Владимир Зарев за чудовищата в нас и около нас, за свободата и властта, за страха и любовта

_Антония: На представянето на романа “Чудовището” намекнахте, че е възможно това да е последната ви премиера, че може би сте написал лебедовата си песен? Това лично усещане за време ли е или по-скоро е свързано с тематиката на този роман? _

==

_Владимир: _Аз съм на 72 години, възраст, в която умния човек усеща, че всеки следващ ден му е подарен от Бога. Но вие сте права, особената тъга в романа все още е у мен и създава това и мъчително, и прекрасно чувство за неизбежност.

==

Антония: Същевременно споменахте, че имате идеи за още два романа. Бихте ли повдигнали завесата за техните теми и сюжети?

==

Владимир: От години копнея да напиша роман за исихазма, отдавна ме вълнува темата за съвършенството, за това способен ли е човешкият стремеж да надмогне тялото и да постигне духовно съвършенство. Но ако се замислите, съвършенството е като хоризонта - колкото повече го приближаваме, толкова повече той се отдалечава от нас. Невъзможността да се постигне съвършенство дори с помощта на думите, на Словото, е част от драмата на всеки истински мистик, но и на всеки истински писател.

==

Антония: Романът “Чудовището” е до саморазголване личен, макар да не е автобиографичен. И все пак образът на Симеон Станимиров като че ли не е сам за себе си и изваден от нищото, а концентрира начина на живот на много творци от вашето поколение. Колко близък Ви е той в този смисъл?

==

Владимир: Някои от разказаните събития в „Чудовището“ са се случили с мен или някъде около мен в пространствата на живота, но по-голяма част от тях са измислени. Ето защо романът е по-скоро биографичен и засяга цялото мое поколение интелектуалци. Ние живяхме в две толкова различни и изпълнени с драматизъм епохи, че понякога ми се струва сякаш моята младост се е случила с друг човек, който просто добре познавам.

==

Това е времето на социализма, в което непрестанно ни се обещаваше светло бъдеще, но настоящето беше сиво, изпълнено с принуда, с постоянно насилие. А сетне изведнъж попаднахме във времето на привидна демокрация, всъщност на програмирана и обслужвана от всички политически партии и олигарси анархия, в която беше ограбен и още по-лошото обезмислен труда на няколко поколения българи. В тази облагодетелствуваща властимащите анархия беше корумпирана и развратена имунната система на всяка държавност - полицията и съдебната система, беше унизена човешката духовност и болезнено премазано чувството ни за справедливост.

==

Антония: Струва ми се, че в привидно отворения край на текста вие не оставяте никакво пространство за доизмисляне на историята, за романтични надежди. Краят (невъзможната любов) е там от самото начало, той е ясен и неотменим както краят на всеки живот, въпреки нелогичната надежда смъртта да бъде отложена и той да продължи до безкрай. Съгласен ли сте?

==

_**Владимир: **_Любовта на писателя Симеон Станимиров е съвършена, защото е неосъществена и непостижима. Ако любовта му се беше случила, тя със сигурност щеше да затъне в неговата физическа безпомощност или в бита, в обстоятелствата, които щяха да я направят банална и неправдоподобно фалшива.

==

Права сте, още с появата на главната героиня, Ния, ние вече знаем, че най-вероятно възрастният писател ще бъде повлечен от нейното очарование, но че той няма шанс, че е загубил играта преди тя да е започнала. В края на романа обаче ние разбираме, че Ния също не е безразлична към величието и умората на неговата толкова противоречива личност.

==

Антония: Защо избрахте героинята си толкова непосилно млада и красива - не е ли твърде лесно влюбването в нея? И би ли имало разлика за героя Ви, ако тя беше различна, по-зряла, по-несъвършена? За да откроите властта на младостта над старостта и на физическата пълноценност над старческата несъстоятелност ли?

==

Владимир: С напредването на възрастта писателят Станимиров загубва своята свежест и физическа мощ, но все повече усъвършенства своята житейска и интелектуална опитност. Именно неговата човешка опитност го изпълва със съпротива и той дълго отказва да приеме Ния в дома си, да я допусне до себе си, защото съзнава, че тя е едно прекрасно, но неосъществимо изкушение. По-сетне тя се оказва съдбовно изкушение, което е в състояние да разтърси и преодолее неговия егоизъм, неговото желание да остане единствено в думите, в Словото, в текста си.

==

Една по-зряла жена, дори болезнено умна и красива, не би могла да изненада и измами закалената му в житейските драми опитност. Писателят всъщност не успява да се противопостави най-вече на младостта, ако щете на неосъзнатата болка по своята собствена изплъзнала се и отшумяла младост.

