Когато ни е страх от жертвите...

Тази статия бе написана първоначално за “Литературен вестник”.

==

Ако сте чели излезлия неотдавна сборник на американската писателка Шърли Джаксън „Лотарията“ (Кръг, 2024), то книгата на Сара Бърнстийн ще ви се стори много позната и близка – и като атмосфера, и като топос, и като послания. Родената в Канада и живееща в Шотландия авторка сама признава в свое интервю покрай номинацията си за наградата „Ман Букър“ за 2023 г., че докато е писала „Обучение в покорство“ (ICU, 2024), е чела много от прозата на Джаксън, а да приличаш на Джаксън определено си е атестация. В края на краткия иначе роман са посочени и други сериозни влияния, придаващи допълнителна тежест на тази различна, особена проза, като един задълбочен и подробен анализ със сигурност би могъл да открие интертекстуалността и препратките вътре: от Симон Вейл до Светлана Алексиевич, от Бекет до Кафка и т.н.

==

Макар през цялото време да предизвиква подобни подозрения, макар от него да лъха на Маргарет Атууд, а мястото и времето на действието да остават неназовани, този роман не е антиутопия. Бърнстийн ни оставя някъде в злокобния синор между дистопичното и реалистичното, зловещо шаямаланското и заземяващо „нормалното“, давайки ни спорадични маркери, свързващи действието с днешния свят: бърз интернет, Туитър, телефони, конферентни разговори, онлайн работа и т.н. Това обаче остава по-скоро успокоителна изненада на фона на странната реалност, в която се озовава героинята ѝ.

==

Още в завръзката на романа неназованата героиня и разказвачка от първо лице се мести (досущ тези на Джаксън) някъде в дълбоката провинция – в малко планинско градче на неясна северноевропейска страна. Съществуват различни догадки коя може да е тя – Румъния, Украйна, някоя от Балтийските или друга, изхождайки от твърдението на протагонистката еврейка, че предците ѝ някога са живели там, но народът ѝ е бил „гонен през границите и хвърлян в ями“, бил е подложен на „епохалния кръстоносен поход“. Неизбежно е да си помислим за погромите и за колаборацията на много местни в гоненията и убийствата на евреите през Втората световна война, но Бърнстийн отказва да изрече и конкретизира травмата, за която многократно намеква. Или защото разчита колективната памет и вина сами да я реконструират, или защото не желае това да се превръща в роман за антисемитизма, или понеже иска тази травма да бъде инклузивна, да обхване отношението и към днешните чужди, мигранти, други, различни. Героинята сякаш е заклещена в неизбежното ѝ приемане и стереотипизиране от другите (като еврейка, подразбира се), но в същото време е неспособна да принадлежи на своите, без да отхвърли травмата:

==

аз, която от детството си бях обзета от чувството, че трябва да сваля кожата си, за да се пречистя, че всичко, което е необходимо, за да бъда свободна, е физически да се махна от компанията на хора, принадлежащи към общността, в която бях израснала, сякаш животът беше лесен или дори възможен

==

Още в началото на романа героинята се нанася при наскоро разведения си брат, за да поеме изцяло грижите по него и домакинството му в обновената от него стара къща на това старо-ново място (по тази дихотомия може да се разсъждава много). Много скоро, след като той заминава в командировка, тя остава сама – и в къщата, и сред абсолютната враждебност на местните, примесена с атавистичен страх. Страх, подклаждан от странните събития, които съпътстват идването й – полудяване и мор по животните и растенията, мнима бременност на куче и други подобни „библейски“ знаци и бедствия.

==

==

Спорадичните, епидермални, напразно търсени от героинята взаимодействия с жителите (чийто език тя не знае, но които уж се стреми да умилостиви, да спечели на своя страна) ще ескалират до зловещ, почти окултен пароксизъм. А вината на самотния и отхвърления е още по-голяма, защото, в традицията на предците ѝ, общността е всичко, а обратното е:

==

че това е разточителство, че проявявам безразличие, дори егоизъм, че извършвам светотатство, понеже нали равините винаги ни учеха, че Бог не е създал света за усамотение, а за съвместно съжителство с хора?

==

Разказвам го така, за да очертая рамката, която страшно силно, но и много подвеждащо напомня за класически хорър сюжет. Защото тази книга, както и историите на Джаксън, определено не са това, или поне са много над и повече от това, при това в психологическия смисъл. Най-важното в този вид наратив са ненадеждният разказвач, създадената от езика и описанията атмосфера и базовите теми, които разказът повдига.

