_“Фантастичното не е обратно на действителното, то е само по-изпълнено със значения представяне на реалността, и ако логическата ми памет наистина е с празнини, паметта на усещанията и на съня запазва цялата си прецизност, като остава в постоянно и халюцинантно състояние на бдение. Мога да се осланям на тях”. _
==
Този цитат от голямата румънска писателка, поетеса, публицистка и общественичка превъзходно синтезира есенцията на нейната кратка проза, събрана в новоиздадената книга “Имитация на кошмар” (изд. Панорама, 2020, превод Румяна Л. Станчева). Томчето събира разказите от циклите “Четирите годишни времена” (1977) и “Проекти за миналото” (1982).
==
Идва ми да определя тези разкази като градски магически реализъм, изкушен от природата, но ми се струва, че това няма да е съвсем точно – общият знаменател е по-скоро изумителната фантазия на Бландиана. И историите, които се случват в пространството на града, с неговата социалистическа еднотипност, невзрачност, анонимност и клаустрофобичност, и онези, които ни отнасят в първичността на разтуреното от същия този социализъм село и в обилието на природата, са подчинени малко или много на сюрреалистични преживявания – обикновено на разказвачката, с която Бландиана не крие единосъщието си. Тези преживявания са сензорни до болезнена пресита на сетивата, чувствени до екзотика, невъзможни до гротеска. Едно непрекъснато трептене на границата между реалното и съня, истината и кошмара – “друга реалност, в която нещата стоят съвсем различно”.
==
С писането си Ана Бландиана сякаш подлага действителността на безкрайно деление, извършва деконструкция на предметите, явленията, жестовете – до степен, в която буквално стига до базовите им елементи. Нейните сцени и описания са обсесивно детайлни. Това усещане за роене пред погледа ни е подпомогнато изключително много от характерния стил на Бландиана, който вероятно би спънал някои читатели. Той е многословен и витиеват, изпълнен с разточителни сравнения и метафори, с много прилагателни и дълги изречения, които се разклоняват в нови и нови подчинени – предизвикателство, което изисква усилено внимание, но е и източник на особена сетивна и интелектуална наслада. В този смисъл е забележителна работата на преводачката Румяна Станчева.
==
Да, подобни на поеми, тези разкази обикновено предлагат много повече език и възприятия, отколкото „задоволителна“ сюжетност, и както споменах, описанията са толкова концентрирани, че създават усещане за свръхреалност. Впрочем нека тук си позволя едно сравнение със сънародника на авторката Макс Блехер и излязлата му наскоро на български книга с два романа “Случки в близката нереалност” (“Жанет 45”, 2019). Бландиана изключително ми напомни за него, както впрочем и за атмосферата в разказите на Дино Будзати и в излезлия наскоро експериментален роман на Казуо Ишигуро “Неутешимите” („Лабиринт“, 2019).
==
Бландиана също си служи умело с граматиката на кошмара, използвайки сюрреалистични похвати като разтеглянето и свиването на времето и пространството, внезапната промяна или поява и други. За нас, читателите, четенето на историите се превръща в хипнотизирано следване на творческото въображение, като на загадка или игра, което често ни оставя посред нищото, без да обяснения, развръзка или край, точно така както изведнъж прекъсват и сънищата ни. Ритъмът на разказване обикновено се ускорява, както при приключение, на което се отправяме. Фантазията е редакция на реалността, според Бландиана, и в този смисъл пишещият, разказвачът, е най-изложен на възможностите да провиди отвъд границата между реалната гледката и съня, да попадне – да се подхлъзне – в ничията им земя.
==
Повечето от разказите на Бландиана работят с чудото и вълшебството и с капацитета на съвременния човек да го вижда и преживява. Или пък на живота – да го имитира. Понякога е откровение в призрачна църква, излюпени от яйца ангелчета, ангел с битие на човек, оживял мъртвец, мъртъв делфин със съзнание, деца, които не се раждат, а растат като растения, събудени като чудовища пластични и живи пейзаж, над които героинята например полита или дори удивителната човешка способност за оцеляване… Невъзможността на всичко това е предизвикана, а феномените са повод за епифания, за някакво особено прозрение или проникване в паметта. Чудесата не са просто духовни преживявания – за да ги смеси с реалността, Бландиана описва почти физиологичните си реакции към тях (например прилошаването) – едновременно злокобни и неудобни, но и блажени и сублимни. Тя ги нарича “изтощителни и възхитителни дарове”. И запазва докрай несигурността: дали само ти си посветен във вълшебството или всъщност си единственият, който не съзнава какво в действителност се случва.
==
Възприятието и паметта, начинът, по който паметта ни е селективна, непредвидима, ненадеждна, капризна, често уловила се за подробности, но изгубила щрихите на общата картина, също е във фокуса на Ана Бландиана (което пък ми напомни за друга излязла наскоро книга – “Памет за Паметта“ на Мария Степанова, “Жанет 45”, 2019). С размишления за ентропията на паметта и постепенното отпадане от нея на усещания, вълнения, персонажи, както и за когнитивните ни особености изобщо започват всички разкази от “Четирите годишни времена” например.
==
Като че ли навсякъде Бландиана противопоставя, или не, всъщност обвързва в родство, живота и смъртта, раждането и гниенето, кипежа и тлеенето, които парадоксално, както при растенията, се случват на едно и също място – в пръстта. Кръгът се затваря от тези еднакви по екстатичност събития, които присъстват като тема в повечето й разкази. “Смъртта и животът съществуват в природата толкова взаимосвързано и главно толкова обратимо, че бяха еднакво изпълнени с наслаждение, еднакво съблазнителни”.
==
Противопоставянето на града и селото, което в наши дни е сведено до бледо предградие или пък напротив – е напълно изоставено насред полето, също намира сериозно място в прозата й. Бландиана пише много за селата, с носталгия по тяхното минало на жизнено земеделие и битова самодостатъчност, близостта им до земята и богатия им живот. Много от разказите й звучат като елегия за онова, което комунизмът причини на селото и селското стопанство, преди да затвори хората в града, където “липсва човешкият безпорядък и неравенство”, ластарите на ароматния живот, онова, което градския човек е загубил сетивата си да разпознае. Бландиана например пише за пролетта като за най-непоносимия сезон за градските жители. Героите й често се отдават на специални представления на природата, преживени в самота. Впрочем всичко това не е случайно: Бландиана има значителен стаж в противопоставянето на режима, за което многократно плаща, вкл. чрез изселването си извън големия град.
==
Като радетел за истината и свободата, тя пише и няколко истински истории за лагерите, например “Репортаж” и “Проекти за миналото” – покъртителни истории за “прибираните” през 50-те години, изселваните и интернираните, принудени да оцеляват в нечовешки условия чрез силата на човешкия си дух и изобретателност. Но много и от останалите истории също могат да се четат като критични за властта, насилието, отчуждението алегории. “Дори живота не сме в състояние да разпознаем, толкова сме свикнали с неистините и заместителите” е не само философско, но и политическо изказване.
==
Символиката в разказите на Бландиана е дълбока и поли-смислена и си мисля, че всеки читател би открил за себе си нещо, заради което би могъл да ги хареса. Изобщо Ана Бландиана е централна фигура в румънската литература (имам дори детска книжка от нея вкъщи) и познаването й най-малкото е препоръчително.
