Свикнали сме да приемаме смисъла на порастването, когато то е преждевременно, като драматично съприкосновение със злото, страшното, нечовешкото - всичко онова, което е обратно на невинността. В “Югославия, моя страна” именно невинността на 11-годишния герой Владан Бороевич е блендата, през която “автобиографичният” разказ за личното и човешко измерение на югославските войни придобива още по-силно и трогателно въздействие.
==
Книгата в никакъв случай не е сантиментална и самосъжалителна рефлексия на тема, по която вече доста е писано - напротив, Горан Войнович успява да изгради “свежо” повестовавание с жив език, изпълнен с уличен жаргон, остроумие, тъмна ирония и дори хумор.
==
Разказът води Владан, порасналият син на офицер от Югославската народна армия, който разбира случайно от интернет, че баща му не е загинал още в началото на войната (както е казала майка му с идеята да го предпази), а се укрива от международното правосъдие като военен престъпник, отговорен за масови убийства. Редувайки ретроспекция за събитията от лятото на 1991 година, когато блаженото детство на Владан рязко приключва, с разказ за издирването на баща му днес, романът предлага едно пътуване назад по стъпките на историята, но не към прошката, а към осъзнаването, не към оправданието, а към преодоляването.
==
Роден в хърватска Пула, с баща от Войводина и майка словенка, с роднини в Сърбия и приятели бошняци, семейството на Владан представлява умален модел на федеративна Югославия, в която всеки е отвсякъде, но говори общ език, изобилстващ от споделени културни икони (футболисти, актьори, предавания), ритуали, места и меморабилии - веществените хранилища на паметта.
==
Разпадът на този личен семеен порядък, както и на общата памет на отделни и различни памети, отразява разпада на самата федеративна република. В това е и майсторството на Горан Войнович, който превежда историческия макросюжет на микросюжетно ниво, без да се налага да говори пряко за самата война. Въпреки че Владан и майка му Душа не влизат в епицентъра на военните събития и не страдат пряко от насилието (което остава абстрактно, някъде там, на отворените фронтове), то вълните на безумието, в което на терен се оказва въвлечен само бащата, достигат и разрушават собственото им семейство.
==
Героят Владан Бороевич е представител на онова малцинство от хора, които просто са искали “всичко да си е както преди”, хората, които са загубили още от първия ден и никога не са имали армия в тази война, които са побегнали разгромени, унизени и прокудени. Момчето и майка му усвояват “(само)изключването”, всеки по своя си начин, научават се да съществуват в душевна летаргия и равнодушие, които да съхраняват чувствата им от злободневното.
==
Всяка подобна обществена промяна води до промяна и на езика, в най-широкия смисъл на тази дума, като един от основните отличителни маркери. Героите на Войнович не само заговарят всеки на собствения си език, но като че ли спират да се разбират въпреки сходствата му и повеждат битките си чрез него (Владан намразва истински майка си, когато му заговаря на словенски вместо на сърбо-хърватски). Самата националност се превръща в разменна валута със собствено име и стойност, а изричането на лично мнение е равносилно на истинска бомба (затова и сръбските роднини мълчат и обгрижват словенката Душа в дома си - само и само да не изрече своята гледна точка за събитията, която да ги противопостави).
==
Героите се превръщат в говорители на новата етно-политическа конюктура и започват да цитират набързо усвоения (или припомнен) дискурс и аргументи на съответните страни в това национално разделение. Всеки рационализира безумието от своя ъгъл, за всеки отбраняването на и отмъщаването за едно преоткрито етническо _свое _се превръща в динамо за мислите и действията му.
==
По-страшното обаче е, че за читателя аргументите на всеки от участниците в тази история - дори тези на убиеца Неделко Бороевич - биха могли да прозвучат еднакво смислени и валидни. Обединяващото е, че всички тези хора са пленници на паметта и на това, което можем да наречем тяхната “предишна история” (нещо особено валидно за Балканите). Именно тази непревъзмогната история/съдба ги затваря в безкрайния порочен кръговрат на жертви и палачи, на виновни и невинни, ръководи ги и същевременно измамно ги оправдава. Като че ли всеки на Балканите има такава, по-голяма, от него предишна история, която едновременно да го мотивира и извинява. Владан иска да излезе от това кръгово, митично, прокълнато време.
==
И така двата инстинкта, които непрекъснато си противоборстват в романа, са този да се изправиш лице в лице срещу миналото и този да погребеш паметта с разбирането, че споменът може да бъде най-страшната болест и основание за нови престъпления: “Хората помнят, това е най-страшното им проклятие”. Да, ровенето в паметта може да бъде пагубно - както се случва и със самия Владан във връзката му с Надя - единствената обич, в която той успява да се разкрие и да бъде мълчаливо подкрепян, го оставя, а той губи и малкото опора под краката си.
==
Словенката Надя впрочем е образът на т.нар. от него “щастливо дете” (непострадало от войната, с нормално детство и досег до Запада), което изненадващо се оказва по-зряло от уж отрано порасналия Владан. На този уж наивен и незрял образ Горан Войнович противопоставя “разнежването” и емоцията на балканеца, способен да се разучвства и да плаче на песни, но същевременно точно той способен на най-опасните зверства и жестокости, каквито “емоционално по-малко разпалените не могат дори да си представят”. Това авторът нарича синдром на инфантилната балканска сантименталност - образ, който добре описва познатите и на нас националистически патреотари с уклон към фолка.
==
Във връзка с горния образ Владан си представя войната не просто като хладнокръвно планирана операция, но преди всичко в същността си като грандиозно кошмарно опиянение, кървава оргия на душевната болка, занимание за нещастно влюбени и вечно незрели откачалки.
==
“Югославия, моя страна” е и роман за авторитетите и тяхното сриване, за фигурата на бащата, за поколенията на бащите и синовете. Когато Владан най-после сяда срещу баща си, той му отказва най-важното - изслушването на неговата история и оправданието за нея, съгласието да продължи бъде формиран и повлиян от нея.
==
“Нито една история в тази война не се разказва отначало.” Тази книга започва от началото на Владан, за да извърши две погребвания - веднъж символично и веднъж наистина, и да се върне към въпроса дали прекъснатия рай на детството му би могъл да има своето продължение. Краят трябва да се обезсили, но има ли изобщо край, пита този роман. Белезите, които са по лицата и в сърцата на героите, в същото време липсват на голото поле, където са извършени масовите убийства - там има само трева.
==
И така. “Югославия, моя страна” е силен, личен роман на младия словенски писател Горан Войнович - и може би най-известния от книгите му. Препоръчвам го особено за тези, които досега не са чели творби на тази тематика, но и на тези, които искат друг, по-дистанциран и интровертен поглед към белезите от войната.
