Николай Терзийски за предстоящия си роман: Историческа и семейна сага, любовна история, дистопия, мистерия

Антония: И новият роман ли е плод на такова огромно усилие и изследователски труд, каквото видяхме при успешния ти дебютен роман „Отлъчване“?

(Прочетете ОТКЪС от романа “Хроники на неведомото” долу след интервюто)

==

_**Николай: **_За мен романът никога не е усилие. По-скоро бих го нарекъл обсебване. Идеята не ми дава мира, докато не я изразя с думи, докато не приеме вид на герои, емоции, истории.

==

Знаеш ли, когато със Здравко Дечев правехме последните редакции на “Отлъчване”, аз се зарекох, че следващата книга няма да е толкова мащабна като обхват. Че ще е нещо по-кратко, с по-малко герои, нещо, свързано само с определен период от съвремието или историята. Оказа се точно обратното.

==

**“Хроники на неведомото” има още по-голям времеви обхват от “Отлъчване”, повече герои, истории… **

==

Но аз нямам вина за това. Оказа се, че следващата идея, която ме погълна изцяло, можеше да стигне до читателите единствено чрез такъв роман. Така че отново изследвах и четох доста, за да мога да стъпя в различните отминали години спокойно, сякаш се прибирам у дома си.

==

А: Значи и новият ти роман е обърнат към миналото - а към коя част от него? Кога и къде се развива действието?

==

Н: “Хроники на неведомото” започва през XVIII век и завършва през XXI. Обърнат е едновременно към миналото, към съвремието и към бъдещето. Миналото на България е описано чрез едно утопично и несъществувало никога селище - Всевидино. После обаче историята се понася в различни времена и на други места - съвсем реални. Люлебургас, София, Добърско, Чикаго, Провидънс… Защото тази книга освен историческа и семейна сага е и любовна история, дистопия, мистерия.

==

А: Какви и кои са главните герои, както и основната тема и конфликт в книгата?

==

Н: “Хората не бива да узнават точно това, кое най-силно искат. Узнаят ли го, ще спрат да ходят по земята, няма да има какво да ги тегли, та да местят стъпките си и да движат земя и небо, да викат слънцето сутрин и луната със звездите нощем.”

==

Това са думи на един от централните образи в книгата - бабите. Жените, които някога са вадили децата на бял свят. Не просто една конкретна от тях, а всички те, като съвкупност от вещина, мъдрост, умения. Този централен образ-символ може да подскаже и

==

**една от най-важните теми в книгата - децата. Създаването им. Появата им. Животите им **

==

Втората важна тема в “Хроники на неведомото” е изкуството. Тъкмо като паралел с детето. Създаването на живота. Животът на изкуството. Изкуството на създаването. Но това са само едни от основните нишки в книгата. Тя поставя и други теми: изкуплението; относителността на времето; езика като символ на общуването помежду ни; спасяването на едно дете и спасяването на света като цяло.

А: Използваш ли себе си и близките си в книгите си и доколко можем да ги открием пръснати в героите?

==

_**Н: **_В “Отлъчване” използвах и себе си, и конкретни моменти от живота си. Използвах предците си и части от техните истории. Разказах една глава с диалекта на дядо си. В “Хроники на неведомото” не е така. Тук героите и образите се родиха, за да носят на гърбовете си идеята на книгата.

==

Но съм използвал едно място, свързано с историята на рода ми. Къщата, в която е родена баба ми и има много интересна история, защото е преустроена от метох в жилище. Именно тази къща и двора около нея са в основата на една от най-важните сюжетни нишки в книгата.

==

**А: Нека обобщим като в онова старо упражнение - да можеш да разкажеш произведението си в едно изречение. Та - какво изследваш преди всичко в “Хроники на неведомото”? **

==

_**Н: **_Не бих го нарекъл точно изследване. По-скоро е търсене, усещане, напипване. Защото неведомото не може да бъде изследвано. Но когато разказваме една голяма история, ние можем да го почувстваме. В нотите на една симфония, написана от велик композитор, скоро след смъртта на малката му дъщеря. В дърворезбата на един белокос майстор, обречен на самота. В мъдростта на жените, които помагат на децата да се родят и да поемат въздух, които виждат в очите на новородените повече, отколкото всички други хора. Можем да усетим неведомото и в тайната на зачатието, което създава живота. Когато съчетаем всичко това и още много, получаваме “Хроники на неведомото”.

