Снимка: Яна Лозева
==
Антония: Последната ти книга - “Мечка страх”, е написана като че ли от позицията на “последните ми години” - това поетично пространство ли е или го усещаш като свое лично състояние?
==
Марин: Моите книги, със сигурност от „Наивно изкуство“ насам, имат дневников характер – в т.ч. отделните стихотворения са подредени хронологично. „Последните ми години“ е двойствено – и буквално последните ми житейски години, и готовността да напусна всеки момент.
==
А: В анотацията към стихосбирката проф. Александър Шурбанов с право, според мен, забелязва онова общо усещане за твоето нарастващо отдалечаване от “нас”. Съгласен ли си с него и как разбираш самият ти това оттегляне?
==
М: Аз самият имам противоположното усещане: за приближаване към читателите. Поне към самия мен като читател. Но се доверявам повече на Александър Шурбанов, отколкото на себе си.
==
_Антония: Струва ми се клиширано да нарека стихосбирката ти “равносметка” - и все пак, бих ли имала право? И ако в стиховете си говориш за отказване и отричане от много неща (от тайните, предварителните убеждения, от удивлението, от властта, от оръжията, от опитите за помирение на враждуващите ни страни, дори от стиховете, които да прочетеш пред публика), то към това ли се стремиш с тази книга: да “олекнеш” от всички тези неща чрез споделянето им, да се откажеш от тайна след тайна (пред непознатите читатели), да се нароиш - или по-скоро разпаднеш - на признания - както в стиха “всеки ден олеквам с по няколко грама смърт”? _
==
М: Точно така. За мен всяко ново стихотворение има функцията на окончателна рекапитулация. На данъчна декларация, която съм готов веднага да платя. Без никакви облекчения. И продължавам да си изработвам нови задължения.
==
А: И във връзка с горното - какво лично за теб ни приближава към смъртта, чиято канава сякаш прозира навсякъде зад тънкото сукно на съществуването в тези стихове?
==
_М: _Моята собствена смърт, общо взето, не ме интересува. Предпазването на близките ми от смъртта, доколкото е възможно – само това ме интересува истински, в книгите, в красотата и изобщо.
==
А: Имаш буквално “програмно” стихотворение за онова, от което си направен. От това ли сме съставени - от топли слабости и несъвършенства, към които изпитваме умиление? Една паянтова постройка под фалшивия мрамор, от която се разкрива неповторимата гледка на живота ни и връщане няма.
==
М: Аз възприемам като програмно „Мимоходом манифест“. Това, което цитираш, е програмно по неволя. Но много по-лично.
==
А: Говориш много за войни и битки, повечето като че обречени, безплодни, безсмислени или вече състояли се (разпознах дори ежедневните фейсбук сражения), а странно, всъщност общото усещане за стихосбирката е за оттегляне от света и съзерцателен, макар и с тежък заряд, покой. За слагане на оръжието. Кажи ми за това. И коя е най-насъщната ни битка?
==
_М: _Да, аз продължавам да вярвам в журналистическата същност на своите стихотворения, в повдигането на действителността на степен. Тези дни си мислех, че моите неща са репортажи от Третия свят вътре в мен. Изобщо, ценя повече онези творби, които са военни репортажи от Третия свят в Човека. В човечеството.
==
А: В стиховете ти присъстват и много катедрали и църкви - това места на вяра ли са или…
==
М: Места на святост. Нека уточня, че това са реални църкви и катедрали – у нас, повече в чужбина, станали услужлив декор на някое мое преживяване. Аз не вярвам, аз знам – но стихотворенията ми не са нито за знанието, нито за вярата.
==
_А: Някой бе нарекъл “тъжна” поезията ти, но лично аз намирам това определение за неточно, дори несправедливо. Като че ли друга е думата - коя е? _
==
М: Депресивна. За голямо мое съжаление.
==
_А: Много стихове представляват застинали северни пейзажи от ония места, на които казваш, че си ги написал. За мен те звучат насред тишина - нордическа, хладно-морска, без никакви земни звуци. Разкажи ми за там. _
==
_М: _Много бих искал стихотворенията ми да се надигат като ето тази музика на Петерис Васкс - https://www.youtube.com/watch?v=FYHgyIGfNy4
==
Стечение на обстоятелства е, че на север - в Латвия, Швеция и Естония – съм имал възможността да оставам по-дълго време напълно сам, с дни да не говоря с хора. Да си пиша с тях. Аз съм обичлив човек – и отдалеч съм още по-близък с най-близките си. Стихотворенията ми са били писма. Репортажи от битката между мен и реда, мен и депресията.
==
А: Казваш “грешките се прихванаха”. Чрез грешките ли присъстваме в другите, в децата си… грешките ни ли са най-жизнеспособните, подобно цветни пролетни бурени… И - каква е разликата между грехът и грешката, които споменаваш в един от стиховете?
==
М: Аз преминах през много труден период на самообвинения в реални и въображаеми престъпления. Сега вече се радвам на грешките си. Виждам в тях път. Спрях постоянно да се редактирам – никой от хората около мен не се нуждае от моето съвършенство, в крайна сметка. Разликата между грях и грешка е като между молив и гума, струва ми се.
==
А: Липсва като че всякаква битовост, почти няма предмети, конкретни хора, вещи в тези стихотворения… Всичко е почти абстрактен, едър пейзаж от неподвижности, сякаш принадлежащ на други времена, съставен от абстрактни понятия и философски категории… Освен себе си споменаваш само хора, човеци, пешеходци, враждуващи - все сборни, абстрактни групи - човекът като че е сам, той “внимава да се размине отдалече с друг човек”… Съгласен ли си с това наблюдение?
==
М: Хм, много, повече от интересно наблюдение. И в този случай моето усещане е друго – че тези стихотворения са наблъскани с веществени доказателства. Що се отнася до разминаването отдалеч с друг човек, северът ме е тренирал в уважение към дистанцията, която другият е избрал в общуването си с мен.
==
А: “Всяко стръкче е подвиг в безкрая на зимата” и “оградата нападала в тревата” и - между това ли в крайна сметка се движи живота ни, между това наивно дръзновение и тази смирена капитулация?…
==
М: Би било добре между тези два стиха да има огромно смислово пространство, в което да се движи животът. Но, за добро или лошо, наивното дръзновение и смирената капитулация не са безкрайно отдалечени точки. Те съвпадат. Благодаря за този въпрос.
==
А: От какво все пак не те е страх?
==
М: От мечки.
