Какви разкази събира новият ви и последен сборник „Шейсет разказа“ (Жанет 45, 2023) – нови, писани през годините, други? (Прочетете рецензия за сборника тук)
==
В него съм включил единствено нови разкази, писани през последните четири години. От 200 разказа подбрах „само“ 60. Заглавието на сборника е недвусмислен поклон към майсторството на Дино Будзати, великия италиански разказвач, който също има сборник с това заглавие, издаван у нас (Колибри, 2011). Вътре в книгата има разказ, който хвърля повече светлина върху преклонението ми към него.
==
За какво са нужни ненужните хора? На всички нас като общество, но и лично на вас като на автор, пишещ преобладаващо за тях.
==
Всеки човек е нужен или е бил нужен на някого. Поне на майка си и на баща си (като отчетем грозните изключения, които не са определящи). Но този „някого“ може да няма възможност да прояви грижата си или вече да не е жив. От друга страна, в нашия див източен капитализъм, който за трийсет години преуспя главно в едно – да превърне в свое знаме краденето, – животът на човека много лесно може да се обърка и да излезе извън релсите. Ще дам пример с истински случай. Една жена се грижи за детенцето си, което е инвалид. Мъжът й, алкохолик, получава инсулт и също остава на легло. Самата тя е без работа. Това я принуждава да взема заеми от фирмите за бързи кредити, заем след заем, като със следващия изплаща предишния, и така нататък, което за година-две я превръща в неспасяем длъжник. Такива случаи или подобни на тях има премного. На трето място обаче, както удобният диван се къса главно по ръбовете, така и за картината на едно общество се съди предимно по отношението му към слабите, към ненужните, към излишните. Писателят не може да помогне на тези хора, но поне може да ги види, да ги „освети“.
==
Тогава чий проблем е всъщност невидимостта – на невидимите или на тези, които не ги забелязват?
==
Добре видимите хора, а това лесно може да се обективизира чрез сутрешните блокове на телевизиите, обикновено не печелят нашите овации. Тяхната редовна поява представлява някаква мусака от представите на продуцентите за лежерно, лъскаво, лайфстайл присъствие по неясно какви заслуги. От друга страна, достойните, смислените хора просто по дефиниция не са тези, които редовно ще ни занимават със себе си. Това, ако щете, е въпрос и на такт. Така си отиде писателят Янко Станоев, за когото нито държава, нито Съюз на българските писатели, нито пък някоя телевизия приживе изобщо се сетиха. Той буквално изгасна в мизерия. Така си отиде писателят Георги Величков. А това са хора с биография, със значимо творчество. В тази графа, на дъното, попадат, разбира се, и маргиналите, най-невидимите, човешката „шлака“. Това е голям проблем на обществото ни и на неговите институции, защото – пак казвам – здравето на едно общество се познава по отношението му към неговите болни, към раните, към скъсаното. Но тоталното и трайно преобръщане на ценностите се проявява и по още един много драматичен начин – то започва да пречи на човека да бъде добър. Не говоря в занаята, а просто да бъде добър човек.
==
==
А бихте ли се съгласил, че обикновеността днес е силно подценена, че е почти заклеймявана в наше време?
==
Така е, ако си вършиш почтено работата, но не шумиш, ти си никой, ти си най-обикновен. Нека да прехвърлим въпроса в писателското поле. Излизат хубави, стойностни книги на – нека го кажем така – „редови“, недефилиращи писатели. Немалка част от тези книги излизат и в провинцията, но за тях, уви, никой не чува, никой не знае освен съвсем тесният кръг около самия автор. Мечтая си за едно ежеседмично предаване по БНТ, подобно на музикалното предаване на Васил Върбанов „Моят плейлист“, само че за литература, където със същата вещина и пиетет и книгата да бъде поставена на пиедестал.
==
Всеки ваш разказ има като че ли стопроцентов прототип. Един от героите признава: „Най-добре се чувстваше, когато му кажеха, че си измисля. А той знаеше, че изобщо не си измисля“. Могат ли вашият тип герои изобщо да бъдат съчинени или действително срещате и познавате всеки един от тях?
==
Творчеството е алхимия. Имам изцяло измислени разкази, имам разкази, писани от натура. Различно е. Не държа сметка за това. Понякога описваш човека, понякога описваш отделна негова черта – тоест не можем да говорим за прототип в истинския смисъл на думата. Но да, има го това, че постоянно срещам хора и се натъквам на местата, които са вътре в разказите ми. Дори понякога ми се струва, че съм описал вече целия град, цялата столица, уличка по уличка, къща по къща. Но зад онова, което ще видиш, трябва да присъства и някаква съдбовност, което да ти позволи вече да разкажеш история. Ето, срещнах преди време на пазара „Красно село“ един мъж, който беше облечен в дълго кожено палто с косъма навън, носеше червени ботуши, а на врата си имаше няколко реда синджири; беше с черни очила и с шарена кърпа на главата, вързана по пиратски. Най-лесно е да кажеш, че този човек е луд. А може би иска просто така да изглежда и може да си го позволи; а може би има благородно потекло; а може би е от други времена и се е промъкнал при нас през някакъв процеп във времето. Видът на този човек седи у мен и чака. Нищо чудно да се превърне в история.
==
Как разбирате възмездието?