==

Наративът е от първо лице, а героинята е абсолютно ненадежден разказвач. Ще осъзнаем това бавно, постепенно, с натрупващи се съмнения. Лутайки се между, от една страна, убедеността, че тя е жертва, прекарала целия си живот, „обучавайки се в покорство“ и доброта, подчинила себе си в служба на огромното си семейство, а после и на всеки срещнат; изличила се до послушница и слугиня на чуждите желания и нужди. Нещо повече, тя е усвоила напълно, интернализирала е вината, цензурата, контрола, властта, омразата и отвращението на другите (и специално на мъжете) над себе си. Оттам и самосъхраняващото ни раздразнение и неприязън към нейните пориви да се стъпква, смъмря, унизява, поставя на място, да прави всичко обратно на еманципацията. До степен, в която признава например: „Бях обезпокоена от този признак на колебливост в абсолютната власт на брат си“, или

==

колкото и да нямаше хляб в мен, най-големият ми брат се зае да поправи недостатъците ми. Взе ме под крилото си. Станах негова ученичка и прислужница и той ми даде да разбера необходимостта от сдържаност и мълчание.

==

От друга страна обаче, как е възможно тя да се е опитвала да изкорени всеки порив „да правя собствени преценки за света и за хората в него“, но всъщност да говори сама за себе си, да бъде толкова самоосъзната, самоанализираща се, самообясняваща се почти терапевтично? Наред с нейните заблуди и слабости прозира и тази зловеща яснота, която неусетно обръща везната на силите и ни кара да се запитаме имат ли наистина причина местните да се страхуват от нея. Нима, съзнавайки, че „човек никога не знае как ще се приеме подаръкът му“, тя въпреки това не изплита нещо като вуду кукли от слама и не ги оставя тайно пред вратите на жителите, уж като подарък за добра воля? Нима когато къпе и облича големия си брат, и накрая – когато го „лекува“, тя всъщност не разполага почти инцестно с пълен контрол над тялото му?

==

Да, точно така: това е едно от големите послания на тази книга. Не е ли подчинението извратена форма на власт и контрол? Не е ли обгрижваният много по-зависим и поробен от онзи, който е поел юздите на службата в негово име? Не се ли превръща онази, на която съчувстваме заради покорството, в някого, от когото започваме на свой ред да се боим? Не е неоправдано да очакваме от страдащия непременно да е невинен, както самата Сара Бърнстийн пита. И не е ли горното един от начините – защото тази книга трябва да се чете и през феминизма – жената да преобърне патриархалната динамика, в чието поддържане сама съучаства?

==

Когато героинята с покорство се съгласява – „признава“ – абсурдната теория на една от местните жителки, че кучето на брата е забременило това на непознатата (въпреки неговата стерилност), това води до объркването и потискането на обвинителката. Именно защото е абсурдно. Но по този повод героинята осъзнава: „Имах чувството, че подчинението ми от само себе си е придобило някаква мистериозна сила“.

==

Вижте картината на Паула Рего The Family от 1988 г. Бърнстийн е говорила много за влиянието, което картините на тази художничка са оказали върху писането ѝ, повечето от тях представящи женски образи. Сцената в The Family е почти буквално пресъздадена в романа. Вгледайте се и в лицето на жената. Крачката до това да си представим смотаната, скромна, безлична, потисната героиня със същото изражение, не е голяма.

==

==

Клаустрофобична, злокобна, почти окултно-ритуална е атмосферата в този роман. Бърнстийн създава въздействащи описания и владее езика, на чиято важност неколкократно набляга. Езикът е онова, което твори реалността, езикът е власт („Брат ми знаеше как да тълкува, да вменява, да отбелязва, с други думи, знаеше как да упражнява власт“). Още от малка например протагонистката не умее да довършва изреченията си, мрънка, пелтечи, смотолевя ги и замлъква по средата им, има и ред дефекти, които логопедите така и не са успели да премахнат. Така това недостатъчно владеене на речта се превръща в липса на самостойност, на възможност на заявяване, на контрол, на власт. Неспособността ѝ, за разлика от нейния брат, да говори местния език, е невъзможност да се свърже с хората, да се обясни, да опровергае подозренията им.

