“Винаги всичко е от обич. Единствено любовта не е от обич”.
==
Обикнах Горан Войнович още от първия му издаден у нас роман - “Югославия, моя страна”. С последния си - “Смокинята” - той не само затвърди, но и категорично засили това чувство. Още повече че и двете книги разглеждат малко или много сходни вечни теми, сред които и тази за паметта. Припомняйки си рецензията за предишния му роман (виж я тук), откривам например следните думи, които в пълна сила важат и за героите на “Смокинята”, заел вече първото място в личната ми класация като много по-личната му и тиха книга:
==
“Всички тези хора са пленници на паметта и на това, което можем да наречем тяхната “предишна история”… “Като че ли всеки на Балканите има такава, по-голяма, от него предишна история, която едновременно да го мотивира и извинява”.
==
Въпреки традиционното си умение да осигурява широкомащабен фон на личните човешки преживявания, в “Смокинята” Войнович приближава още по-близо обектива към дълбоко интимната семейна история на няколко поколения, превръщайки текста в класическа семейна сага. Разказът върви и по хоризонтала - разглеждайки отношенията между три женени двойки: Александър и Яна (бабата и дядото), Весна и Сафет (майката и бащата) и Ядран и Аня (синът, който е и разказвач, и съпругата му), и по вертикала, проследявайки връзките между родители и деца от различните поколения - следвоенното на социализма, това от югославските войни и днешното.
==
Формалната сюжетна завръзка тръгва от смъртта на Александър, патриарха на фамилията. Между кончината на дядо му и необяснимото напускане на съпругата му Аня, разказвачът Ядран се опитва да разплете мрежата от семейни истории, пръснати по картата на бивша Югославия. Той проследява важните събития, маркирали влюбване, страст, измяна, заблуда, разочарования, предателства, конфликти, отхвърляне, бягство и т.н.
==
Една от централните теми в този може би най-добър до момента роман на Войнович засяга паметта и забравата, и начина, по който те боравят с миналото. Войнович ни предоставя три поне привидно противоречащи си тези.
==
Според едната документирането на миналото (например чрез снимки, както обсесивно това се случва днес) отнема свободата ни да го (из)мислим, да го изфантазираме, да го освободим от капана на конкретиката и да го нагодим към вътрешните си нужди да помним онова, което искаме и както го искаме. Идеята е, че човешката свобода се осъществява и чрез контрола върху паметта. В този смисъл конкретното, което е запечатала в мига една снимка например, може да е много по-малко истинско от онова отвъд този момент, неразказаното, което можем да си въобразяваме и нагласяме, да подбираме и пренареждаме. Човек може и има право да разкаже миналото си както сам иска, чрез “истории, съставени по спомен, романтични истории, прекроени според собственото ни желание и потребност”. “Не искам нищо да дава форма на спомените ми, да ми напомня за онова, което съм забравила. Ако съм забравила, значи така е трябвало”, казва героинята Весна.
==
“Животът за тях наистина представляваше онова, което те самите бяха запомнили, а нас ни принуждават да си спомняме всичко, натрапват ни собствения ни живот по калъпа на чуждите желания. Ние вече нямаме свобода. Понеже свободата е в прекрояването, в измамите, в измислянето, в залъгването. На себе си и на другите. Това е свободата. Да се виждаш такъв, какъвто искаш да се видиш, а не такъв, какъвто те виждат другите. Ние не сме свободни, защото приемаме образа си от огледалото.”
==
Другата наглед противоположна теза, свързана с паметта, е че “споменът не лъже, споменът знае” и е способен да ни изобличи, дори когато залъгваме себе си. Човек неизбежно е принуден да се срещне с тази истина, както това става с Ядран по отношение на собствения му брак. Както става и с другите герои.
==
Третата теза е тази, че ако не сме помнени, ако не присъстваме в паметта поне на най-близките си, то това е равносилно на това съществуването ни да бъде изтрито. Тази теза се драматизира в историята на сенилната Яна, която постепенно губи паметта си и по този начин сякаш изтрива живота, който са имали с Александър, изтрива самия него, който е принуден да се превърне в общия им събирач на спомени, сякаш трохи по пътя на спасението. Забравата е безпощадна, защото за нея всички спомени са с еднаква стойност, тя не подбира и не спазва ред, не отчита степента на важност на преживяното от нас.
