Рецензия: "Чудовището", Владимир Зарев - роман за чудовищата на паметта, личността, обществото

“Дали ще мога да я излъжа с моята опитност, така както тя ме подмами и прилъга със своята младост”…

По време на премиерата на последния си роман “Чудовището” (изд. “Хермес”) писателят Владимир Зарев загатна, че вероятно е написал своята лебедова песен (дано не е вярно, тъй като той сподели, че има идеи за още поне две книги!). Истина е обаче, че този роман е може би неговото най-зряло и силно произведение напоследък. То звучи като прекрасна лебедова песен, с която писателят се връща към високите образци в кариерата си, като например “Битието”.

Мъдър, непресторен и самовглъбен, романът е до болезненост директен, до саморазголване личен, до саморазпване искрен.

Той не флиртува и не ни предлага сами да избираме сантиментално-лицеприятни възможности в привидно отворения край. Въпреки емоционалните ни очаквания за развитието на сюжета, от самото начало краят е неумолимо ясен - така както е ясен краят на всеки живот въпреки непрестанната и нелогична човешка надежда смъртта да бъде отложена и той да продължи до безкрай. И макар да не е автобиографичен, по същество този роман представлява изповед, в която (по признанията на самия автор) са използвани и моменти от собствения му живот. Живот, който впрочем е знаков за цяло едно поколение интелектуалци, както отбелязва писателят.

Нека вметна тук, че за мен Владимир Зарев си остава един от най-разпознаваемите авторски гласове и стилисти в съвременната българска литература, независимо от оценките за различните му романи, по-силни или по-слаби през годините. В “Чудовището” той не прави изключение. Достатъчни са думи като “непринадлежима”, “разплод”, “непредставим”, за да разпозная пищния му стил, чувствената образност и разточителата словесност. Или начина, по който подбира и описва своите фатални, физически почти съвършени жени, чиято инстинктна женска власт ги прави същевременно жестоки и уязвими, раними и безпощадни. Или неизменното ухание, чрез което гради атмосферата в сцените си - ухание винаги и на конкретни, и на абстрактни неща. Или дори неизменните и предпочитани от него топоси в прозата му – летния Созопол, Дунав край Видин, централна София.

Сюжетната рамка в “Чудовището” е като че ли най-логичната и удобната за неговата изповедалност.

Един възрастен писател, Симеон Станимиров, приема с неохота да разказва живота си пред млада журналистка, която иска да напише книга за него. Постепенно той бива обсебен от нея и от разказа си, като накрая открива истинския мотив зад нейното начинание: тя, Ния, търси чрез него развръзката на стара лична история, която драматично свързва семействата им.

Тази великодушна рамка приютява пейзажа на един живот, който се разкрива пред нас като една от картините на големите български творци, окачени по стените в дома на Станимиров, връщайки ни в детството, младостта и двата му противоречиви брака.

В началото героят разказва за момчето, което е бил, в трето лице, но постепенно разказът преминава в първо и така писателят действително подема “написването” на своя последен роман (роман в романа). Предава се изцяло на своята изповед, саморазкриване, самооценка. Нещо повече. Думите, мъчително съзнава възрастният Симеон, докосването чрез думите, властният и зрял начин, по който борави с тях, е единственото преимущество, което притежава над младото момиче, единствената съблазън, която все още може да упражни в опит да надмогне властта на младостта й. Самото писане/творене, разсъждава писателят, е едновременно и форма на незабрава, която увековечава опита и преживяното, но и фина форма на забрава, тъй като в него творецът винаги нещо добавя, нещо отнема, нещо променя.

Темите, както е типично за романите на Владимир Зарев, и тук са големи:

за остаряването и младостта, за забравата и паметта, за властта и страха, за плътта и душата, за съпротивата и отдаването, за съхранението и разпиляването, за любовта, творчеството и свободата.

Самият писател казва, че това е роман за старостта, но аз бих предложила малка поправка. За мен това е по-скоро роман за остаряването. Едното представлява съществително, стазис, прието състояние, другото е все още под формата на глагол, на процес, все още е форма на активност - болезнена, мъчителна, съпротивляваща се на ентропията. Това е роман за постепенното наслагване и уталожване на старостта у нас, докато сме все още в онова разбъркано и мътно състояние, докато, както с право отбелязва редакторът на книгата,

младостта не иска, не може, отказва да си отиде, да сдаде своите постове и щения.