==

А: Поставял ли си си лично за себе си конкретна цел с него?

==

_**Н: **_Не бих казал, че имам конкретна цел. Разказвам една голяма история, която задава много въпроси. Споделям собствените си мисли, терзания, идеи, страхове, радости. Прилича на дълго пътуване - със завои и прави участъци, пропасти и върхове, кътове за отдих и кръстопътища… Иска ми се читателят да пътешества като мен по страниците на книгата.

==

А: За кое според теб си струва да се пише и за кое - не? Какво още ти се струва недостатъчно написано в родната литература?

==

_**Н: **_Аз пиша това, което ме вълнува и ме кара да мисля дълго, докато не го превърна в думи. Предполагам, че и с повечето други автори е така. Общите тенденции са по-скоро тема за критиката. Или за читателите. Писателите, поне според мен, не бива да се влияят от такива въпроси и тенденции. Защото ако творците се поддават на течения, тогава кой ще създава самите течения?

==

Ако всеки е искрен и пише каквото го вълнува, а не което не е достатъчно правено например, литературата ще си създаде и своеобразен облик. Иначе ще заприличаме на продавачи от Женския пазар.

==

А: Колко време ти отне написването на романа? Как вместваш това обсебване, по думите ти, в ежедневието и семейството?

==

Н: Около година. Пиша всеки момент, в който съм свободен, понякога и докато вървя по улиците. Е, не буквално. Просто не съм тук, в София, на тротоара, а съм там - във Всевидино, в Люлебургас, в Чикаго. Живея в книгата почти през цялото време. Звучи малко като шизофрения и всъщност, май си е точно това.

==

Но когато съм със семейството си, това раздвоение изчезва. Причината е, че аз редовно им разказвам и споделям идеите си. Съпругата ми Кристина редовно дава чудесни съвети, а в момента чете ръкописа на романа преди отпечатването. А дъщеря ми Марина обикновено пита “колко е дълга книгата” и чака с нетърпение момента, в който ще я вземе в ръцете си.

==

**А: Имаш ли идея за трета книга? **

==

Н: Имам много идеи. Това понякога е проблем - ако не знаеш къде да спреш. Но в други случаи помага. Ако въпросът е дали смятам да пиша следваща книга, или да си дам почивка… опасявам се, че не знам отговора. Аз не съм човек, който работи по книгите си по предварително начертан график. Просто някоя сутрин се събуждам преди да е звъннал будилника и сядам на компютъра. Не мога да кажа кога ще се случи отново, но дано е скоро, защото създаването на една книга ми носи огромно удоволствие.

==

А: Би ли сменил жанра и с кой?

==

Н: Никога не гледам на книгата като на жанр. За мен тя е идея. История. В “Хроники на неведомото” например има елемент на дистопия. Но аз не съм си поставял за цел предварително да пиша в този жанр, просто идеята ми стигна до там. Любимият ми филмов режисьор Дейвид Линч сравнява идеите с риби, но при мен те по-скоро приличат на диви коне.

==

Можеш да опиташ да ги обяздиш, озаптиш и укротиш. Да ги направиш послушни и предвидими. Да им сложиш “капаци”. Но аз никога не бих направил това. Не слагам юзди на идеите, защото не обичам кротките и спокойни книги. Усещам, че ако пробвам да “озаптя” една книга, още докато я пиша, това ще я превърне в нещо скучно. А според мен читателят понякога има нужда да бъде подхвърлен. Или разтърсен. Дори изхвърлен от гърба на коня и изритан.

==

Прочетете тук ОТКЪС от романа “Хроники на неведомото”:

==

“Кехлибарена броеница в жилестите ръце на сляп агалар, побелял не от мъдрост, а от горести. Видях я там, в Люлебургас, когато нашата мисия ми се струваше объркан детски сън, промъкнал се помежду военните кошмари. Вървяхме посред тоя превзет от нашата армия град, лутахме се из непознатите улици – мръсни от кал, кърви, от вселенската печал на току наченалия се двайсети век… Ние или улиците? – ще попита някой. Кой е изцапаният от тая безначална и безкрайна печал, лееща се като черен катран около нас, върху нас и вътре, в нас? Ние или улиците?

==

И ние.

==

И улиците.

==

И всичкото.

