Неда Антонова: Никой не може да избяга от пожизнения печат, наречен стил

**Антония: Всеки ли днес може - и трябва - да пише? И какви са разликите срямо целите: просто да си увлекателен в социалните мрежи, да издадеш бестселър или висококачествена проза/поезия? **

==

Неда: Възможността за изразяване е едно от неписаните права на всяко човешко същество. Особено в случаите, когато правото е и необходимост на личността. Всеки може да пише, независимо от целта, стига да е грамотен. А много от целите са доста по-интимни от изброените – пишеш, за да ословесиш нещо, което занимава мисълта ти, с надеждата, че – разказвайки за него – ще го разбереш; пишеш, за да въведеш хармония във вътрешния си свят, опитвайки се да назовеш усещанията си и техните причини; пишеш, за да има какво да четеш след години; пишеш, защото си самотен, защото смяташ тази дейност за престижна, защото искаш да се усещаш интелектуалец, защото няма какво друго да правиш, защото ти трябват пари… Да, колкото пишещи, толкова мотиви и цели.

==

По-различно стои въпросът с публикуването

==

Публикуваш, защото искаш да се похвалиш със себе си и да заемеш място в съзнанието на много хора; издаваш защото искаш да бъдеш забелязан и оразличен от тълпата; или защото си сигурен, че онова, което ще кажеш, ще помогне на някого; или изпитваш чувство на дълг към човечеството, да споделиш с него жизнения си опит… Публикуваш, за да те четат. А кой и по каква причина те чете - не е твой проблем. Твоят проблем е да осъзнаеш за кого – за какъв тип читатели - пишеш. И това да стане достатъчно навреме.

==

А: Коя е най-силната отличителна черта на един писателски стил и глас според Вашия вкус?

==

Н: Гласът на човека, заедно с неговите пръстови отпечатъци и ДНК е третият уникален белег на човешкото същество. Ако приемем гласа като метафора, за мене най-важна е неговата ясност, мекота и сила, глас, който е тъй категорично разпознаваем, че веднага можеш да го окачествиш и да му поставиш етикет. Стилът като глас на писателя в общия литературен хор е израз на онзи предварителен критерий за отношение към света, с който се раждаме. Макар с годините той да се дообработва и полира, стилът е нещото, което ни прави единствени, което ни олицетворява, а понякога дори ни изобличава.

==

Ярко изразеният стил се проявява във всичко – роман да напишеш, донос или надгробно слово, ти ще го напишеш като никой друг

==

А дали твоят начин ще се окаже добър или не толкова, това вече зависи от стила на читателя. Чувала съм умни хора да казват: „Чета онези писатели, като които бих писал, ако имах творчески дар”. Стилът е, който обединява автора с неговите читатели. Ние сме от една кръвна група. И, ако дарбата се изразява в избора на сюжет и подхода към него, стилът личи в подробностите. Никой не може да избяга от пожизнения печат, наречен стил!

==

А: Как „не трябва“ да се пише?

==

Н: Все едно да ме питате „как трябва”! В едно съм убедена: никой автор не пише, както иска. Всеки пише само така, както може. И ако написаното от него е намерило читатели, колкото и малко да са те, значи си е струвало да се напише. Тъжно е, когато авторът се опитва да съчинява истории, в които не вярва или чиито морално излъчване не споделя, но го прави, защото това се очаква от него.

==

Писателят не е момче/момиче за поръчки или ако е, той вече се нарича просто автор на текстове

==

За да отговоря все пак на въпроса, ще ви кажа какво не бих прочела. Не бих и прелистила книга, пледираща кауза за градивната сила на злото или за каквото и да е противопоставяне на природните закони от позицията на идеологии или меркантилни нагласи. И една подробност: не е добре човек да пише, когато е нещастен. По-добре да разказваме за несретите си, след като те са отминали. От писателска гледна точка е по-добре: в минути на скръб човекът е лош пророк.

==

А: Каква е общата тенденция сред пишещите днес – и какви предизвикателства стоят пред тях?

==

Н: Дълбоко личен въпрос, предполагащ лишен от валидност – поради пристрастие! - личен отговор. Не следя достатъчно отблизо щедрия поток на българската словесност, но мисля, че не от всичко, което се случва в живота на човека или на обществото, може да стане литература. Пък и да опишеш една случка така, както е възникнала, е просто разказ на случка. За да се получи художествен текст, необходимо е към видяното да се прибави мислимото, а още по-добре - немислимото.

==

А: Двете книги, които един пишещ човек трябва задължително да е прочел през живота си?

==

Н: Те трябва да бъдат на една и съща тема и да визират едно и също събитие – например първо четеш „Записките” на Захари Стоянов, после „Под игото” или отначало - спомените на руския генерал Барклай-де-Толи за войната с Наполеон, а после четеш „Война и мир”. Две четива с различна природа. И там където те се докосват, избухва искрата на онази наджитейска и надисторическа истина, която наричаме литература. Тази искра е урокът по творческо писане.