Aнтония: Всеки ли днес може да пише? И свива ли се разликата спрямо между това да си просто увлекателен в социалните мрежи, да издадеш бестселър или качествена проза/поезия?
==
Керана: От първолака до стогодишния старец всеки може да пише – стига да може да пише. Желанието за себеизразяване е неустоимо и човек го прави както му идва отвътре: с букви, с графити, с ноти, с четка и бои…
==
Преди време научих нещо твърде любопитно: има едно място на планетата ни, където все още се използва пиктографска писменост – в езика на народа наси, наречен още донгба-дунга, който живее в предпланините на Тибет. И понеже въпросът отчасти касае и литературното писане, нека си представим как някой креативен наси получава порива да напише роман – каква грандиозна книга ще бъде това.
==
Разбира се, ще преекспонираме представата: всички отвесни гладки скали в Тибет ще бъдат изписани-изрисувани вдъхновено, привидно сложното ще бъде просто, ясно и достъпно за читателя и без преводач. Една модерна книга-комикс ще разказва неща, които никога не сме знаели или които напълно сме забравили. Тибетското общество е общество на мъдрите, на улегналите хомо сапиенси – там страстите са уталожени за сметка на почти аскетичната принадлежност към величествените природни перспективи.
==
Да пишеш върху фона на самата природа едва ли има някаква по-висока цел, изобщо едва ли има цел. Важно е само да чувстваш едното благоговеене пред Божата дарба в себе си – че можеш да сътвориш нещо и да оставиш своя знак – и да те издува щастие без каквато и да е друга причина.
==
В западните култури целите на това занимание могат да бъдат както изброените във въпроса, така и още много и различни други. За щастие, някъде там, в многотията от пишещи с цели, амбиции, стремежи и прочие, със сигурност ще се намерят хора, които да заявят ясно и категорично, че пишат, защото ако не го правят, животът им се струва безполезен и празен и че единствено в писането намират смисъла му. Разбира се, само ако тези хора са осветени от Божата дарба, за която споменах – те ще са, които правят истинската литература. В противен случай отново бихме имали просто едно досадно клише и ще е налице амбиция без покритие.
==
А: Коя е най-силната отличителна черта за един писателски стил според вашия вкус?
==
К: Да, съществен момент в често разгорещените разговори относно художествената литература е, че в тях се обсъжда всичко, което може да бъде обсъдено, с изключение тъкмо на онова нещо, заради което тя се нарича художествена. Стилът.
==
Единствено богатата лексика ще помогне на пишещия да започне да създава свой собствен пластичен език, със свои интонации и свои изразни средства. Човек с малко думи в речника, без „златни” словесни запаси, каквито и амбиции, цели и желания да има – писател не може да стане. „Безсловесните” обикновено се навъртат около някой богат писател като рояк нощни пеперуди около лампа, но каквото и негово да се опитват да наподобят, бедните думи, с които разполагат, не могат да създадат история, готова да засвети със светлината му.
==
Има и доста други мнения относно стила. Помня, че Мирча Картареску е казал нещо много красиво и май изчерпателно. Ето: „Не можеш да направиш нищо, за да имаш стил. Защото не можеш да го имаш, ти си самият стил. Той е пирографиран в инженерията на прешлените на гръбначния ти стълб, в динамиката на флуидите на твоето тяло, в светлинния лъч на кадифената ти зеница. В мъдростта на твоята мисъл, която напредва с напредването на вселената и се оттегля с нейното оттегляне”.
==
Иначе в самата литература почерците днес са много и различни, и интересни. Интересна е тъкмо тази еклектика на писателски стилове, теми, дихания, естетики, както и еклектиката и на читателските вкусове. Мисля, че имаме движение напред и нагоре и че е време българската литература да започне да достига нивата на някои от съседните балкански литератури, както и на европейската, естествено. Пък и доколкото и едните, и другите литератури, които споменавам, са си и световни по принадлежност, българската литература е в готовност също като тях да мери ръст.
==
А: Как “не бива” да се пише?
==
К: Аз не зная нито как не трябва да се пише, нито как трябва. Всъщност знам, но за себе си. И не приемам за сериозно някой някого да учи, да поучава, да съветва, да направлява. Само едно нещо бих отправила като пожелание към другите и към себе си, тъй като в писането съм изключително емоционална и нетърпелива: времето на литературното произведение трябва да узрее като всичко, което ражда на тази земя и дава плод в точния сезон. И в точния месец, ден и час даже.
==
А: Можем ли да откроим обща тенденция сред пишещите ни съвременници?
==
К: Като редактор съм работила и продължавам да работя с много млади хора и тъй като това – обяснимо – сближава, продължавам да следя какво се случва с тях по-нататък. Талантливите по начало имат зряло отношение и към живота, и към поезията. Независимо от липсата на житейски опит. На поезията житейски опит не й трябва. Тя самата е опит.
==
Младите поети са чели много, разбира се, и имат литературната база. Силно интуитивни са и много интелигентни и тази комбинация е особено характерна за новото поколение поети. Относно интуицията, използвам тук думата не в леко мистичния й смисъл, а като възможност за получаване на отговори преди да си задал въпроси – може би като сегашно разбиране на усвоени по-рано знания. Макар че и в това има известна доза мистика.
==
**Някои от младите отсега са разпознаваеми като почерк и това е радващо. **
==
Общото, за което питаш, е може би желанието им да бъдат рамо до рамо в едно публично пространство, което превръща думите, написани в тишина, в шоу за изговаряне на глас. И то не просто като появяване от време на време под светлините на прожекторите и пред публика, а като нонстоп сценични изяви. На сегашните млади поети това изглежда особено допада, тъй като за малко се изживяват като артисти две в едно, пък младите обичат да са такова нещо. Не съм сигурна само дали на поезията й е приятно да излиза от своята извечна интимност по този стресиращ за нея – според мен – начин. Може и да греша, не знам.
==
А: Кои са поне двете книги, които един пишещ човек трябва да е прочел през живота си?
==
К: Много труден въпрос. Има много – и много важни – книги. Важните книги са онези, които касаят целокупното човечество. По тази логика едната би трябвало да е Библията. Да, Тя е. Не се наемам да посоча още само една.
==
Човешкият опит, сиреч постигнатото – с мощната интуиция, таланта, труда и всеотдайността на стотиците хиляди писатели от всички векове – това познание ще изчезне в небитието, ако някой реши да отдаде на аутодафе книгите от всички библиотеки в света. Човечеството ще се завърне в пещерите на невежеството. Колко му е, армия луди и 451 градуса по Фаренхайт. И в пожарището ще изчезне всичко, важно и неважно, и хората ще скърбят за всичката погубена книжнина без разлика.
==
Отклоних се всъщност в някаква невъзможна (?) футуристична представа, защото искам да кажа, че за отделния човек може да е важна книга, която за останалите хора не е тръпка, но пък за някого, само по известни нему причини, е единствена и любима. Така че, всички любими книги на всички хора на тази планета са важни.
