Антония: Днес като че ли всеки може и си “позволява” да пише. Свива ли се разликата между това да си увлекателен в социалните мрежи, да издадеш бестселър или да напишеш висококачествена проза/поезия?
==
Презирам графоманите. Не ме интересува кой иска да се учи да пише и да пробва дали пазарът ще го глътне или издигне на бестселърско ниво. Аз самият започнах да пиша на 63. Чаках си възрастта, опита, гласа да ми дойдат без да се срамувам, че ще изложа приятелите си, които имат вкус и ценят голямата литература. Без страх, че ще омърся литературата с още някоя посредствена книга.
==
Особено е смешно, че в България се навъдиха толкова много “писатели” при толкова дребен пазар. Дребен не само в количествено отношение. Има неща, към които не искам да проявявам толерантност, въпреки че западният свят ме научи да бъда търпелив и внимателен към всяка човешка дейност и проява, към всяко социално движение и особено към хората, които се намират в неравно положение поради пол, цвят на кожата, сексуална ориентация, здраве или етнически произход.
==
Не презирам бестселърите или жанровата литература. Това е важно разграничение. Мнозина мислят, че щом не пишат класика, всичко върви. Работата е там, че и в жанровата литература има перфектни автори и 95% боклук.
==
Границата между фейсбукарски словоизлияния, бестселър тип литература и качествена проза или поезия се размива, но за това не са виновни пишещите, а четящите. Защото правилото е, че когато има кой да те чете, дори и ако пишеш като Венета Райкова, няма защо да се стараеш да пишеш по-добре. Но това е дилема само ако въобще знаеш какво означава да пишеш по-добре.
==
Писането не е изолирана дейност на пишещия, макар да изглежда така. Помисли за цензурата в условията на диктатура. В нормални условия обаче за да се стигне до книга и особено такава, която хората четат, – а това е целта на всеки автор, нали? – са необходими три съставки: автор, издател и читател. Във Фейсбук всички сме едновременно автори и читатели и няма издател. Там всичко върви и възмущението е за сметка на възмутения. Графоманът, решил да печели пари от авторство, трябва да намери издател, който става съучастник в производството на лошокачествен продукт. Някой да търси отговорност от издателите? Качеството на книгата, когато е на пазара, се възприема само и единствено като отговорност на автора й.
==
Но тук идват като съучастници читателите.** **Когато имаме преобладаващ брой слабограмотни читатели или читатели, които не са възпитали у себе си литературен вкус, книгите-сапунки заемат топ позиции в списъка на книжарите като най-продавани. С казаното дотук не омаловажавам решаващата роля, която играе пишещият графоман. Само казвам, че автор може да се нарече само онзи, който разбира своята отговорност за създаване на висока литература, и, в тясно сътрудничество с издателя, поднася на читателите с литературен вкус книги, които описват по оригинален начин човешкото състояние и националния характер.
==
А: Кое е онова, което прави писателският глас специфичен и незабавно разпознаваем?
==
Едва ли е едно нещо, но според мен главното е стилът. На Флобер приписват прочутата фраза, че “стилът - това е човекът”. Какво е стил, разбира се, е трудно да се дефинира кратко. Но, според мен, за да има стил един автор, той трябва да употребява думите по уникален начин. И най-дълбоко погледнато, писателският глас изразява характера на писателя. Графоманите са хора без характер. Така че уравнението може би е разпознаваем глас = талант + стил + характер.
==
А: Възможно ли е да откроим обща тенденция сред пишещите ни съвременници - или специфични предизвикателства, които да стоят пред тях днес?
==
Общата тенденция е графоманията и служенето на посредствения читателски интерес – и това е не само в България. Но докато в другите държави на запад от България продължава да съществува т. нар. high-brow (висока) литература и сериозна литературна критика, която се ползва с авторитет сред културните читатели, у нас нещата са хаотични, неясни и без авторитет, който да въведе известна йерархия в литературните ценности.
==
Tенденция са мачистките илюзии, че Мъжът ще спаси България от меките либерали, които я водят към провал и безвремие; историческите измишльотини представени като истина, която ще възвеличи загубилия посока българин; както и лицемерното хвалене на колеги, за да си върнат хвалбите към теб. Тенденция е липсата на национални стандарти за литература, които да покажат защо българската литература, която има изключително талантливи представители на световно ниво, не се радва на интереса на света, към който уж принадлежим (или се стремим да).
==
Що се отнася до предизвикателствата, те са повече от ясни. Време е да намерим националния глас, националното самочувствие, големите теми, пречупени през националната призма, а също и националните герои на съвремието. Има ли ги изобщо? И с това да сложим край на дребнотемието и фалшивите залъгалки.
