Рецензия: Елена Алексиева, "Свети вълк"

Елена Алексиева пише на умен и красив език, с изящно внимание към детайла, метафизична дълбочина на образите и прецизна ирония в подбора на думи. Това спасява нейния “Свети вълк” (изд. “Факел експрес”) от съдбата да бъде поредният балкански роман за маргиналното и низвергнатото, за пароксизмите на низшите и нищите, за изваденото от калта и подземията на живота.

==

Тъй като малко по-рано бях прочела “Зелените очи на вятъра” (виж рецензия тук), лично за мен книгата на Алексиева се оказа по-доброто белетристично изпълнение на горното. Със сигурност нейното усилие постига по-сериозно проникновение, макар че и при нея ми липсваше достатъчно ускорение на наратива, по-голяма стегнатост на сцените и повече адекватност в някои от диалозите.

==

**“Свети вълк” е своеобразен триптих, **

==

като в последната от трите глави героите пресичат пътищата си. Действието ги събира, развивайки се по вертикала - физически и духовен: то ни пренася от нелегален рудник под земята към повърхността на малко селище до новострояща се църва, която при символичния опит за обединение на горната и долната земя пропада.

==

Подземието е обитавано от бедни цигани, низши и нищи създания, издълбали своите ниши в земята, открили там връзка с топлината и полезните й изкопаеми, поддали се на токсичния въздух и мамещата сигурност на онова място, което свързваме със смъртта и където за всеки има място. Животът под земята е именно свикване със смъртта, опитомяването на страха ни от нея. И тези отгоре обаче също са низши и нищи по своя начин, носени от своите дребни земни сметки и грижи или от обречените си борби за кътче смисъл и справедливост.

==

**И в трите части на книгата повествованието се пронизва и организира от магнетичната фигура на Странника, **

==

наричан още пътник и пришълец. Той е едновременно и главен герой, и наблюдател и свидетел на развихрящото се около него действие, макар Алексиева да е избрала гледна точка, която прескача между съзнанията на по-важните участници в него.

==

Както споделя в интервю самата писателка, мъжът има своя прототип - по думите й човек предоволно странен. Неговият образ действително е един от най-изплъзващите се и трудни за фиксиране в романа и аз чистосърдечно признавам, че това е само един опит да запиша поне малко от всичко, което ми хрумна, докато четях. Лично за мен неговият образ е може би прекомерно противоречив.

==

**Откъде идва този човек? От селенията на космическия разум, с който има връзка, или от лудницата, където другите са били негови “деца”? **

==

Последното е сигурно (той и се завръща в нея накрая, сякаш изчерпал своята неясна мисия), но като че ли докрай не можем да вземем решение кое от двете е по-вярното. Непоследователното поведение на пътника обърква и смущава и героите, и нас, и вероятно именно това е било намерението на авторката.

==

Странникът е пресечна точка между умо-помрачението и умо-извисяването, между най-големите земни изкушения, на чийто плен той ту се съпротивлява, ту се отдава (като любовта, храната и топлото легло, и най-вече мислите на другите), между афористичната мъдрост и грубото нетърпение и обиди, които току изсипва срещу събеседниците си, между невинността за света и инстинктивното познание за хората и реда на нещата, между безразличието и намесата си в тях.

==

Поне според моето усещане странникът (въпреки че образът му се родее донякъде с Христовия, който също е противоречив) въвежда

==

представата за отстранения създател демиург, оставил човешките си деца да съществуват и да се развиват по своему

==

Вярвам, че има Бог, но не вярвам в него; ние сме деца на вселената, но тя не ни е майка - повтаря непрекъснато пътникът.

==

Самият той отразява това божествено отстранение и студенина към творението. Милозлив и възприемчив е към животните, предметите и човеците, но в същото време непрестанно подчертава, че не ги жали, че сърцето му не трепва за тях, а техните изповеди го отегчават. “Децата”, както нарича лудите, той е обичал - само че не особено, както впоследствие научаваме. Но пък заради тази малка искрица внимание от него към тях, те са го възлюбили и са били готови да го бранят. Познато, нали.

==

Впрочем навсякъде, където се озовава, странникът едновременно остава оскъден, чужд, надземен, но и предизвиква това прилепване, сърдечно и душевно вълнение, дори любов към себе си. На нея той не успява или не знае как да отговори, но пък и в трите глави се оказва катализаторът за промяна в съдбата на героите. Както ученият-станал-свещеник Колимечков, който се определя като негов побратим и последовател, и трите жени от триптиха, които благодарение на странника намират любовта - всяка за себе си.

==

Едната от тях ми напомни за Мария Магдалена, която върши всичко от любов в неговото име, другата пък за Богородица, носеща детето (на духа му), което друг, подобно Йосиф, ще отгледа. А във второто действие странникът почти умира заради слабостта на хората - за да възкръсне отново.

==

Забравата е една от важните теми в книгата

==

Тя е едно от основните извършвани от героя действия, без което той не би могъл да оцелее. Тя е и в т.нар. от него държане и стискане на мрака в себе си, за да не се разплиска навън. И в отхвърлянето тежестта на чуждите мисли. И в страненето от добрините, които му се оказват, защото няма с какво да им се издължи. И в отказа от багажа на паметта ни за онова, което много често напразно тежи и закотвя. И в смиреното приемане, че човекът е най-низш от всички създания, защото от него нищо не произлиза - или поне още не е произлязло в еволюционен план. “Днес ти, утре аз”, както каза един от лудите.

==

Тъмнината и мракът на живота са една от чувствителните субстанции в романа. И макар в тъмното винаги да има прекъсвания, когато си в него, всяка светлина ти изглежда чужда и несъществена, както отбелязва пътникът.

==

Но мракът е и мастилото, с което се пише. Животописанието ни

==

Още един цитат, в този редн на мисли: “Най-сигурният начин да си защитен от злото е да лежиш в прегръдките му”.

==

Така че въпреки някои от споменатите забележки и факта, че на моменти четенето ми вървеше бавно и като че ли се затлачваше, определено препоръчвам този роман, който на места звучи като антиутопия на ръба на магическия реализъм.