==

И така, не след дълго се научих да говоря с бавни, декларативни изречения. Ограничих се до прости изявления или ясни въпроси, на които се отговаря с да или не.

==

Но отново – познавайки вече Бърнстийн – се чудим не е ли бунт това, че героинята постепенно престава да сваля аудио записите на адвокатите (реч особено подредена, структурирана, властова, мъжка) по точен и безупречен начин – по послушен начин – и „занемарява“ работата си, като започва да променя и играе с граматиката, с фразите? Не е ли и инатливото ѝ мълчание онази хватка, която държи в страх жителите; която тревожи брат й; която прави така, че хората, дето непрекъснато изливат изповедите си върху мекушавата ѝ готовност да ги слуша, да я намразват. Защото слабостта, приемането, съгласието предизвикват – уви – много по-малко одобрение и доволство, отколкото омраза.

==

Затова срещу това намерение:

да се отдам с още по-голямо усърдие, с още по-искрена грижовност на другия, да се отнасям към другия като към най-достойния обект на съзерцание“

==

имаме тази реакция:

==

мекушавостта изважда наяве садизма у хората, атавистичното желание да захапят най-немощния, изтърсака от котилото. Както се беше изразил един писател, не кротките наследяват земята. Кротките получават ритник в зъбите.

==

Още една интересна вметка, свързана донякъде с езика, с достъпа до онова, което езикът може да „измисли“, но и с преобръщането на смислите, така типично за Бърнстийн – в случая, на безличието, изравняването и смазването на личността, а следователно и на творчеството. Само че не се ли превръща именно себеотрицанието в способност да виждаш, да фантазираш другия? На едно място героинята споменава обвинението на брат ѝ към нея, че ѝ липсва въображение. То, по думите ѝ,

==

заслужаваше сериозно внимание. Нима не бях прекарала целия си живот в опити да се поставя на мястото на другия? Нима не бях дала всичко от себе си, за да възприемам нещата от гледната точка на другите, а не от своята? Не се ли искаше въображение за това?

==

В този роман не се случва много. Самият той е умишлено неясен, изпълнен с много недоизказаност, с навързване на улики, много от които със сигурност един-единствен прочит би пропуснал (нужни са според мен поне два-три, за да се оформи по-пълна картина на разбиране). Да не сме винаги наясно какво и защо се случва, е част от литературната игра на Бърнстийн. Тя ни оставя трохи, също като в „Хензел и Гретел“, и усещането, че неизбежно ще стигнем до някоя вещица, витае много силно в книгата. Книга, изпълнена със символи, с метафорични значения, с алюзии. Изискваща широка обща култура, за да реконструираме възможните минали сюжети, травми и наследства, формиращи идентичността, които авторката отказва пряко да назове.

==

В някакъв смисъл може би дори не е намерен точният баланс между сюжетната събитийност (случва се много малко, което само по себе си не е проблем) и многото самоанализи, разсъждения, философски наблюдения, въпроси и някак повече обобщените, отколкото показани чрез примери заключения. Бърнстийн казва повече, отколкото показва, но пък го казва така, че действително изгражда един вътрешен, психологически хорър.

==

Големите теми на тази книга са наистина големи: подчинението и свободата, сложната динамика между послушанието и добротата, грижата и властта, самоцензурата и податливостта на цензура, невинността и перфидността, омразата към чуждия и тази към онзи, когото сме наранили, подчинили – пред когото сме виновни. Всички възможни днес алтернативи на антисемитизма. Социалният пол „жена“ като конструкция на репресивното, патриархално общество. И добротата – морално понятие, което Бърнстийн двусмислено проблематизира. И патологичната нужда от одобрение, което създава чудовища. И интимният живот на човека като разменна монета на социалния живот.

==

„Обучение в покорство“ е история за това как когато „си бях поставила за цел да изкореня гордостта и волята си“, може да стигнеш тъкмо до тяхното осъществяване. Парадоксът е, че (само)покореният човек, самотният, събраният в себе си човек неизменно става непрозрачен човек, превръща се в тайна, става не ковък, а непроницаем. Той казва:

==

щях да положа всички усилия да защитя правото на света да бъде непонятен, да се движи по неведоми пътища,

==

докато всъщност

==

хората, сред които бях отгледана, искаха прозрачност – ако имаше нещо, което не можеха да понасят, това беше неяснотата, търсенето на смисъл не ги вълнуваше особено. Предпочитаха неизменността.