==
А: Как “не бива” – или поне не е добре – да се пише?
==
Разточително. Блудкаво. С изкуствен патос и поетични отклонения, които нямат връзка с историята. Хиляди примери могат да се дадат в това отношение. Дори и добрият, роден писател, ако няма добър редактор, може да пусне текстове, които са отегчителни, прекалено затрупани с подробности или разсъждения. Всеки иска да си каже всичко, което му се струва интересно, това е човешко. Дисциплина се усвоява с писане и четене. Трябва време. Но добрият писател личи веднага по това, че сюжетът му е солиден. От тук – не трябва да се пише без ясен предварителен план за структурата на текста.
==
За мен икономията на думите е най-голямото качество на добрия писател. Така се създават най-силните текстове. Добрият писател не служи на феновете си, които с хвалбите си често му създават впечатление, че е велик. Добрият писател следва своя инстинкт, своето несъкрушимо чувство за истина и своя неповторим глас.
==
А: Има ли “задължителни” книги, които един пишещ човек трябва е прочел и кои са те лично за Вас?
==
В отговора на този въпрос трябва първо да бъдат споменати българските книги, защото как можеш да се наречеш български писател, ако не си прочел националните класици, от които си се научил не толкова на писане, колкото на това каква е твоята идентичност. За мен това са задължително задължителните книги. Не съм чул български писатели да говорят с благоговение за българските автори, от които са се учили. За мен такива са Иван Вазов, Захарий Стоянов, Алеко Константинов, Елин Пелин, Димитър Димов, Емилиян Станев, Ивайло Петров, Владимир Зарев. (За Йордан Радичков имам колебания.) Всичките им книги съм прочел. Нищо ново тук, нали? Естествено, не помня сюжетите им в подробности, но следата, която са оставили у мен, е неизличима. И неизлечима.
==
Иначе задължителните книги са толкова много, че ничий живот не стига да бъдат прочетени. Когато растях, гигантските книги бяха ясни: “Война и мир”, “Ана Каренина”, “Идиот”, “Братя Карамазови”. Питам се дали днес юношите са също така омаяни от четенето им, както бях аз навремето. И дали въобще са в списъка им (ако имат списък)? Заради повторното четене на тези книги, сигурно съм пропуснал Тургенев, Гогол и други руски великани на словото. Четях от тази “друга” група само задължителните в училище. Но понеже бях във френска гимназия, Дюма, Юго, Балзак, Мориак, Селин, Пруст и Камю нямаше как да не прочета. Всеки от тях е свят, с който можеш да задоволиш културната си диета.
==
Откъм Америка ни позволяваха да четем Фокнър, Стайнбек, Фитцджералд, Хемингуей, Селинджър, но не и Керуак. Той дойде по-късно. Сам посегнах към Томас Ман и изчетох буквално всичко от него. Най-впечатляващата му книга е “Йосиф и неговите братя”. Английската класика също: Дикенс, Киплинг, Роалд Дал, Съмърсет Моам… Не може да бъде пропусната и Латинска Америка – с Маркес, Льоса и Хулио Кортасар начело. Моят приятел, професор Сабоурин, ще ме презре, ако не спомена Роберто Боланьо, но за мен той е все още съвременник, т. е., не е задължителен. Не може да се мине и без “Дон Кихот” на Сервантес.
==
Питам се масовката от графомани, за която стана дума в отговора на първия въпрос, дали изобщо знаят имената на тези свръх-автори! Но като знам колко много добри автори са писали след тях, изпитвам почти срам от споменаването на тези толкова стари, толкова класически, толкова забравени писатели. Сякаш с този старомоден набор от имена си навличам презрението на тълпата, която отдавна се е отдала само на забавление и на автори, които задоволяват порнографските й нужди. Също ме е срам, че не съм успял да прочета още толкова напълно заслужили писатели от 20 век и от страни извън Европа и Русия.
==
Колкото и да съм се старал през годините, не съм успял струва ми се да обясня на своите събеседници, а и на културната публика, че класическите автори се четат не само за начетеност или за изграждане на литературен вкус. Те са задължителни, за да опознаеш големите народи и да разбереш историята на света. Задължителни са като учебници по морал и емоционална култура. Обаче когато усещаш призвание да пишеш, си избираш някой автор, който често е далеч от тези мастити класици. Избираш го, защото го усещаш най-близък до душата ти и просто си сигурен, че ще ти помогне да развиеш своя глас, а това значи, че изпитваш афинитет към неговия стил на писане. За мен такива автори са двама: Алис Мънро и Марсел Пруст. Преди десетина години такъв стана Уйлям Бойд.