==

Антония: Да. Героят съзнава, че обиграната власт над думите е единственото му преимущество над това младо момиче, единственото, с което все още може да я докосне и “съблазни”, съпротивлявайки се на надмощието на младостта й. Поразсъждавайте върху тази сила и потентност на словото.

==

Владимир: Ния е млада, фина и нестандартно красива, но тя притежава още едно качество. Тя е удивително умна. Именно тази нейна духовна привилегия я прави уязвима и писателят Станимиров постепенно усеща своя шанс. Многократно съм го казвал, но Словото подобно на младостта и красотата е форма на власт.

==

Докато в началото моят герой с неохота разказва себе си, с нарастване на сполетялото го увлечение той все повече се вкопчва в своята споделеност. Неговата искреност, неговата и красива, и цинична искреност се превръща във форма на ухажване. Защото тази искреност разкрива егоизма му, но и усещането му за свобода. А свободата е форма на различие, колкото по-различен е един човек толкова той е по свободен, толкова повече той е себе си. Чуждата свобода ни мами и привлича също както чуждата младост и красота. Свободата да бъдеш себе си няма възраст, тя е непромененото в писателя Станимиров и облечена в Словото предизвиква, възхищава, понякога дори наказва момичето.

==

Прекрасно се изразихте… потентността на словото изразява победата на духа над тялото, на зрялата духовност над уморената и изхабена плът. Но тъй като Словото съдържа неподозирана енергия и може всичко, то е в състояние да изпълни тази победа с особена, с привидна, но ясно доловима сексуалност.

==

**Антония: Позволих си (в рецензията за романа) да ви поправя, че - поне за мен - той не е за старостта, а за остаряването. Едното е съществително, примирен стазис, а другото е все още глагол, активност, макар и болезнена, съпротивляваща се. Съгласен ли сте с тази привидно дребна разлика? **

==

Владимир: Вашата поправка е повече от справедлива. Писателят Станимиров не е стар, но понеже е чувствителен и умен, осъзнава, че остарява, че се намира в състояние, което ще задълбочава неговото безсилие, ще поощрява драматичното му прощаване с младостта и ще засилва мъчителния за всеки от нас страх от смъртта.

==

Също като читателя, Станимиров още в началото знае, че евентуална любовна връзка с младото момиче е невъзможна, че тя ще му донесе единствено страдание, разочарование от собствената му немощ, но капанът на любовта вече е щракнал. В този миг писателят губи най-безценното си качество, загубва свободата си, защото любовта е форма на насилие, тя ни прави несвободни. Прави ни зависими от чувствата и капризите на другия, от непреодолимия му копнеж да властва над нас, въвлича ни в несвободата, която понякога може да бъде красива и прекрасна, но понякога си е живо нещастие, изпълнена е с болка, с обърканост или със самопрезрение. В този миг Станимиров разбира и нещо важно за себе си, той ясно осъзнава, че никога през живота си не е бил истински, всеотдайно, до загуба на ума и волята си влюбен. Осъзнава още, че ще трябва да плати за това.

==

Антония: Точно така. Във веруюто на героя Ви постоянният страх от смъртта е пропорционален на инстинкта и копнежа ни да подчиняваме и властваме. Власт е любовта, която събудена за първи път у Симеон, го кара да чака Ния “с подчинение”. Извън разговора за романа, обаче, къде другаде в живота днес виждате проявленията на властта и страха?

==

Владимир: В годините на творчество и размисъл постепенно осъзнах, че постоянният ни, макар и често неосъзнат копнеж към властта, определя цялото ни човешко поведение, желанията, илюзиите ни, житейските ни стратегии и стремления.

==

Парите са свобода, но големите пари са най-вече човешка власт. Любовта и омразата са форма на власт, всеки наш съдбовен избор изразява стремежа ни към власт. Често бебето плаче не защото е гладно или подмокрено, а понеже по този начин предизвиква вниманието на околните, така подсъзнателно властва над родителите си чрез любовта. Жестокостта е власт, но предизвиквайки нашето състрадание, и скръбта е власт. Красотата е власт, но и грозотата е власт, дори страданието и низостта са форма на власт. Сакатият просяк умишлено разголва отрязания си крак и чрез своето страдание се опитва да властва над нас, принуждава ни да го забележим и да му дадем милостиня. Изкуството също е опит да властваме над другите, казвал съм го многократно, чрез силата на словото всеки одарен писател е един очарователен тиранин! Истинските тирани от римските императори до днес вярват, че властта ще ги одари с безсмъртие и по правило се опитват да обожествят себе си!