==
“Смокинята” е роман и за свободата и бягствата. Той драматизира любовта като територия на самоналожена несвобода, от която крилете на човек закърняват. И в трите поколения бягството се случва, за да остави след себе си разочарование, горчивина и неудовлетвореност и да промени тъканта на взаимоотношенията. Но противоречието със силния вътрешен инстинкт към самота и независимост, към еманципиране, в крайна сметка е решен в полза на любовта. В този смисъл “Смокинята” е и книга за силата на принадлежността на фона на изначалната изкорененост на човешките същества - принадлежността към жена, към семейство, към родина, към наратива на миналото.
==
Книгата на Войнович е и книга за безбройните начини, по които не се разбираме, за омразата и гнева, които нямат ясен източник, за самотата (“не е нужно да си сам, за да си самотен”), за приемствеността и това, че може би в света няма твои собствени стъпки, а само стъпките на другите, в които стъпваш, за нещата, които премълчаваме, когато трябва да говорим, и за онези, които казваме, когато трябва да си замълчим. И в този роман словенският писател пресъздава един свят на объркани и преплитащи се национални идентичности, места и “родини”, около които променящият се свят вдига нови граници.
==
“Смокинята” отправя и дръзко предизвикателство към доверието на читателя, поставяйки на дневен ред въпроса за фикционалността в писането, но и изобщо в живота, както и за ролята на въображението в процеса на помнене. Във връзка с темата за паметта, която споменахме, разказвачът на Войнович в крайна сметка ни разкрива, че всички разказани от него истории, тяхното навързване и аргументиране, мотивите на героите му и причините за техните постъпки, са всъщност в огромна степен измислени. Това се поддържа и от особения статут на разказваческата гледна точка - тя е от първо лице единствено число, но същевременно - и невъзможно - е всевиждаща, като влиза в съзнанието на всеки герой във всяко едно време. Ето какво казва Ядран:
==
“Моята история е измислена, с помощта на въображението свързах спомените си помежду им, тази разбъркана колекция от картини и гласове, подредих ги в логична, подходяща според мен последователност. Запълних с измишльотини всички празнини в историите на Александър и Сафет, които не ми беше писано да науча, и то така, че тяхната цялост да е колкото се може по-благосклонна към мен. Признавам, Аня. Сглобих цялата история така, че да мога в нея да намеря онова, което търсех. Оправдания за своите действия, за страховете си, разочарованията и копнежите, причини за своята обиденост, за гнева. Да, права си, тази история е моята конспиративна теория, създадена, за да ме оправдава пред самия мен и пред другите, преди всичко пред теб, Аня. Обяснява ме, прехвърля отговорността от мен на външни, независещи от мен обстоятелства.”
==
На последно място ми се иска да спомена и стила на Горан Войнович, който пише с тиха, но неистова емоционалност, с любов и усет към думите. Неговите красиви дълги изречения, които следват потока на съзнанието, се четат със затаен дъх, а много от фразите му са със стойността на афоризми.
==
Ще спестя обясняването на централната метафора в този роман, който носи името й - смокиновото дърво в двора на починалия Александър. Ще ви оставя само с още един по-дълъг цитат:
==
“Клонът се изви силно под тежестта ми и изглеждаше сякаш ще се счупи, цялото дърво се залюля заедно с мен, но дори и в този момент не изпитах страх, а само сигурност, че ще стигна там, където трябва да стигна. С другия си крак потърсих съседния клон и разпределих тежестта си, а след това изчаках люлеенето на короната да намалее.
==
Бях твърде високо. Всяко мое движение разклащаше короната и всеки миг можех да се сгромолясам долу, но продължавах да се протягам безгрижно на всички страни, както когато бях дете и вярвах, че нищо не може да ми се случи. Накланях се ту на едната, ту на другата страна и опипвах клоните, които можех да достигна с ръцете си.
==
Бях решен да обърна всички листа на дървото. Знаех, че моята смокиня се крие под едно от тях и ще я достигна, ако само още малко се протегна, ако само още малко се преместя, ако успея да сграбча и придърпам към себе си и онзи буен клон там накрая. Само още малко по-високо да се покатеря. Там, горе, на онзи тънък клон, със сигурност е смокинята, която търся. Смокинята, която ще откъсна тази нощ.”