==
Мисля, че ние, хората, в житейски план не бива много-много да си пъхаме носа в тази тема. Тя не е, както се казва, от нашата компетенция. В томовете на монахиня Валентина Друмева, посветени на новите български свещеномъченици, т.е. на свещенослужителите, ликвидирани след Девети септември, има очерк за отец Александър от Горна Диканя, прадядо на жена ми, убит с неописуема жестокост в началото на октомври 1944 г. И тримата му убийци обаче загиват мъчително след време – единият пада в кладенец, другият е премазан от трактор, третият – от разбеснял се кон…
==
А… съществуват ли все пак хепиенди и как си ги представяте?
==
==
Самата история, или по-скоро самият разказ (Антон Баев в рецензията си за „Ловецът на русалки“ на Красимир Димовски прави много точно разграничение между история и разказ), трябва сам да те доведе до хепиенд. Нищо не дразни повече от изкуствения, от измисления хепиенд. Авторът просто трябва да се доверява на логиката на текста.
==
Много от историите ви са като „буца сол“, както сам ги наричате. Бързате ли да разкажете или, напротив, дълго обмисляте литературно? Защото сте изключително продуктивен, редовно пишете за „Култура“, а уж някъде между страниците признавате, че текстовете „не се появяват по принуда, трябва просто да ги чакаш“…
==
Този въпрос е много важен. Никой предварителен план или дълго обмисляне не могат сами по себе си, като закономерност, да се превърнат в разказ, в добър разказ или в изключителен разказ. Тъкмо живата среща на авторовата идея с езика като литературно сечиво в момента на творчеството е определяща за крайния резултат (нещо подобно застъпва например Борис Пастернак). И понеже става дума за разкази, и то за кратки разкази, не бива да забравяме нещо, което аз лично изповядвам – при направата си краткият разказ се подчинява повече на законите на поезията, отколкото на прозата. Тъй че тук е съществено също така да не загубиш настроението, емоцията, нагласата в процеса на работата.
==
Вие впрочем сте единственият съвременен автор, който пише и уестърн-разкази. Те връщат към литературата от детството и юношеството на поне няколко поколения. И все пак там преживявахме сюжетите външно, през приключенията, докато тук погледът към тези уж много познати диви герои е обърнат навътре, те са до болка очовечени. Заради носталгия ли по онова читателско време, заради друго ли ги пишете?
==
Тези разкази в книгата са пет – шест някъде. Първият се появи случайно, а другите вече вървяха в проправената диря. Много се забавлявах, докато ги пишех, и това добре си личи. Но явно направата им се е хранила и от носталгията по едно време, когато, оформяйки се като читатели (а то значи и като творци) и за да избягаме от партизанската романтика, валидна и определяща за онези години, сме търсели романтиката на четивата за индианците и каубоите.
==
В един от разказите ви един баща казва на детето си, че няма какво друго да направим, освен да свикваме с грозотата, с грозните. Вярвате ли в това? Че това е единственото, което напоследък можем, което ни остава?
==
Онзи дух, който дава и ражда качество, трябва да оцелее. И ако за това е нужно да се плати цената на свикването с грозотата, той трябва да я плати. Защото единствен знае какво е негрозота и как може да я постига.
==
Как се събарят зидове?
==
Трудно, както личи и от разказа ми „Бутане на плевня“. Впрочем едновремешните зидове са правени майсторски, почти с уменията на древните инки. И щом не притежаваме тези умения и не можем да градим по този начин, по-добре да не събаряме зида/зидовете, а просто да му/им се любуваме. Тези зидове са ценни вече не толкова като материално присъствие, а като паметник на един изчезнал висш майсторлък.
==
Дълъг ли е списъкът на добрите хора?
==
Някъде бях написал, че този свят веднага ще се продъни в бездната, ако добрите хора не бяха повече, много повече от лошите.
==
==
А на добрите автори днес? Ако перифразирам вашето: „И думите пресъхват, ако не умееш да ги запазиш“, то думите на малцина ли наши съвременници ще останат?
==
Това също е нещо, в което не бива много да се взираме и да се бъркаме. Единствено времето определя истинската стойност на един писател. Аз, разбира се, имам своите фаворити сред съвременните български писатели, но дали моят вкус ще е съизмерим с вкуса на времето, колкото и да ми се ще да е така, не знам. Ще спомена името само на един съвременен български автор, защото в момента чета негова книга. Авторът е Людмил Станев, а книгата – „Избрано“. Разбира се, правя го с малко користна цел, да ме огрее някак и мен светлината на тази книга по една проста причина: и двамата сме родени на една и съща дата – 11 август.
==
На героя ви писател в „На панаира на книгата“ задават ред смущаващи въпроси: Не ти ли става малко неудобно (да се водиш писател)? Изобщо какво място може да има в днешния свят писателят? Кому е нужно? Открил ли сте отговор за себе си относно литературното дерзание „въпреки всичко“?
==
Личното писателско усилие е част от играта и когато й се посвещаваш, вече трябва да си наясно и с него. Някои ще имат успех приживе, някои – далеч след смъртта си (тук ми позволете да спомена отново любимата си „Калуня-каля“), а някои – никога, ако не броим семейната гордост. Едно просто доказателство дава представа за ценността на писателския труд – на сегашните ни банкноти са изобразени главно ликовете не на политици, не на банкери, не на социолози и политолози, а на писатели.
==
Книгата ви, както споменахме в началото, носи името на сборник и на Дино Будзати. Кои са другите големи за вас – няколко ваши пътеводни имена?
==
Хемингуей, Селинджър, Бабел. Йовков, Елин Пелин, Радичков. Шукшин, В. Распутин, Л. Леонов.
