Васил Панайотов: Човек не бива да губи много време със съвременните български писатели

**Антония: Струва ни се, че днес всеки втори пише - а трябва ли? И свива ли се драстично разликата между това да си увлекателен и масово следван в социалните мрежи, да издадеш бестселър или висококачествена проза/поезия? **

==

Васил: Защо не! Нека да пишат хората. По-добре графомани да има, отколкото наркомани. Или чалгаджии. Необходима е масова и продължителна традиция на любителското писане, от което да изкристализира писателско изкуство. Подкрепям всеки да пише колкото и каквото може.

==

Издателствата си регулират публикуването, а публиката определя продажбите. Щом има кой да купи една книга, значи написването й е пазарно оправдано. Забележи, че и дума не казвам за качествата й. Дори бестселърът може да не притежава такива. Всъщност, най-често точно той не ги притежава. Виж, таймселърът вече е по-сериозна заявка за съдържание. При всички случаи обаче масов добър вкус не съществува.

==

**А: Коя е най-отличителната черта на един писателски глас, кое прави стилът неповторим и незабавно разпознаваем? **

==

_**В: **_Нямам представа. Но мисля, че читателите често бъркат истинския писател с преструвкото и позьора, с онзи, който носи познатите външни атрибути на такъв. Човек разбира каквото е като него.

==

В този смисъл харесването, да не говорим за разбирането, на някои писатели от страна на широката публика трябва да обижда писателите. Поне мен ме. Само едносъщностните на тях могат да усетят трептенията на мислите и усещанията им. Няма как един безчувствен пън да схване тъгата, самотата, отчаянието и отчуждението на Буковски, но е модерно да се цитира, защото стилът му е достъпен и не създава интелектуален комплекс с тълкуването си.

==

Лошият читател очаква да научи нещо от една книга или поне да си извади поука. Добрият очаква да го обземе настроението. Да съпреживее едно мисловно пътуване. Да се отъждестви с някой извисен дух, за да се отдалечи от безсмислието на света.

==

А: Очертава ли се някакв обща тенденция сред пишещите ни съвременници – или специфични предизвикателства, които да стоят пред тях?

==

_**В: **_Обща тенденция сред съвременните български писатели е, че не са на нивото на световните и човек не бива да губи много време с тях, а да ги чете внимателно и избирателно. Има десетина имена, които си струват, останалото е скука, претенции, егоизъм и нарцисизъм.

==

А: Как “не бива” да се пише?

==

_**В: **_Сухо, скучно, напътстващо, с прекомерно мъдреене, с желание за демонстрация на знания и интелект, с желание за демонстрация на хумор, разточително, злоупотребяващо с ограниченото време на читателя, с гръмки прилагателни и неуместни наречия, с тъпи сравнения или каквито и да е сравнения - само по честотата на употреба на предлога “като”, мога да кажа колко го бива някого.

==

А: Кои са „задължителните“ книги за един пишещ човек?

==

В: Нито едно от качествата, необходими за да пишеш, не може да бъде придобито чрез четене на писатели, които ги притежават - нито дарът на убеждението, нито образният език, нито талантът за сравнения, нито решителността или хапливостта, или сбитостта, или пък елегантността или лекотата на израза, нито духовитостта, неочакваните контрасти, лаконизмът и много други.

==

Цитирам дословно Шопенхауер. Писането е дар. И всъщност писането е мислене. Погрешно му казват така, заради материалното проявление на мисълта върху монитор или хартия. Аз имам тройка на матурата по литература, едва не повторих 7 клас и никога не съм чел нито “Под игото”, нито повечето селяндури, превзели програмата на държавното ни средно образование. Ако като млад кандидат писателят прочете и успее да проумее световните философи, това е достатъчно.