Впрочем в началната сцена на романа възрастният писател е с внука си, кръстен на него, в дива част на парка - като че ли символично предчувствие за връщането в неутъпканото, необработеното, необраслото още с изживян и проправен живот, към страстта и дивото, към безсловесното (внукът му е слаб по литература и пише с грешки). По-нататък мъжът - когото заварваме вече уморен, оттеглен като че ли от света, с куп хапчета на нощното шкафче, с миризмата на валериан около себе си, с единствената плътска сласт откривана в обилната и вкусна храна - притиска внука си в порив да се свърже с уханието и гладкия допир на младостта.

В своя разказ възрастният писател предлага много разсъждения за залеза на живота и спускането му към неизбежността на смъртта.

Старостта е “да напуснеш живота, като останеш в него”, вече като безучастен и незасегнат (уж) свидетел. Така тя е същевременно и свободата да напуснеш ролите, които си играл в живота до момента, и максимално да се доближиш до себе си. Старостта е и времето, в което “миналото безнадеждно нараства, а бъдещето неумолимо намалява”, когато нараства страхът от смъртта, а намалява страхът от живота. В старостта изборите пред нас намаляват, а смъртта спира постоянството на дълга да избираме. Тя е и едно от възможните смисли и проявления на “Чудовището”.

Именно страхът от смъртта обаче, този насъщен, неизкореним страх, ни превръща в мислещи, разумни, творящи същества - това е веруюто на писателя. В този смисъл точно в отнемането на безсмъртието е Божият дар за Адам и Ева, който ги спасява от стазиса на постоянната тавтология в съществуването им. (Впрочем именно когато открива вярата си в Бога, момчето Симеон като че ли се прощава с илюзиите си.) Настъпвайки най-после, смъртта същевременно ни “дарява със съвършената свобода, защото ни отнема несвободата, принудата да избираме”. В живота “всеки избор е погрешен, доказва нашето несъвършенство и завършва с поражение”, вярва Симеон.

Темата за смъртта и страхът и властта са силно обвързани.

Властта изобщо е тема, която е занимавала цялото творчество на Станимиров и която занимава и този роман (както и много от останалите книги на Владимир Зарев).

Героят-писател постулира, че постоянният, просмукващ се страх от смъртта е пропорционален на инстинкта и копнежа ни да подчиняваме и властваме. Власт е любовта, която Ния събужда за първи път у Симеон и която го кара да чака я “с подчинение” и страх. Младостта, която тя въплъщава, властва над старостта, физическата свежест и прелест - над физическата несъстоятелност, виталното и чувствено тяло - над непълноценната, обезсилена и все по-жалка и безпомощна плът. Страданието и вината също са власт, с която държим другите. Подвластни сме и на създадените от нас деца, които в невръстните си години обсебват и разпределят времето ни.

Във философско отклонение авторът разсъждава и за властта на съвременните технологии и по-специално за интернет, който според него е явлението, което въплъщава библейския “Антихрист”.

Антихрист, който ни прелъстява, за да стане доброволно приет и вече незаменим господар на времето, нуждите, страстите, знанието, ума и близостта ни. На възрастния човек, който често помни тъкмо случайното и безсмисленото, трудно се удават технологиите, които помнят само важното, само “информацията”. Особеният вид (не)забрава, която причинява виртуалният свят - мним и лишен от закони - също е “Чудовището”. Картотекирайки всеки наш спомен, доближавайки ни до разделените от нас лица чрез един клик, той всъщност ги лишава от далечността, която прави хората и ярките съдбовни моменти съвършени и ни позволява да ги досъчиняваме с въображение.

И така, както става в големите книги, Чудовището се оказва много неща: страхът, старостта, властта, миналото, забравата, всичко, което “бди и властва над нас”, “отдалечава ни от светлината и ни споява с мрака и злото”. Чудовище е властта на пропастта у нас и около нас, която едновременно ни плаши и привлича - както образът на блъскащите се нощни пеперудите, който често присъства в книгата. Или сънят с еделвайса навръх пропастта, който героят докосва миг преди да пропадне в нея (метафора на случващото се с момичето). “Чудовище” е в крайна сметка и самият герой (както на игра го нарича внука му и не на игра - бившата му съпруга), неуспял да изпита истинската, всепоглъщаща любов поради своя донякъде традиционен, шаблонен егоцентризъм на творец (а може би твърде много изгубен в любовта?). Обичал ли е някога и действително ли обиква той - всеки читател може да реши за себе си.

Имам и няколко дребни забележки - относно пропуски в коректорската и на места в редакторската работа по книгата, както и към твърде нещедрата за въображението корица. Но те все пак не нарушиха дълбокото емоционално и философско удоволствие от прочита на тази книга, която силно препоръчвам!