозамбикски писател от португалски произход получава за трилогията си „Пясъците на империята“, а ние ще се наслаждаваме на „Край никой път“, том, включващ два сборника – „Край никой път“ и „Наниз от мъниста“.

==

==

Идвал е в България, а човекът, който го посрещал, не му обърнал внимание, тъй като очаквал „африканска писателка“. В Куба пък получил подаръци – рокля и накити. Следва медицина, после се отдава на журналистика, а неговият баща също е виден литератор, поет. След обявяването на независимостта на Мозамбик през 1975 г. повече португалци напускат страната, но включилият се активно в национално-освободителното движение Коту остава и решава да се отдаде на биологията. Определя се като „щатен биолог и писател в свободното време“. Испанската му преводачка Роса Мартинес Алфаро го определя като един от върховете на обновителите на португалския език. Бързо се разнесе и у нас мълвата за качеството на разказите, които са просмукани от африканската неразделност между чудесата и действителността. Много от познатите ми побързаха да се потопят в този необикновен свят – там „животът разпаря, човекът вдява конец, кърпи дрехите на времето“, измеренията се размиват, живите общуват с мъртвите, а вечността се сблъсква с историята.

==

Всъщност, много може да се говори за своеобразието на Коту, а и за безспорните му невидими на пръв поглед връзки със словосътворители и откриватели на „неосветени дворове“ от други точки на света. Ще се задоволя само с една много важна тема – значението на преводача за пълноценното възприемане на подобни магьосници на речта. Сещам се например за приноса на „преродената българка“, прекрасната французойка Мари Врина, без чиито талант Радичков, Алек Попов, Вера Мутафчиева, Виктор Пасков, Севда Севан, Емилия Дворянова, Георги Господинов и много други нашенски „чудаци“ трудно биха достигнали до френското усещане на изящната словесност. Точно такава е ролята на Даринка Кирчева за пълноценното възприемане на шедьоврите на Фернандо Песоа, на Жозе Сарамаго, на Гонсало М. Тавареш (поемата му в проза „Пътуване до Индия“ е сред четивата, с които никога не се разделям). Тя два пъти е получавала наградата на Съюза на преводачите, но и това й е малко: приносът на подобни преводачи е неоценим – те правят другия разбираем, близък до нашата душевност. Без да изневеряват на неговата неповторимост, доказват, че диалогът е възможен, дори е задължителен, за да има надежда за хармония в това толкова объркано глобално село.

==

Книгата няма как да не прочетете, след като бъдете „зарибени“ още от първия магически разказ „Детенцето в обувка“ – той прилича и на тъжна Андерсенова приказка, и на мъдра африканска притча. „Събудила се рано и отишла при коледното дърво. Вътре в обувката обаче само празна пустота, кръглата кухина на нищото. Изчезнал ли синът й? Не и в майчините очи. Нали Исус го е отвел горе в небесата, където има свят, годен за дечица. Свлечена на колене, тя благодарила за Божията доброта. За миг забелязала при това, че на тавана вече не блещукат сълзите на нейното чедо. Ала извърнала поглед, защото такава е майчината вещина: да не се заглежда никога в кривината, където мракът заличава света.“ Кривината, мракът – ето ги навсякъде в разтърсващата литература – връзките с „Нежната спирала“ на Радичков са очевадни, но ги потърсете сами. И непременно не пропускайте размислите на Даринка Кирчева „Преводачески мъки и терзания“, тъй като тя изповядва как е направила всичко възможно да ни убеди, че „дори мъката излъчва красота“. И е успяла.

==

==

Великолепен текст на същата тема можем да очакваме и от Любомир Илиев. Не веднъж в четвъртъците съм споменавал с благоговение неговото име, тъй като рогът на изобилието на талантите му ни направи съпричастни към някои от най-великите шедьоври на немскоезичната литература. След „Кучешки години“ на Гюнтер Грас, шедьовър, който очакваме от „Колибри“, след чудовищно трудния за превод роман „Варницата“ на Томас Бернхард за „Атлантис – КЛ“, той ми пише, че си е почивал и се е забавлявал с поредния бисер на издателство „Лист“ – „Част последна“ от Роберт Зееталер. Красива почивка! Да превърнеш разказа за последните дни на гениалния композитор и диригент Густав Малер в музика:

==

„Очите го боляха, понеже изсъхваха от вятъра. Потопи пръст в чая и прокара влажния му връх по клепачите си. Колко уморен беше само. Копнееше за сън, но и се боеше от него. Трябва да напиша една песен за съня, помисли си. Или цял цикъл песни. Пространствата, в които се появяват демоните. Толкова много композиции можех да напиша. Имам чувството, че едва сега започвам, макар да съм в самия край. Така е то с умирането, мина му през ума. Мълчиш и чакаш.“

==

А докато метър и шейсет високото гениално и ужасно болнаво човече чака смъртта на палубата на кораба, който го носи от САЩ към Европа, за да склопи очи на родна земя, през съзнанието на великия евреин преминават – като потпури – най-важните събития от живота му: сложните отношения със съпругата му Алма, една от най-красивите жени във Виена, тревожния разговор с доктор Фройд, унизителното позиране пред грубия, но божествен Роден, триумфа на Осмата симфония - неговата представа за съвършенството, родееща се с химерата за Книгата на Стефан Маларме.