==

Но там точно, пред джамията, нещо ме предизвика да поспра за миг и да се обърна. Стъпките на другарите ми затихваха зад гърба ми, късноноемврийското слънце се радваше на триумфа на своето горчиво пладне, екотът от скорошните битки кънтеше в ушите на всички ни, не, кънтеше в душите ни… а аз стоях като истукан и гледах. Не него, ослепелия кой знае преди колко века агалар, с тъмносиня чалма и бяла брада, с уста празни, но дъвчещи нищото, жвакащи бавно и леко като преживно животно, старика с мръсни бели ръкави, запретнати в студа, за да открият пред света ръцете му. Гледах броеницата. В тия ръце се премятаха зърната ѝ и точно те ме приковаха там, в средоточието на тоя непознат, ничий град… В непозната, ничия държава. В непознат, ничий свят.

==

Гледах как дългите пръсти на стареца ловко премятат зърната от броеницата, докато очите му се взират в нищото. И си казах – да. Това е животът.

==

Кехлибарена броеница в жилестите ръце на сляп побелял агалар.

==

Животът на всички ни.

==

Щрак. Щрак. Щрак.

==

Всеки ден прехвърляме по някое малко кехлибарено зърно. Докато е в ръцете ни, то ни се струва по-истинско. По-различно от останалите. Ала щом иззвънти при всички други, отместени от пръстите ни в миналото, то става съвсем неразличимо. Споменът за гладкостта му и звука от прехвърлянето му си отива бързо, заменя го следващо. И следващо. И следващо. Докато не изчезнат всички завинаги, всяко едно зрънце сред останалите, всички останали сред него, осъдени до едно на забрава. Обесени на непрекъсващата нишка.

==

Щрак. Щрак. Щрак.

==

Небеса. Жена. Живот.

==

Щрак. Щрак. Щрак.

==

Очи. Бог. Река.

==

Щрак. Щрак. Щрак.

==

Дом. Скръб. Любов.

==

Щрак. Щрак. Щрак…

==

Раждане, прошка, планина, топлина, майка, икона, баща, монах семейство…

==

Така живеем. Прехвърляме зърно след зърно. Дорде не стигнем последното. И после – нищо. Или като Сизиф – отначало.

==

Но не всичко е тъй безнадеждно, защото точно там, сред многото прехвърлени от ръцете на агаларя кехлибарени зърна, се крият истинските бисери. Те не се отличават по форма, нито по звук. Изглежда дори, че слепият старец никога няма да разбере, че е държал в пръстите си скъпоценност. Това не е вярно. Той разбира. Усеща го. Ала не на мига, докато бисерът е в пръстите му. Разбира го по-късно, когато през ръцете му минават още. И още. И още. Тогава чак той спира. Забавя пръстите си и си спомня. Да. Тогава. Преди пет или десет, или седемнайсет щраквания…

==

И се усмихва. Иска му се да подържи още веднъж бисера, но знае, че няма как. Връщането назад е непостижимо. Остава единствено споменът. И горчивата усмивка на осъзнаването.

==

Точно тия бисери правят живота ни истински. Точно за тях разказваме някой ден, когато се почувстваме готови да се върнем назад и да ги споделим някому, или просто нямаме какво друго да правим, освен да се отдаваме на спомени. За тия бисери ще разправя и аз сега, защото вече съм сигурен, че те са свързани от друга нишка. Не само невидима, а и неведома. Ала усещам, че я има, незнайно защо и от кого прокарана, тя свързва не само зърната на времето, които до едно си отиват в миналото, но и бисерите, отредени ни от съдбата.

==

Ако не бяхме заживели в къщата с къпиновите храсти, аз нямаше да срещна Сребра, старицата. А ако не я бях видял, нямаше да науча оня непознат език. Езикът на книгата, която баща ми притежаваше в своя кабинет. Езикът, който ме изпрати на чудновата мисия, поставена ми по време на примирието. Именно на тая мисия очите ми срещнаха агаларя с броеницата в Люлебургас, точно тя доведе до всички по-нататъшни събития, които сега следва да разправя.

==

– Много назад си, Найдене.

==

Гласът на Кавалериста ме вади от съзерцанието и спомените. Тоя глас звучи като грохот от изригващ вулкан. Бях го чул за първи път преди няколко дни, в лагера ни в Булгаркьой”.