Елена Алексиева в разговор за "Свети вълк": Цялото писане е за сложните хора, които не могат да бъдат тълкувани

Антония: Освен всичко останало, за мен “Свети вълк” е и роман за “редките маргинали”? Има ли ги и кои и какви са те?

==

_Елена: _Аз не деля хората на маргинални и конвенционални, но и не смятам, че всеки е интересен сам по себе си, само защото се е родил човек. Мисля, че това личи и в романа. Бих разграничила по-скоро редките хора, способни да одухотворяват света около себе си и другите, с които се сблъскват, дори без да го искат, от останалите, които само попиват, без да отдават нищо. Като някакво неодушевено тяло, способно единствено да поглъща светлина и топлина, но не и да изпуска.

==

Това важи за всичко – за идеите, за мислите, за разбирането, за енергията, за силата да се живее, за силата да понесеш безсмислието на живеенето. Обичам хората, които не се пазят и не се пестят. И не от алтруизъм или съпричастие, нито поради раздуто самочувствие, че могат някого от нещо да спасят. А просто защото не могат другояче, защото другояче ще се пръснат. Обичам големите хора, на които големината не им личи. Лакомите хора. Хората, готови да отидат докрай заради своята лакомия.

==

_А: Странникът от романа Ви е противоречива фигура, която трудно се поддава на ясно тълкувание. Едно от тях, лично за мен, е христологично, а той носи мюсюлманско име. Какъв смисъл влагате в това? _

==

_Е: _Ами цялото писане по принцип е за това: за сложните хора, които трудно или изобщо не могат да бъдат тълкувани. Простите и ясни индивиди не са интересни – нито в живота, нито в литературата. На мен поне не са ми. Да, този герой има турско име. Много от хората на онези места, откъдето идва и той, също са с такива имена. Ако има Господ и Той е един за всички, това не би трябвало да е проблем.

==

А: Защо опитът му за емпатия с човеците, които среща по пътя си, така странно се редува с изблици на нетърпение и дори грубост към тях?

==

Е: Характерът му е такъв, героят е такъв. Това е човек, достатъчно отстранен и от другите, и от себе си. Или по-скоро така: човек, който се свързва със света по особен начин. Не съм сигурна, че това е действително странно. По-скоро е реалистично, дори твърде реалистично. Странникът е много сложна личност, необяснима. Ако беше логичен и еднопланов, нямаше да го има. Нямаше да има и роман. Все едно – не че правя сравнения, разбира се – да седнем да се чудим защо княз Мишкин е толкова странен.

==

А: Позволявам си да изразя мнение, че лично за мен той отразява идеята за един деистичен Бог - създал и оставил творението си да се развива по свой път, дистанцирал се.

==

Е: Аз не бих го отъждествявала с Бог в такава голяма степен. Нито със Сина Божи. Да, може би носи такъв пламък у себе си, но носи и много други неща, включително и напълно противоположни. Със същия успех можем да кажем, примерно, че е Дявола, дошъл да се бърка в делата човешки. Изобщо „Свети Вълк“, макар в него Божието име да се споменава доволно често, не е нито роман за вярата, нито за отношенията Бог/човек, а за тези между хората в един общо взето безбожен свят, какъвто е нашият тук. И в това няма нищо лошо.

==

Ако щете, погледнете го като вид антиутопия на едно дълбоко езическо и първично естество като нашето. В този ред на мисли читателят би останал с впечатлението, че става дума за някакъв навъсен и тежък християнско-месиански наратив, а нищо не е по-далеч от истината. Романът е пропит от жестока на места ирония, той е смешен, подигравателен, парадоксален, забавен и често пъти нагъл.

==

А: Какво означава за нас и героите в разказа това, че накрая пътникът се връща в лудницата?

==

Е: Да кажем, че се връща там, където му е мястото. Той си има път, извървява го и с това романът свършва. Мисията му, ако е имал такава, е изпълнена. Или просто му е писнало. Знаете ли, аз не контролирам действията на героите си, нито пътищата, по които вървят, нито онова, което мислят или правят. Гледам да ги следвам, доколкото е възможно, и това ми стига. Не влагам собствените си разбирания или идеи в тях. Стремя се само да им създам свят, който да могат да обитават.

==

А: Каква е ролята на забравянето в романа и в живота ни?

==

Е: Забравянето е жизнена стратегия на главния герой, към която обаче самият той не се придържа непременно. Не знам доколко е и възможно. Обикновено цял живот съзнателно или не се стремим да забравим едно или друго. Мозъкът ни си има начини за това. А накрая излиза, че сме забравили и най-насъщното: имената на най-близките си, кои сме, къде живеем.

==

Но всъщност колкото ние забравяме, толкова и нас ни забравят. Нали казват, че времето лекувало всичко. Е, този лек е именно забравата. Лек, който в по-големи дози убива. Също както постигнатото щастие ни парализира и превръща в инвалиди, а от прекомерно голямата любов изтъпяваме.

==

_А: Има ли все пак Бог и къде е той в света на “Свети Вълк”? _

==

Е: В света на романа може и да има Бог – във всеки случай една част от героите му през цялото време Го търсят. Всъщност е по-точно да се каже, че търсят нещо, за което си мислят, че е Бог, а то се оказва друго. Ако човек вярва в подобни категории, вероятно би ги търсил и виждал навсякъде. А иначе на въпроса има ли Го или Го няма всеки човек отговаря за себе си. Не мисля, че има верен отговор и това не е толкова важно. Важното е да живееш действително според онова, в която вярваш – или пък не вярваш. Неверието също е вид вяра, изпълнява същите функции, служи на същите цели. Но пак казвам, Бог не е герой на романа. Героите му са други, далеч по-интересни.

А: Една трета от романа се развива в подземните галерии на мините. По-удобно ли е подземието? Опитомява ли страховете ни и загатва ли романът възможно излизане от него?

==

Е: Защо да е по-удобно и от какво да е по-удобно? То е просто един от трите свята на романа, не по-добър и не по-лош от останалите. Обитателите му привидно се отървават от едни страхове, но прихващат други. Това става ясно в следващите части на романа, в които се случва тъкмо онова, за което ме питате: героите действително излизат навън, но дали намират спасение? Ами не, най-вероятно защото не го и търсят. Нужно им е нещо далеч по-просто и важно: да живеят. А за да живее човек, за да има надежда за живот, първо трябва да проумее, че най-сигурният начин това да стане е той да се нагоди според света, а не да нагажда света по себе си. Развили сме дробове, защото сме се оказали в кислородна среда, а не обратното. Единственото изключение е странникът, но неговите нужди, ако изобщо ги има, са съвсем други.

==

А: Защо се срутва църквата? Символ на кое/чие провалено усилие е това?

==

Е: Мога само да кажа, че потъналата в земята църква е не толкова символ на нечий личен провал, колкото на неочаквана, чисто човешка надежда, каквато понякога ни спохожда в живота, макар че невинаги умеем да я разпознаем.

==

А: Би ли било адекватно да наречем този роман “балкански”?

==

_Е: _Не знам какво се разбира под „балкански“ роман. Може би някакъв вид Емир Кустурица. Но каквото и да е, за мен такова определение е неясно и не ми говори нищо. Вътре в самия роман на едно място се казва, че добрите книги са за всичко, а останалите не си струва да се четат. Предпочитам да мисля за него така – като роман за всичкото, което имаме тук и сега.

Би ли било адекватно да наречем този роман “балкански”?

==

А: За кое си струва да се пише и за кое не?

==

_Е: _За всичко си струва да се пише. Стига да умееш да го правиш.