==

Зееталер има вроден зрителен дефект – минус 19 диоптъра, но това не му пречи да завърши актьорска школа във Виена и дори да се появи ефектно във великия филм „Младост“ на Паоло Сорентино. Привлече ме магнетично с преведения от Любомир Илиев през 2019 г. за „Атлантис – КЛ“ роман „Полето“, в който 29 мъртъвци разказват своите взаимосвързани истории в гробище в малък град. „Цял един живот“ излезе в „Аквариус“, а Антония Апостолова написа чудесен отзив за преведената от Даря Хараланова красива притча за жителя на австрийско алпийско село Андреас Егер. „Продавачът на вестници и цигари“ в превода на Жанина Драгостинова беше представен от „Колибри“ – там пък влюбения в Агнешка Франц също като Малер търси услугите на Фройд, който предчувства надвисналите над обществото тъмни облаци. С „Част последна“ Зееталер достига нови висини – симфонията, излята в слово, за болестта, смъртта, любовта и гения звучи с томасмановски размах, подсеща ни за атмосферата от „Смърт във Венеция“, а и за сгъстяването на времето и пространството във „Вълшебната планина“.

==

Следващите страници реших да посветя на две писателки, чиито творби не се нуждаят от особен подтик, за да бъдат прочетени. Но първата от тях се намира по-трудно, защото читателите на издателство „Матком“ все още ми се струват недостатъчно. Изборът на издателката Марияна Тодорова е безупречен – тя разравя недокосвани от масовия интерес литературни стъгди (ако не знаете значението на думата, потърсете го в речника за безценните, отпаднали от употреба понятия). Седмици наред вече ви разказвам как благодарение на „Матком“ се натъкнах на страхотни, незаслужено отминати от критиката шедьоври, които по света се радват на огромно внимание. Срещите с такива бисери ще продължат, а днес запомнете името на Ане-Мари Ведсьо Олесен, родена през 1962 г. в Копенхаген.

==

==

Тя е лекарка по професия, но след успеха на дебюта си „Слънцето на Салерно“ през 2000 г. (и този щедро награждаван дебют е наличен в каталога на издателството) създава още девет романа, превеждани навред по света. Радостна среща у нас с нея беше през 2016 г. с романа „Прекрасната дама“, който ни връща през 16 век във Франция, за да ни срещне с красивата придворна дама на Катерина Медичи Мадлен дьо Мондидие. Тя трябва да оцелее сред опасните и доста еротични игри на придворните. Продължението на трилогията беше „Убийцата“. Мадлен е продадена на султан Селим II и става част от тайната му армия от убийци – легендарния отряд на Полумесеца. Историята, достойна за перото на Дюма, завършва в „Копелето“ – превод на Мария Змийчарова от 2017 г. След като се измъква от гибелния свят на интригите, Мадлен се озовава в Мадрид и започва тайна любовна връзка с полубрата на крал Филип II - Хуан Австрийски. Бях изненадан, че подобна свръхталантливо написана и драматична историческа трилогия е почти неизвестна на нашите читатели. Но така е – малките издателства нямат средства за реклама, а безупречният им вкус за значими художествени творби, популярни по целия свят, остава недооценен.

==

Всъщност припомням трилогията и ви съветвам непременно да я потърсите, тъй като никак не ми се иска да изпуснете и най-новото предложение на роман от Ане-Мари Ведсьо Олесен – „Луси“, в превод от датски на Мария Николова и Елена Иванова. Оригиналът се появява през 2018 г. и печели наградата за датски хорър роман. Анотацията, че е нещо като смесица от Стивън Кинг, Ан Райс и Умберто Еко, е подвеждаща, тъй като всъщност това е книга, която интерпретира талантливо и изключително иновативно мотиви от скандинавската митология. Подобно на немските и датските страшни приказки ще прочетете страници, от които направо ще ви се смръзне кръвта. Историята на безсмъртната Луси обаче е невъзможна без призрачните пейзажи на фиордите, без плетеницата от опиумни видения, говорещи птици и глад за жива човешка плът.

==

Не обичам самоцелните романи на ужаса, но прозата на Олесен е философски извисена, поетична, еротична и магически привлекателна. „Луси“ е един от най-странните и най-впечатлилите ме романи, които съм чел напоследък. Струва ми се, че както в криминалния жанр, така и сега в мрачната фантастика, скандинавците (ако имате здрави нерви, не пропускайте призрачната вселена на Йон Айвиде Линдквист – с шедьоврите „Покани ме да вляза“, „Когато мъртвите се пробудят“ и „Малка звезда“ – първите два са на „Колибри, а третият роман е на „Изток – Запад“) налагат нови усещания, които издават творческа мощ и усет за постдекаденска красота (хайде, и аз да си позволя да изфабрикувам един термин).