==

Що се отнася до страха от смъртта, не зная дали сте се питали защо Бог изгонва Адам и Ева от Рая. Те притежават един от най-същностните атрибути на Бог – безсмъртието. Но Бог е духовно подвижен, Той е непрекъснато и вечно творящ. Адам и Ева населяват рая, където е вечна пролет, всичко цъфти, нищо не ги заплашва, тяхното съществуване не среща никакво противодействие, необходимост от физическа и духовна съпротива. Отдадени на своята преситеност, те бавно, но сигурно деградират и оглупяват. С ужас Бог наблюдава как подвластни на всекидневното, несвършващо повторение, те постепенно започват да паразитират, стават все по-лениви в доволството си, отъпяват в пълната си и безконфликтна защитеност, а тавтологията на празния им живот в тяхното лишено от творчество безсмъртие постепенно ги превръща в напълно бездуховни и безполезни дегенерати.

==

Както вече споменах, житието им се изражда в натрупващо се и обезличаващо повторение, постепенно те деградират в своето безсмъртие и Бог разбира, че Неговото подобие е пълен провал. И Той провижда само една възможност – да отнеме безсмъртието им, да ги върне в цялата мъчителна сложност на Битието, да ги възнагради със смъртта.

==

Ако Бог беше пожелал Адам и Ева да не опитат от Дървото на познанието, Той можеше да го изнесе извън рая или да го огради с непристъпна стена. Според мен чрез змията Бог сам ги изкушава да опитат от забранения плод, да извършат първородния грях и като ги изгонва от рая, ги връща в смъртта, а страхът от нея ги превръща отново в мислещи и творящи същества. Те трябва да сътворят огъня, за да оцелеят, да се облекат в кожи, за да се пердпазят от студа и така да отдалечат от себе си смъртта, да измислят каменната брадва, лъка и стрелите, колелото, електричеството и атомната енергия, за да се сдобият със сигурност и да отдалечат смъртта от себе си.

==

Защо обаче отговарям така дълго и епично на вашия въпрос? Защото преди да се захвана с новия си роман „Чудовището“ аз внезапно проумях, че копнежът, неотменното желание да властваме над някого или над нещо, както и подтиснатият, но постоянен страх от смъртта са реално едно и също нещо. Че колкото и да звучи измислено, те се подменят, преливат едно в друго според житейските обстоятелства. Това прозрение, ще си позволя да го нарека така, освети усилията ми и ми даде куража да напиша „Чудовището“.

==

Антония: Като че ли забравата и незабравата са неизменно обвързани и понякога неотличими…

==

_**Владимир: **_Винаги съм твърдял, че Словото, че художественото Слово превръща съществуването в битие, а битието в памет, в национална памет. Има писатели, те са много малко, които превръщат описваното от тях битие в световна памет. В този смисъл Словото е форма на най-истинска и трайна незабрава. Докато пишех обаче новия си роман, се досетих, че художественото Слово всъщност променя действителността, то винаги е емоционално украсено, съдържа преувеличения, неточности, добавя, но и отнема нещо от случилото се и следователно в някакъв смисъл е и форма на забрава. Тази дуалистична, противоречива форма на художественото Слово е удивителна, защото същото това противоречие се съдържа и у човека.

==

Антония: Как ни освобождава старостта?

==

_**Владимир: **_В старостта човек все повече усеща несвободата, затвора на своето несъвършенно и изтляващо тяло. Но от друга страна духът му, безсмъртното у него се развива и укрепва. И още: в старостта си човек престава да бъде актьор или режисьор в живота, да участва активно в заобикалящото го битие, постепенно той се превръща в зрител, в успокоен и наблюдаващ протичащото зрител. Той вече не ходи на работа и се е освободил от тавтологията на това усилие, не е началник или подчинен на някого. Отгледал е децата си и те не са негова ежедневна, ежечасна грижа. Най-сетне постепенно, макар и с тъга, той се освобождава и от гнета на секса.

==

Антония: Чудовището в романа Ви се оказва много неща: страхът, старостта, властта, миналото, забравата, всичко, което “бди и властва над нас”, “отдалечава ни от светлината и ни споява с мрака и злото”. Но и самият герой бива наричан на няколко пъти чудовище - защо най-вече?

==

_**Владимир: **_Нека да обясня защо нарекох този си роман „Чудовището“. Първо, понеже нашата младост може да бъде особен вид чудовище, но и самата старост е също вид чудовище, което ни сграбчва и постепенно ни отнема, унижава ни, често ни превръща в самотници и най-сетне ни убива. По сетне, защото всички ние сме ангели, в които, притаени и скрити, дебнат всякакви по-малки и по-опасни чудовища. И още, защото ние сме заобиколени с всякакви наизскочили из тъмата на несправедливостта чудовища.

