Книгата “Когато порасна, искам да стана чужденец” на Ели Цонова (изд. Oз Books) е събрала интервюта с успешни и интересни хора на различна възраст. Това, което ги обединява, са именно личните и професионалните им постижения, както и факта, че са живели и са се върнали или в момента живеят в чужбина. Един от митовете, които тази книга се опитва да опровергае, е свързан с комплекса, останал ни още от времето на социализма:, че в чужбина всичко е “по мед и масло”, а у нас всичко е ужасно. С трезв поглед и много примери от опита си, интервюираните (сред които са например Саша Безуханова, собствениците на “Фабрика Дъга”, известни диджеи и музиканти, чужденци в България, българи със собствен бизнес в чужбина) доказват, че нещата не са черно-бели нито тук, нито там, а животът и успехът са въпрос на нагласа, заложби и усилия. Пътищата, по които се постига щастието, също са различни. Като истински космополит, самата Ели дели времето си между Германия и България и живее с американец - техните истории също са в книгата. Вижте интервюто с нея:
==
Антония: В книгата си интервюираш хора, които малко или много принадлежат на един кръг, свързани са роднински или чрез познанството си с теб, имат сходно образование и произход. Не създава ли това субективна и дори изкривена извадка за успешните хора у нас? Или напротив - ние се стремим тъкмо към този “балон” от хора, идеи и обстоятелства, за да ни помагат да се осъществим?
==
_**Ели: **_В интерес на истината, част от хората в книгата бяха непознати за мен, докато не ги потърсих за проекта по съвет от приятели. Балон има, но ако погледнем по-тясно на нещата, хората в него са хора с образование и амбиции. Тогава да, определено съм се ограничила до такива примери в книгата, но не е ли именно това пътят към успеха?
==
Според мен няма как някой да пожъне успехи без да има ясно поставени цели пред себе си, нито пък без да е готов да инвестира в личностното си развитие. Хубаво е примерите за успех да бъдат трудолюбиви и честни хора, макар и познати, а не съмнителни персонажи извън балона, които карат лъскави джипове и чийто професионален път остава мистерия.
==
A: Каква е твоята лична формулировка за “успех” и каква е тази, която преобладава за мнозинството личности в книгата?
==
_**Е: **_Моята лична формулировка за успех е променлива според обстоятелствата. С годините си давам сметка, че за да бъде човек щастлив, трябва да е гъвкав спрямо представите си за света. Ако не сме готови на компромиси, никога няма да бъдем успешни. А успешна се чувствам тогава, когато мога да осъществявам проекти, в които истински вярвам. По това си и приличаме с хората в книгата – всеки един от тях е успешен с това, което прави, защото е намерил своето призвание и не се опитва да бяга маратон в чужди обувки.
==
А: Тази книга като че ли и ме натъжи. Може би е въпрос на личен поглед, но за мен тя сякаш по-скоро затвърди, вместо да опровергае негативите за страната ни. В много от историите аз видях, че успехът в България се случва ВЪПРЕКИ държавата, докато хората, успели навън, сякаш го бяха постигнали именно ПОРАДИ и благодарение на условията в чуждата страна. Има ли такова нещо?
==
Е: Според мен е въпрос на гледна точка. Успехът на много от интервюираните се е случил не въпреки условията в България, а напук на вълната заминаващи хора. В същото време, за някои от професиите на хората от книгата реално няма пазар в България. Но това не го намирам за негативно, а за нещо, което ще се случи в близкото бъдеще. Няма какво да се лъжем – България в много отношения изостава спрямо другите държави в Европа, но в много други отношения е водеща. Същите тези хора, които сега се развиват в чужбина, винаги ще бъдат свързани с България, и е само въпрос на време да развият бизнеса си и тук.
