Радостина А. Ангелова: Обществото ни е тревожно и величае сложния, неразбираем език

Антония: Днес всеки може да пише - но трябва ли? И свива ли се разликата между това да си увлекателен в социалните мрежи, да издадеш бестселър или висококачествена проза/поезия?

==

Радостина: За трябване, не трябва. За можене – разбира се, че може. Изкуствата са една от демократичните територии на човечеството. Писането изглежда най-леснодостъпно, тъй като не изисква на пръв поглед специално усилие или подготовка. Не е като сценичните изкуства, музиката или изобразителното изкуство. За мен е съвсем нормално всеки човек да иска да се преживее като бог: да сътвори нещо от нищото.

==

Що се отнася до втория въпрос, самото му формулиране подсказва, че се очаква разделение: т.е. един автор на висококачествена поезия/проза не издава бестселъри и не е увлекателен и масово следван в социалните мрежи. Обратно, ако пишещият е увлекателен и масово следван в социалните мрежи, едва ли предлага висококачествена проза/поезия.

==

Не знам защо се предполага такова изключване, може би защото определението за качество, в т.ч. качествено изкуство или качествена литература в частност, не се поддава на количествени измерители и в този смисъл е доста субективно.

==

Всъщност, възможно обяснение е, че нашето общество е с високи нива на тревожност, съгласно един от критериите за националните културни различия на Хеерт Хофстеде. Това предполага

==

**величаене на сложния, неразбираем език, който се приема като мярка **

==

за научност, компетентност, академизъм, ако щете. Оттук е лесно да се подхлъзнем по наклона, че щом едно явление е с масов характер, значи то се е отделило от „високото“, от „висококачественото“. Искрено се забавлявам да наблюдавам известен култ към книги и автори, които изискват подготовка, за да бъдат четени или разбрани, но четящите оценяват само времето, което е било необходимо да се придвижат между кориците. И това е единствената мярка за „висококачественост“.

==

А: Кое прави писателският глас уникален и незабавно разпознаваем?

==

_**Р: **_Нямам идея. Кое кара ухото да запомни гласа на певец? Една непозната мелодия? Кое кара човек да изпадне във внезапна медитация пред картина?

==

Това е дълбоко лично преживяване между текста и читателя. Текстът не се променя - променя се човекът, който го чете. Един чува едно, друг – друго.

==

А: Как „не бива“ да се пише?

==

Р: Скучно. Но ако трябва да задълбая в това кое е скучно и кое не, пак опирам до личното възприятие на читателя: един иска динамика, диалози, обрати; друг – описания, съзерцания; трети – нещо съвсем различно…

==

Аз лично се ръководя само от едно: не искам на мен да ми е скучно докато пиша. Егоистично звучи, но само в моята кожа знам горе-долу какво се случва. А и съм много повече четящ, отколкото пишещ човек.

==

А: Можем ли да откроим някаква обща тенденция сред пишещите ни съвременници - или специфични предизвикателства, които да стоят пред тях?

==

_**Р: **_Много са. Но едно от големите предизвикателства е, че самотното бягане, наречено писане, днес е на сцената, под прожекторите и килийното уединение, дистанцирането от света са „позволени“ на малцина. От пишещия се очаква не само да осигури хляба (духовния), доколкото му е по силите, ами и зрелището. Давам си сметка за колко пишещи хора това е огромно усилие или е непосилно изобщо.

==

А: Има ли задължителни книги, които онзи, който желае да пише, трябва е прочел?

==

_**Р: **_За мен задължителните книги не произтичат от това дали някой пише или не пише: повечето хора пишат в някаква степен в различни моменти от живота си. Задължителните книги също не произтичат от самия човек, а от родителите му. Смятам, че задължителните са онези първи детски книги, които родителят започва да чете на вече разбиращото дете, и ги чете пак, и пак, една история толкова пъти, колкото детето иска, защото само така се създава жаждата за световете, скрити зад символите на думите. Веднъж създадена, тя продължава през целия живот.