Николай Терзийски: Всеки по-дълъг текст днес се пренебрегва

Антония: Наистина ли всеки днес може да пише? И скъсява ли се разликата между това да си увлекателен и масов в социалните мрежи, да издадеш бестселър или висококачествена проза/поезия?

==

_**Николай: **_Днес писането е достъпно за всеки, да. Независимо от степента на грамотност, речниковия запас, общата култура, мирогледа, въображението… Сядаш на компютъра и пишеш – какво по лесно от това? Редактирането е също улеснено от технологиите – програмите подчертават грешки, тавтологията се поправя елементарно… С гугъл може да се компенсира липсата на знания. А с наличието на социални мрежи и блогове е сравнително лесно и да стигнеш до читатели. Но да събираш харесвания в социалните мрежи, според мен, не е показател за качеството на написаното.

==

Социалните мрежи отразяват масовия вкус, там вървят в най-голяма степен клишета, провокации, шеги и скандали. Реакциите са или на възторжено одобрение, или на масово неодобрение – като и двата варианта носят бърза популярност. Дори ми се струва, че много от младите хора, които пишат, го правят именно заради тази популярност, а не за да споделят своя идея, възглед или чувство.

==

Разбира се, това не означава, че социалните мрежи не могат да помогнат и на така наречената „висококачествена“ литература да намери своите „висококачествени“ читатели. Но – в крайна сметка, кой е вододелът на висококачественото? Това кое произведение е „високо“ и кое не, ще покаже единствено времето.

==

А: Кое, според твоя вкус и разбиране, прави един писателски глас неподражаем и ясно разпознаваем?

==

_**Н: **_Вътрешното чувство на автора. Усещането му за думите, за музиката и ритъма на словото, за езика и героите. Идеите. Лудостта. Чувството за хумор също, разбира се. Неповторимият глас не се учи на семинари по писане, той е нещо, което идва. Отнякъде. Отвътре или отвън – аз не мога да кажа. Просто някои хора го имат. Или го усещат.

==

А: Как “не бива” да се пише?

==

Н: Напишете в гугъл „съвети за писатели“. Или „как да напишем разказ/стихотворение/роман“. Или: „кое е най-важно за един автор“. И там ще намерите редица примери за това как не трябва да се пише. Дълбоко вярвам в това, че не трябва да се пише като следваме нечии чужди съвети. Напротив. Трябва да нарушаваме правилата. Именно преминаването на поставените предварително граници развива всяко едно изкуство. В този смисъл – всеки съвет за това как трябва и не трябва да се пише, може да ни послужи единствено за да го нарушим.

==

А: Можеш ли да откроиш някаква обща тенденция сред пишещите ни съвременници – или специфични предизвикателства, които да стоят пред тях?

==

Н: Предизвикателството винаги е било едно и също. То е да стигнеш до читателите и след това да ги „заразиш“ с това, което не ти е дало мѝра, докато не го излееш в думите. Може би това предизвикателство днес е още по-сериозно именно заради достъпността на писането. Много книги. Малък пазар. Доколкото знам, предизвикателството е и за издателствата, които са затрупани с ръкописи. И дори когато една книга е издадена качествено и професионално, тя може да не намери своите читатели дори и да е хубава, а авторът – талантлив.

==

Пак стигаме до социалните мрежи – хората свикнаха да „скролват“, а не да четат. Всеки по-дълъг текст се пренебрегва. Най-четени са снимки с по пет-шест думи и кратки статуси. Оттам идва и тенденцията – искаш ли да си масов, бъди кратък. Но да създадеш нещо кратко и силно е едно от най-трудните начинания, особено ако искаш да твориш, а не просто да „бълваш“ думи.

==

А: Кои са „задължителните“ книги, които пишещият трябва е прочел?

==

_**Н: **_Тези задължителни книги са различни за всеки пишещ. Това са онези книги, които се запечатват в подсъзнанието ти, формират вкуса ти, чувството ти към езика/жанра/стила. Онези, които държиш на най-видното място, но не в библиотеката си, а в съзнанието си. Онези, които пренаписваш и дописваш, но не нарочно, просто не можеш да се изразиш по друг начин. Всеки има такива книги – за някои са две, за други двайсет и две. Аз, разбира се, няма да издам моите.