==

В романа например аз изразявам своята вяра, че Антихристът вече е слязъл на земята, че той може да не е конкретна личност, а някакво явление например. За мен Антихристът е интернет във всичките му безкрайни, всепроникващи и най-вече обсебващи форми. Влезте в метрото, в автобуса, в трамвая и ще се убедите, че хората не се виждат помежду си, а са се вторачили в своите айфони и чатят. Те не искат да се познават, най-вероятно се страхуват от другите, те желаят да си пишат бързи и безсмислени глупости. Същото е на улицата, в киното, в ресторанта, в домовете, на сватба, на погребение.

==

Няколко поколения българи от деца живеят в един измислен, нереален, и още по-страшно - в един виртуален свят. Те не четат, а си чатят, не чувстват, а си чатят, запознават се като си чатят, защото така е по-лесно да отблъснеш другия и е по-безболезнено, ако сам бъдеш отблъснат от другия. Задавам си въпросът възможно ли е човек да има сто, двеста, петстотин приятели? Та приятелството е като любовта, то е сложен емоционален избор. Аз мога да уважавам хиляди човеци, но между тях приятелите ми са пет, шест бавно и търпеливо отличени от мен сродни души. Да не говорим, че някои области на това безбрежно и хищно виртуално пространство подстрекават егоизма, омразата и насилието, дават път на воайорството, на порнографията и на всякакви човешки извержения, самото познание в интернет не е духовно преживяване, не е форма на лично откритие и съпричастност, а е информация. Сдъвкана, лесна, скучна информация.

==

Виртуалният свят и информацията са заместител на всичко. Много скоро интернет и неговите последствия ще са проблем не по-малко същностен и страшен от стоварващите се над човечеството климатични промени.

==

Антония: Същевременно на възрастния човек, който, както пишете, често помни тъкмо “случайното и безсмисленото”, трудно се удават съвременните технологии, които помнят само важното и точното, само “информацията”. Този вид несъвършена, творческа памет ли отличава човека от неговото евентуално еволюционно бъдеще - изкуствения интелект, машината?

==

_**Владимир: **_Човекът не е машина, а същество! Той е постоянно противоречив, изпълнен е с несигурност, с вътрешни и външни несъгласия и колкото и да звучи абсурдно, точно за това е съвършен. Човекът сложно се състои от тяло и дух, от сетива, чувства и разум, които се намират в единство и в несвършващ конфликт. Ако направим от човека машина, ако го трансформираме в някакъв абстрактен изкуствен интелект, ние ще го одарим с вечно съществуване, но съществуването му няма да се превръща в битие!

==

**Антония: Успява ли всъщност неизкоренимият страх от смъртта по благороден и градивен начин да спаси съвременния човек от постоянната тавтология на съществуването му? **

==

Владимир: Този сложен механизъм - незабележимият, но всепроникващ страх от смъртта да ни превръща в активни, в мислещи и творящи същества - действа безотказно и постоянно още от времето, когато сме живели в пещерите. И още нещо, което заслужава да спомена. В човешкото ни съществуване смъртта проявява единствено възможното и истинско равенство. Умират болният, но и здравият, глупакът, но и умният, грозният, но и красивият, бедният, но и богатият, нещастният, но и превилегировано щастливият. Следователно освен равенство смъртта е и форма на морал, ще си позволя да го изрека – тя изразява висшият, Божественият морал !

==

Лично аз дълбоко в себе си да се боя от смъртта, защото бидейки някъде в неизвестното и в бъдещето, тя оказва своето постоянно въздействие и повлиява настоящето на всеки от нас. Тя “ни работи”, принуждава ни да творим и така да я надмогваме, да я отлагаме, да живеем в своето привидно „безсмъртие“, следоветелно вторично да обожествяваме себе си!

==

Антония: Защо все пак смятате, че в живота “всеки избор е погрешен, доказва нашето несъвършенство и завършва с поражение”?

==

_**Владимир: **_Животът е постоянен избор, ние всекидневно, ежечасно сме изправени пред някакъв маловажен или съдбовен избор, принудени сме да избираме, да превръщаме своите предпочитания от желания в реалност. А всеки избор е погрешен, защото когато изберем нещо, ако предпочетем някоя житейска посока, ние автоматично отхвърляме всички други възможности, т.е. дори и да е правилен направения вече избор, той ни ограничава, отнема от въображението и свободата ни.

==

Антония: Образът на нощните пеперуди в романа, залутани и блъскащи се в оскъдната нощна светлина - какво символизират за вас?

==

Владимир: Помня ги от своето детство, те озвучаваха вечерите със своето пърпорене, неотстъпно и безумно се блъскаха в лампите, докато изгорят и намерят смъртта си в чашките на полюлеите. Те се превръщаха за мен в мистичния, понякога самоубийствен, но винаги обречен копнеж на всеки човек към духовната светлина. Тези пеперуди със запалени червени очи ме изпълваха с ужас, с отврата, но и с особен душевен възторг.