Петър Денчев: Не съм сигурен доколко е добре за един писател да бъде разпознаваем

Антония: Днес като че всеки може и си “позволява” да пише - така ли е? Свива ли се разликата между това да си просто увлекателен в социалните мрежи, да издадеш бестселър или висококачествена проза/поезия?

==

Петър: Не би трябвало да има ограничения кой може да пише или не; в това няма някаква специална посветеност. Разбирам обаче, че днешната тревога е в това - новите социални медии дават възможност за публичност на всеки – всеки сам по себе си е медия, благодарение на различни платформи, на множество свои публични аватари, на множеството самоличности, които социалните медии му позволяват да поддържа, но това не е толкова проблематично.

==

**Проблематичното е, че е нарушена йерархията на информацията. **

==

Допреди десетина и повече години много малко информация в писмен вид можеше да излезе в публичното пространство без да е преминала редакторска намеса – било то във вестници, списания, дори в тогавашните онлайн издания. Сега тази парадигма - че информацията трябва да преминава през различни проверки, през редакция, да отговаря на определена политика, през стилистични корекции и т.н. - е нарушена. Случва се медии да препечатват статуси от социалните медии, туийтове. Как това се отразява на писането на литература обаче?

==

Това създаде усещане за непосредственост между словото и пишещия, между написаното и четящия. Поради това тази либерализация на информацията и на подходите към нея всъщност създаде пазарна ниша за автори, които могат да генерират своята аудитория в рамките на балона, в който поддържат своите публични онлайн аватари.

==

Българското културно пространство, което няма твърде устойчиви традиции, много бързо се поддаде на това. Но дали се свива разликата между това да си увлекателен в социалните мрежи, да издадеш бестселър или висококачествената литература, струва ми се, че това са три независими дейности. Те могат да се подпомагат взаимно или пък да си пречат, но са независими и не бива да се свързват. В този смисъл – не, разликата не се свива.

==

А: Кое е онова, което прави писателският глас специфичен и незабавно разпознаваем?

==

_**П: **_Това което прави и един човек личност – отношението към събитията, към другите личности, образованието, стила, актуалността. Безличността не е специфична, тя обикновено е трудно уловима. Но не съм сигурен доколко е добре за един писател да бъде разпознаваем – разбира се ако писателският глас е нещо като рекламен бранд, това сигурно е важно. Мисля обаче, че в днешният свят на дигитализация, когато културните модели се унифицират много ускорено, е много по-любопитно човек да бъде изненадващ, да бъде променящ се.

==

А: Възможно ли е да откроим обща тенденция сред пишещите ни съвременници - или специфични предизвикателства, които да стоят пред тях днес?

==

_**П: **_Преди десет години бих отговорил, че е възможно. Сега сме в етап на атомизация и регрес на общата консолидация около много неща, поне в нашето общество. Но не само заради това не бих отговорил, че е възможно. Мисля, че съществуват български писатели, които са отделни личности и всеки един от тях предприема собствени стратегии и инициатива. Това мисля и ми се струва, че специфичните предизвикателства са, че трябва да влезем в крак със съвремеността и да мислим социално, а не исторично. Но това отново е субективна гледна точка. За да можем да имаме общо движение, трябва да имаме консенсус за общност.

==

А: Как “не бива” да се пише?

==

_**П: **_Не съм голям почитател на този род въпроси. Може да се пише всякак и може всякак да не се пише. Виждаме, че около нас се пише всякак. Няма нищо порочно в това. Но трябва да отбележим, че как се пише и как се чете зависи не от някакви препоръки, а от способността за лично естетическо изживяване.

==

А: Има ли “задължителни” книги, които един пишещ човек трябва е прочел и кои са те лично за теб?

==

П: Тук можем да правим големи списъци, но не си падам и по това. Библията, Илиада, пиесите на Шекспир и Молиер… Личният ми избор е формиран отново от личната способност за възприемане на естетическото – „Нежна и нощта“ на Фицджералд, „Сбогом на оръжията“ на Хемингуей, „Чумата“ и „Чужденецът“ на Камю, „Антихрист“ на Емилиян Станев, „Кланица 5“ на Вонегът… Какво ли още не.