_Антония: Всеки ли днес може да пише? И каква е разликата спрямо целите – просто да си увлекателен в социалните мрежи, да пишеш въздействащи статии или да издадеш бестселър/висококачествена проза? _
==
_Мария: _ Всеки има възможност и право да пише. Дали обаче това е качествено писане, независимо в кой жанр е, или е просто писмено дърдорене, е друг въпрос. Много хора решиха, че са писатели или журналисти само защото статусите им в социалната мрежа печелят харесвания. Във фейсбук си ударен, бърз, реагираш чрез избухване. Там чисто технически не можеш да си особено разточителен в езика, трябва
==
да си бързооборотен в най-добрия смисъл на тази дума
==
Статиите изискват други умения. Всъщност зад една добре написана статия стоят не само базисна култура и интелигентност, но и четене, мислене и анализиране.
==
Художествената литература пък е нещо коренно различно. Аз самата, въпреки че съм филолог по образование, осъзнах колко трудно се създава художествен текст, когато започнах да пиша такъв и се изправих с експедитивните си журналистически навици пред белия лист на романа.
==
**Оказа се, че трябва да впрегна други умения: **
==
да търся думите за детайлно описване на сюжета, да движа герои, които да стоят достоверно в разказа, да не се опивам от изказа си, а да го подчиня на логиката на образите, да бъда по-спокойна в обстоятелствата и да не търча през глава към края… И всичко това накрая трябва да изглежда като дъх, да е леко, да се чете без спъвания.
==
**Думите трябва да са мост, който води към преживявания, **
==
а не камъни, в които да плетеш крака. За мен това е най-трудно за постигане - тази комбинация от хубав език, интересна история, темпо, чувства и атмосфера в един художествен текст.
=
_А: Коя е най-силната отличителна черта на един писателски стил и глас според твоя вкус? _
==
_М: _Всеки писател или поет си има различна, затова не подхождам към който и да е автор с намерението непременно да му разконспирирам отличителната черта. Просто се потапям в разказа. Поетесата Мария Донева разпознавам по умението от делнични неща да сътвори съвършени стихове за възрастни, които звучат очарователно детски. Захари Карабашлиев разпознавам по една особена подреденост, американска стегнатост и логичност в конструкцията на книгите му. Елин Рахнев е неочакван в детайлите и образите си, изненадва ме с нещата, които му правят впечатление и умението с такава лекота да ги облече в поезия. Георги Господинов е иносказателен и мистичен, Калин Терзийски дяволито се подиграва с това, за което пише, Милен Русков е изумително органичен, Георги Тенев е интелектуалец и в начина си на разказване…
==
Всеки един от тези автори, както и всички останали, с които се срещам в текстовете им, са ме карали да чета с удоволствие. Доставяли са различни малки читателски празници за разнородната ми душа, може би. Карали са ме да си обръщам не само гледната точка, но и да си дефинирам усещанията по-прецизно, да съм по-съзерцателна и притихнала, за да не пропусна детайлите.
==
**Харесвам автори, които ме изненадват **
==
Изненадата обаче е двоен процес - зависи с какво авторът и читателят се срещат на страниците на книгата. Затова за четенето също трябва богата душа, не само за писането.
==
А: Как “не бива” да се пише?
==
_M: _ Не знам. Знам как _аз _не трябва да пиша. Не трябва да пиша само заради самото писане. Когато нямам какво да кажа, трябва просто да си замълча. Не трябва да пиша нечестно и по поръчка. Когато пиша литература, предпочитам да правя това дискретно. В журналистиката е обратното - тя трябва да се изрази, да се опъне, да си тури ръцете на кръста и да крещи, ако трябва. Литературата, поне така, както аз я разбирам, първо е вътрешен процес на осъзнаване на нещата, после е отношение, след това е избор на език и стил, а накрая е много умствен и физически труд.
==
**Всичко това трябва да засвири координирано и цялостно, **
==
за да започне разказът да живее самостоятелно. При мен това се получава само в тишина. Тишината като вглъбяване - нещо като смирението, с което влизаш в някакво велико място - например в Сикстинската капела. Попиваш с очи всичко наоколо, наостяш си сетивата да почувстват колкото е възмъжно повече, изтриваш се от света навън, защото знаеш, че точно сега и точно тук, точно ти такъв, какъвто си, ще си само един единствен път - този.
==
Всяка добра книга е отражение на едно ето такова съвпадение на място, човек и преживяване, които авторът е запечатал по възможно най-добрия за момента начин. И написана месец по-късно, същата тази книга може да е съвършено друга.
==
_А: Можем ли да откроим обща тенденция сред пишещите ни съвременници – и предизвикателствата, които стоят пред тях? _
==
М: Не мисля, че имам толкова познания в съвременната българска литература, за да мога да отговоря на този въпрос. А що се отнася до предизвикателствата… Мисля, че основното е днес да съумееш
==
да разказваш искрено, без да се самонаблюдаваш и без да кокетничиш
==
Предизвикателство са и темите - все още не съм чела потресителен, разтърсващ като сюжет и написване български роман, който да разказва за съвремието ни, за делничността ни. Все са ми малко изкуствени, леко пресилени, на места доизмислени.
==
А: (Поне) двете книги, които пишещият задължително трябва да е прочел през живота си?
==
М: Само две?! Хм… Тогава на първо място която и да е граматика на българския език. На второ място тази книга от детството, която те е карала да не можеш да заспиш. Моята беше “Малката кибритопродавачка”. Толкова плаках на трагичния й край, че накрая мама физически го промени - на меките корици на моята книга написа на ръка с химикалка текст, в който се казваше, че “Малката кибритопродавачка всъщност изобщо не била умряла! Тя всичко това го сънувала и когато се събудила в топлото си и меко легълце, около нея била майка й, която я гушнала, и татко й, който я щипнал по бузките, и баба й, която я извикала на закуска, защото й била приготвила топло чайче и палачинки със сладко от диви ягоди!”…
==
Както можете да се сетите, менюто от закуската беше моето любимо като дете. И мама така ме “извади” от тъжния сюжет, за да мога да го преживея. Точно тази книга си препрочитам до ден днешен. И ми е много скъпа, защото майка ми й промени края, заради мен. Та като ви казвах за срещата между читателя и автора на страниците на книгата, ето това имах предвид - сигурна съм, че никой няма “Малката кибритопродавачка” с финал като моя!
