Не съм си представяла, че фоторепортерът Веселин Боришев и поетът Стефан Иванов могат да се съчетаят, но ето - общата им книга албум е факт. И както те самите привидно са напълно различни като типажи, така и дизайнът на книгата е двусмислен - докато объркано въртим в ръце изданието, разбираме, че всъщност няма значение откъде ще подходим към него, че то може без ред да се гледа/чете и от двете страни - и “Отгоре”, и “Отдолу”, както са наименувани обърнатите половини на изданието.
==
Защото не е ли точно такова усещането за живота ни в покрайнините - живота нито горе, нито долу, живота, живян горе-долу, в напълно преобърнати морални и всякакви други категории? Или както Стефан пише, визирайки опита на Веселин: “Не съм предполагал, че дъното ще е толкова високо”. Както разбираме от предговора, тъкмо там, на дъното, е бил фотографът, когато в един момент от живота си напуска дотогавашния си дом и се премества сам в таван на “Етаж 13-и”, дал името на книгата. От него и под него той снима в продължение на три години, а в ръцете си държим избрани от множеството кадри, придружени от кратките текстове на поета.
==
Дори черното и бялото в тези черно-бели фотографии не са каквито са - не са абсолютни. “Цветът” е същият като този на живота ни насред анонимната панелна пустош на София: мътна, кална, нечиста сплав на сивото, където снегът е мръснобял, а нощното небе страда от светлинното замърсяване на града.
==
==
Този град, през очите на Веселин, е почти антиутопично обезлюден, оголен, о-самотен. На снимките няма хора, освен спорадичните камео появявания на фотографа, които ни карат да се чудим кой го е снимал в тези моменти - сякаш дотолкова отстранен е бил от себе си, та в пълната самота е успял сам да види гърба си. В този напуснат градски пейзаж има нещо Чернобилско - той е като пост-радиационен терен, където именно поради несъвместимото с живота облъчване са избуяли дрипави растения и са плъзнали мутирали породи животни. Да, апатичните улични кучета, мърлявите гълъби и инцидентното циганско конче са единствените “обитатели” на кадрите долу, сякаш за да свидетелстват косвено, че някъде там има живот.
==
А живот има. Най-страшното е, че някъде там има дом. Има домове в кошера от тъмни или мътно осветени стъкла насред панелните стени. Веселин (заедно със Стефан) сякаш лови доказателствата за това чудо: изтърбушените пощенски кутии, в които все още се получават сметки и вестници; изпочупените звънци, чиито жички все още водят до звън над врати, зад които има семейства или самотници като него; прането, което сякаш никога не може да бъде чисто и уханно в този град, но някой все още го облича.
==
==
Така че да, има неща, които работят въпреки. Реалност зад много честата размазаност на погледа - нефокусирани кадри, кадри зад треперещи ръце, кадри в мъгла, здрач и смог, които сякаш са “опаковани” (по Кристо). Като че ли много от тях (Боришев е самоук) са снимани тъкмо така, каквато според Стефан е любимата дума на майка му: урбулешката, прибързано и необмислено както живеем, обичаме, умираме.
==
Впрочем в новия си ръкопис (за това отделно) пиша за опитоменото градско пространство, евакуирано от разпада. Струва ми се, че не би могло да се намери по-добра дефиниция за тези кадри, защото тъкмо онова, което те показват, съм си представяла, пишейки следното:
==
“Не, разпад може би не е точната дума – може би равновесие на разпада. Струваше ми се, и донякъде се оказах прав, че нещата тук дълго още ще са в това закрепено състояние между рухването и съзиждането, че нито едното нямаше да бъде оставено да се случи докрай, с революционен замах, а нещата завинаги щяха да останат балансирани в онази точка на застинал разпад, в която още са използваеми”.
==
Текстовете на Стефан към фотографиите в “Етаж 13-и” не следват буквално образите - в тях има сякаш нарочно изместване, неадекватност, несъответствие, разфокусиране. Като че ли нищо не отговаря на нищо, както в тази наша реалност, и в същото време връзка има - дори и подмолна, морбидна. Ако не почти непосредствена, то няколко кадъра по-нататък, все някъде, все някога. Афористични, натуралистични, иносказателни, поетични, кратките captions са изпълнени със (само)ирония, с меланхолия, с тъга, с гротеска и дори абсурдизъм. С дръзновеното желание да се предадеш, което всъщност може да се окаже оцеляването ти - ако изобщо има такова словосъчетание.
==
==
“Може би във всеки има една рана и ако тя се отвори достатъчно, може целият да потънеш в нея без остатък и просто да изчезнеш”, пише Стефан под един от кадрите на огрята от кратко слънце маса, върху която са оставени инструментите за оцеляване на Веселин: цигарата и пепелникът, бутилката алкохол и чашата. Да не би затова да няма хора, неизбежно е да се запитаме, да не би всеки да е потънал в своята отворена рана?
==
Впрочем Стефан Иванов сравнява тези три години на фотографа, прекарани в нещо като делириум, с престоя на Йона в кита. Наказан като него, може би заради недостатъчната си вяра в съществуването (в Бог?), той е хвърлен в дебрите на града и насред утихналите му вълнения, преди да бъде изхвърлен жив обратно, ни донася от там образите на своите, както са описани в Библията, “сърдечни съкрушения”.
==
А оцеляването? Ами да. Тази книга е толкова книга за оцеляване, колкото и за оцветяване (перифразирайки Стефан). Така, както да си възпитан, почтен и фин днес сякаш е най-немислимото, ексцентрично и хипстърско поведение, така тази враждебна градска гледка би могла да бъде джентрифицирана някога, да се превърне в алтернативно кътче на нова човешка култура. Защото това, което трябва да бъде отнесено на всяка цена, остава, казва поетът. Поне засега. Е, Веселин Боришев и Стефан Иванов ни показват все още пречистващите се пред нас хоризонти, над които летят гълъбите - подобно падналите ангели над небето на София (по Вендерс, но всъщност по Боришев).
==