==

==

Безспорната кралица на модерния британски исторически роман Филипа Грегъри също е решила да потърси нови пътища за разказване. След огромния успех на филмите и телевизионните сериали по нейни романи (от „Другата Болейн“ до „Бялата кралица“ и „Бялата принцеса“) , родената в Кения през 1954 г. и защитила докторат по литература на 18 век в Единбургския университет белетристка, журналистка и продуцентка за Би Би Си внезапно реши да напусне кралските чертози и да ни отведе насред мочурищата в Съсекс, за да ни срещне с нарочената за вещица знахарка Алинор, преследвана от призрака на жестокия си съпруг, и с благородника-белгец Джеймс, чийто живот ще се помъчи да спаси.

==

Оставихме романтичните герои в романа „Мочурища“ на драматичен кръстопът, за да ги срещнем отново, двайсет и една година по-късно, в „Тъмни приливи“. Настъпила е Реставрацията. Джеймс вече е богат и почитан и се опитва да изкупи вината си пред Елинор заради детето, което навремето е отказал да признае. Действието се прехвърля и в Нова Англия, където се озоваваме заедно с брата на Алинор - Нед, а драматичната интрига се поддържа от красивата Ливия, вдовица на големия син на знахарката, която заплита трагични интриги.

==

Вторият том на сагата отново е преведен от Деница Райкова, а талантливият художник, запазена безценна марка на издателство „Еднорог“, пак е измайсторил страхотна корица. Може прекалено претенциозните да си повтарят, че подобни книги са второкачествена жанрова литература, но ги предупреждавам да не бъдат толкова категорични, защото „второкачествените“ бестселъри на Дюма-баща се оказаха безсмъртни, а много „модерни“ писачи от негово време потънаха в забрава. Тайнството на увличащото читателите писане не се обяснява с теоретични главоблъсканици. Привличат ни „асиметричните персонажи“, отблъскват ни фанатиците и всички жалки опити за създаване на „литературни калъпи“.

==

==

Сякаш цялата истина за красотата и мъдростта на запечатаното на хартия художествено слово се съдържа в неизвестните приживе стихове на една неземна фея – Емили Дикинсън. Наскоро избухна спор в обичана от мене фейсбук група дали жаждата за четене не е заместител на безинтересния живот. Може за някои хора да е така – няма нищо лошо, когато е невъзможно да се измъкнеш от сивотата на всекидневието, да тръгнеш на далечни, екзотични пътешествия с разказите на гениални визионери. Но за мене нещата не стоят така – четенето е нещо като будният сън на Карлос Кастанеда, а писателят е водач-сънувач като дон Хуан: той твори реалност и магия, неразделима смес от фантазията и истинския живот, нещо подобно на онова светоусещане на африканците, за което говори португалеца от Мозамбик Мия Коту.

==

Казват, че когато пред тебе изникне сложен проблем, можеш да отвориш Библията на която попаднеш страница и там незабавно ще прочетеш най-точния отговор какво трябва да сториш. Аз правя нещо подобно със стиховете на Емили Дикинсън. Много от преводите на Цветан Стоянов помня наизуст, а новата интерпретация на преводачката Люба Константинова в новия том с 230 стихотворения „Добро утро, нощ моя“, издание на „Фама 1“, е неочакван, щедър подарък. Ето, опитвам и се озовавам на страница 106: „Поет е този, който / извлича от нещата / съвсем необикновени / парфюми непознати. / И в думите открива / значения, които / за всички дотогава / останали са скрити. / И своето богатство / разкрива чрез картини, / и бедна е пред него / дори и златна мина. / Насъщните си нужди / с трохи задоволява / и, времето прекрачил, / във вечност пребивава.“

==

И да искам, трудно бих намерил по-прекрасно обобщение на изреченото в горните редове: от „златната утопия“ до разшифроването на скритите значения, Емили Дикинсън успява в четири куплета да изрази силата на поезията, съдържаща се във въображението на жадния за разплитане на надвременни истини художник. Помните ли думите на професор Маразов: „Самият език на поезията е божествен, който от своя страна е тъждествен с езика на птиците.“ Какъв синхрон! А за финал си избрах още едно откровение на тази, която сякаш Бог е изпратил, за да разрови тайните на душите ни: „Не се страхувам вече / от нищо на земята - / във смъртното ми тяло / свободна е душата. / Ни с меч, ни с остра сабя / не можеш я разсече, / и тялото да вържеш, душата е далече. / Както орелът лесно / в небето се издига, / така и тя умее / безкрая да достига. / Врагът ти е у тебе - / спотайва се в душата, оковите са в нея, а също – свободата.“ Ако можех така ясно и точно да изразя истината за себе си и усещанията си, бих замълчал завинаги, защото след такава изповед, всички останали думи са излишни.