==
А: Мислиш ли, че сме способни като човешки същества да избягаме от обобщенията? Всъщност много от героите ти съвсем неволно им се подават - базират на личния си опит и отрицателните, и положителните мнения за различните държави. Примери: оплакването ни е национална черта, обслужването тук е неадекватно, образованието в СУ куца, шофира се без правила и т.н. Въпреки, че бяха успели тук, героите ти се съгласяваха с тези неща като с дадености. Други пък бяха напуснали страната именно заради тях. Независимо от крайния резултат, не е ли неизбежно обобщението?
==
Е: Без да има обобщения, няма да има нужда от промяна. Дори да не обобщаваме, това не променя факта, че определени случки от ежедневието ни са репетативни. Майка ми наскоро с учудване ми сподели как съм единствената жена, която спира с колата на пешеходна пътека. И въпреки че съм сигурна, че има и други, много често наблюдавам именно как често хората обичат да профучават с пълна газ през пътеките, вместо да изчакат няколко секунди.
==
И да, отивайки в САЩ веднага ми направи впечатление колко са любезни хората в магазините и заведенията, докато тук „добър ден“ е висша форма на учтивост. Но положителни и отрицателни изживявания и срещи ги има навсякъде, а обобщаването им помага на мозъка ни да прибере информацията в определени чекмеджета и да я архивира. Така, когато попаднем в сходна ситуация, архивът подава сигнал на мозъка, у нас светва червената лампичка и в идеалния случай се активира желанието да действаме различно.
==
**А: По времето на социализма задграничният свят бе издигнат на пиедестал от обикновените хора заради своята недостижимост, докато официалната идеология го обявяваше за място на бедност, развала и несправедливост. Днешните поколения имат ли собствени идеологеми? Мнозинството от героите ти например се съгласяват, че чужбина по презумпция е извор на повече възможности да се развият? **
==
Е: Всъщност мисля, че повечето хора в книгата отиват в чужбина главно за да опознаят себе си в чужда обстановка, но предпочитат България. Те самите споделят, че въпреки по-големите заплати, икономическото положение е коренно различно и няма база за сравнение с България. В чужбина не само приходите са по-големи, но и разходите. Също така много от интервюираните, живеещи извън България, казват, че е още по-трудно да се развият на чуждо място, защото трябва да доказват способностите си двойно повече от хората в съотвената държава.
==
Идеологията на моето поколение, ако можем да я наречем такава, е да променяме, независимо от местоположението. Всички ние искаме да оставим нещо след себе си, което да е в полза на следващите поколения. Вярвам и че гледаме на мита „чужбина“ много по-обективно, отколкото родителите ни по времето на социализма. Знаем, че там не ни чакат с отворени обятия, и ако все пак решим да отидем и да поживеем в странство, то е за да трупаме опит и да срещнем нови култури.
==
А: Много от героите ти признават, че в чужбина човек в някаква степен винаги остава емигрант, чужденец - това не опровергава ли идеята за глобалния, космополитен по дух съвременен свят?
==
_**Е: **_Ако всички мислеха космополитно, нямаше да продължаваме да се срещаме с проблеми като расизма. Уви, дори в днешно време определени хора се посрещат с предубеденост. Всичко това зависи до огромна степен от обстоятелствата, в които се озове даден човек в чужбина.
==
Живеейки шест години в Германия, аз съм срещала и двата типа отношение. Винаги ще има дни, в които ще се чувстваш добре и на място, животът ти в странство ще ти се струва хубав, но ще има и други дни, в които носталгията по дома ще те кара да се чувстваш изолиран и сам. Затова чувството да бъдеш емигрант е много комплексно и не е непременно в резултат на лошо отношение от чужденците.
==
А: Коя е любимата ти история? И коя би искала да чуеш, но още не си?
==
Е: Не би било честно да имам любима история, защото всички в книгата ме докоснаха по един или друг начин. Любима ми е тенденцията в живота на интервюираните да не спират да търсят – себе си, развитие, идеи, промяна. Историята, която още не съм чула, е тази на дечицата от НПО Операция „Плюшено мече“, където ще отидат печалбите от книгата. Нямам търпение да видя какви възможности ще се отворят пред тях с набраните средства и искрено се надявам да можем да им помогнем да преследват мечтите си.
