Невидимите, преоценените, ненужните хора у нас може да си нямат представители и говорители, но си имат писатели, макар и малцина. Деян Енев е един от тези, които пишат за тях без драма, без превзето съжаление или мелодраматичен сантимент. Достатъчно е, че той просто ги вижда, свидетелства за съществуването им някъде из гънките на живота, заявява годността им да бъдат герои. Авторът-разказвач е фланьор, който сам скита из улиците на града и буквално инвентаризира образите по тях, оставайки дистанциран, но не и равнодушен (“Този старец ми заприлича на изостаналата птица от ятото. Но какво можех да направя аз? Да го разговоря? И на мен не ми се приказваше. И останахме така двамата да димим с цигарите…” - Кафенето зад ъгъла).
==
Образите между тези страници не са “интересни” и лицеприятни, а ръбести и неодялани, повредени и счупени, полепнали с мръсотата на света или просто с без(раз)личието на изтичащото време, хванати в капана на своята бедност, безпомощност, старост, самотност, забравеност или пък - като младото лъвче от Стъпките - застреляни в самия момент на скока си. Авторът търси не тяхното различие, с което да ни впечатли, а събира именно сходството им в анонимността, история подир история - точно както прави местният луд Ончо, събирайки подписи в оръфан тефтер, когато срещне човек. Да, двусмислието е нарочно и е към нас - не просто поредното човешко същество, а човек, защото, както обяснява Ончо: “Правя списък на добрите хора. Някога ще потрябва” (Клисарят). Има впрочем такъв човек и в Пловдив, писателите го знаят! И усещането е, че Деян Енев също знае всеки от своите герои, че те не са измислени, а срещнати. Прототипите им са навсякъде и дори когато ни се струва, че се “повтарят”, разказвачът ги отличава, карайки ни да чуем поотделно всяка една история.
==
Не, никой не твърди, че видите ли, унижените и оскърбените са непременно морално добрите хора, а пък другите са лошите - такава лесна и първосигнална връзка никъде не се прави. И все пак в тази счупеност на човека между кориците, в това неизбежно смирение и съкрушение пред съдбата му го има онова, заради което Христос е изредил блаженствата - “Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно. Блажени плачещите, защото те ще се утешат.” Колкото и да се стреми да присъства незабележимо, да бъде отстранен, почти хладен, разказвачът не може да скрие напълно своето снизхождение (в добрия смисъл на тази дума), човешката си милост.
==
И все пак може би един от главните герои тук е не човек, а “панта рей”, преминаването и отминаването на всичко. Както казах, авторът не прави драма от това, макар точно то да е същината на тихата, имплозираща драма в тези разкази: имало е човек, после - не, толкова е просто (като в Продавачът на вестници и куп други разкази). Персонажите делят съдбата на момчето от Приказка, което “гледаше как минава времето, а сега го няма”. То е същото, което очаква и нас, уж от отсамната страна на живота. И както се признава в друг разказ - не може да се търси сметка на света. На тези страници Деян Енев разказва именно преходността.
==
Много от историите са точно такива, каквито самият автор ги описва - просто буца сол, която няма време, а може би и смисъл, да престои достатъчно дълго време вътре в него, за да добие форма. Историите са лишени от нарочна литературност (но притежават много затаена, меланхолична поетичност!) и от гъвкави обрати, от ефектни поанти и неправдоподобни катарзиси. Те са просто разказване per se, регистриране на присъствие, документиране на житейска хронология, ход на неизбежност. Толкова, че свикналият с действия и трикове читател, някъде може да си каже: “Е, че това ли беше?”. Да. Да, това беше! Какво друго сте очаквали освен това, че “всичко беше потънало в кладенеца на времето” (Зид).
==
Но поанти все пак има. И чудеса има - от обикновените, като в онзи стар филм по пиесата на Евгений Шварц. Глухи, затворени в себе си, невидими, те идват в късен миг с безмълвна експлозия, за да обърнат целия ни поглед към насинената тъкан на преживяното. И тогава разбираш, че лудостта е “привилегия” не само на лудите, но и на тези, които ги лекуват (Неделно дежурство). Че несъществуващият дядо Коледа съществува и той е куцият дърводелец или ненужният писател в магазина (Коледен разказ и Разказвачът на коледини истории). Че понякога вътрешните шумове стихват, за да чуеш “другото” (Жълтите павета). И че когато пред теб в язовира като по чудо, като в приказка, доплува бутилка с послание, трябва да я оставиш да си отиде, за да съзерцаваш истинското чудо - на целия всекидневен, незначителен, красив в простотата си живот.
==
Докато още го има, разбира се. Защото багерите ще дойдат, както в много от разказите, и хепиенд няма да има. В един от тях е и алтер-егото на писателя - възрастният особняк Орфей, издал като млад една тъничка стихосбирка. Той стои всеки ден в градината на Рая - едно малко, останало незастроено зелено пространство между сградите на квартала - и чака с молив и тетрадка чистата същност на поезията да го осени. Още малко, преди да бъде изгонен от този рай и той да бъде разрит и да изчезне (Орфей). Дотогава ще наблюдава живота наоколо. “А за да гледаш така, нависоко, над всичко, трябва очите ти да блестят, да горят, няма какво да се лъжем” (Зид).
==
Впрочем, неслучайно тази книга е кръстена така, както и сборникът с разкази на големия Дино Будзати, когото авторът споменава насред страниците. “Шейсет разказа” може да е картофче сред лъскавите натюрморти на изобилието (каквато аналогия прави един от героите, писател, в На панаира на книгата, говорейки за своето творчество в контекста на литературния океан), но то се съизмерва с големите. Защото стойността се съдържа дори в смиреното съзнание, че ненаписаното от нас вече е написано от великите. Въпросът е да го разпознаем като свое.
==
Погалих с ръка книгата на Дино Будзати. Всепак е радостно, щом разберем рано или късно, че разказите, които ние никога няма да успеем да напишем, в крайна сметка вече са написани от големите писатели.
