Антония: Обяснявайки какво е “комореби” (името и на последната поетична книга на Владислав Христов - бел.ред.), ти на практика твърдиш, че онова, което ни ослепява (или ранява) е онова, което после ни лекува? По силата на коя логика се случва това?
==
Владислав: Всички логики в природата са пределно прости, в човешкия живот също, защото ние сме част от природата, колкото и често да забравяме това. Най-важното е да постигнем своя вътрешен баланс по оста светлина – тъмнина. Да се научим да дозираме собствените си страхове, да не позволяваме да ни превземат. Не е лесно, но пък всяка победа над себе си се услажда и дава нови и нови стимули за себенадмогване.
==
Всъщност поезията е начин да се себенадмогваме. Една патерица, която често се оказва спасителна. Стига разбира се да не пресолим манджата и да не се люшнем по лесната плоскост на отглеждането на собственото си его чрез поезията. Или да заменим истинското живеене с писането на стихове. Не е страшно, ако някой спре да пише, това е знак, че живее пълноценен живот и е щастлив.
==
А: В “Комореби” като че ли напълно липсва лирически герой. Стиховете по-скоро са обитавани от светлосенки, природни създания, (под)небесни сили и само случайно пристъпили човеци. Например изпразненият от хора дом е мястото, където може да се роди Христос. Приближаването на човека към животните почти винаги е свързано със заплаха. Даже в ласката към животно човекът е подканян бавно да отстъпи, понеже “самотата е свято нещо”. На едно място пък възкликваш, че човечеството не струва колкото едно перо. Защо ни държиш на такова разстояние?
==
В: Човекът става все по-немислещ и вреден за себе си, а така също и за природата. Мисли се за най-съвършеният венец, за велико творение, неосъзнавайки, че всички тревички под краката му са не по-малко важни, но не претендират за тази значимост. Тъжно е, че човешкият род научава уроците си по трудния начин - когато усети нищожеството си, след някой природен катаклизъм например.
==
Време е да се върнем към грижата като основна човешка характеристика. Грижа и борба за всяко едно живо човешко същество, за всяка една тревичка. Без тази грижа човешкото у нас от ден на ден ще се смалява и изчезва.
==
А: Направи ми впечатление разпределението на силите между природата и човека в поезията ти. Природният свят е като че ли далеч по-вездесъщ и всеприсъстващ от преходния човешки свят: така както тревите се изправят след нас все едно не сме били, както вятърът отваря вратата на храма за котката, но не и за човека, както зайците не престават да се размножават, докато светът изгрява и залязва, а под човешките стъпки не изниква нищо за разлика от тези на дивите животни и дори под хвърчилата на Фукушима няма хора. В същото време в друг стих казваш, че никой не забелязва мяукащия котарак на покрива, докато ако беше човек…
==
_**В: **_Човекът присъства все по-формално чрез Духа си в нашия свят и все повече с физиката си. Той предявява претенции към всичко - към ближните си, към природата, използва ги предимно като ресурс, като източник на едни или други блага. Не вижда по-далече от носа си, а иска постоянно да бъде забелязван.
==
Това според мен не е болест само на съвремието ни, а част от човешката природа, която с времето е поела в разрушителна посока. И ето идва Духът да ни спаси. Не е сложно - прочетете една книга, кажете една блага дума на човека до вас и облаците изведнъж ще се разсеят.
==
А: Да. В поезията си рисуваш светове и пространства, които като че ли трябва да останат несмутени, недокоснати и непристъпени. Кои са тези места, където само “тънко тяло” и “изстрадала душа” могат да се проврат?
==
_**В: **_Тези „места“ са по-скоро символни. Всеки сам си ги открива за себе си. Това са малките островчета в ежедневието, които ни дават смисъл и в които се чувстваме защитени. Човекът до нас, семейството, вярата в добрите думи и дела. Затова ги пазим да бъдат недокоснати. Поезията е едно такова островче, на което посрещаме гости, сродни души, с които да споделим болка и радост, с които да не сме сами.
==
А: Птиците присъстват много в стиховете ти - със своите леки и кухи кости, със своя сън, със стъпките си в калта, дори със своите самоубийства. Кое е онова, което все пак ни сродява с тях - на едно място например казваш, че влюбените имат леки кости като на птиците?
==
_**В: **_Човешкото тяло не е устроено да лети, но нека не приемаме този факт като наказание. На човек е даден полета на фантазията. Той може да бъде там, където никоя птица не може да бъде. В този смисъл - ние не сме ощетени. Но какво правим с всичката тази свобода? За какво я използваме?
==
От птиците може да научим много. Ето например скоро видях как една врана слага орех на трамвайните релси и чака да мине трамваят за да си изяде ореха. Враната има търпение, тя ще чака колкото е необходимо, докато трамваят не се появи. Има ли съвременният човек търпението на една врана? Едва ли.
==
А: В твоите стихове и като че ли умишлено няма конкретно време, отвеждаш ни някак отвъд него, в някакво безвремие с вкус на вечност… Кой държи паметта на този свят?
==
В: Словото държи паметта, изказаното, написаното, независимо кое Слово. То е код, кристална структура, срещу която времето и забравата са безсилни. Тежкó на хората, на които им е дадено да боравят със Словото, то е най-тежкият товар, който съдбата може да стовари върху плещите ти, и в същото време най-голямата благодат. Хайде сега, справяй се с всичко това както можеш!
==
А: Говориш за слабите места на нещастието ни, сравнявайки ги с мястото, където трябва да влиза пирона, за да окачим картината. Това ли е смисълът на страданието - да бъде увенчано с красота и смисъл?
==
_**В: **_Страданието идва за да ни въздигне, не за да ни даде смисъл. Ето защо често ни хваща в слаб момент, и си казваме – защо точно на мен, защо точно сега. Тук не е нужно да има някаква красота, а просто да си повдигнем крака на следващото стъпало. Височините понякога плашат, но чудовищата най-често са пълни с въздух. Затова, по-смело напред!
==
За щастие няма формули за справяне с нещастието. Индивидуално е. Но като начало можем да преразгледаме какво точно наричаме нещастие - веднага 90% от нещастието ни ще отпадне като такова. Склонни сме да драматизираме. Поезията ни учи да сме по-обективни и адекватни, да не се вайкаме чак толкова. Вечната поезия е поезията на отрезвяването.
==
**А: Кое според теб отличава твоите стихове от масовката в съвременната българска поезия (извън лесния отговор за тяхната “източност”), кое им придава усещането, че чувствителна фотографска леща е уловила полъха на съществуването? **
==
В: Няма лесен отговор, защото те са колкото „източни“, толкова и „западни“. В смисъл - така нареченото „източно“ не е самоцелно търсено, то е част от мен, от възприятията ми. Старая се да съм честен към себе си и читателите. Не знам колко от пишещите си позволяват да са честни, но с тези които са, със сигурност си приличаме.
==
С времето се научих когато пиша да не мисля за ефекта на текстовете върху публиката. Първата ми мисъл е какъв ефект имат върху мен, и понеже всички ние хората стигаме по сходни канали до Словото, ако един текст действа на мен, то най-често когато след това бъде прочетен от друг, той му действа по сходен начин. Откровението прави стихотворенията дишащи и човешки, скъсява им пътя към публиката. Колкото един автор мисли повече как да „хване“ своите читатели, толкова по-фалшив става, а фалшивият текст дрънка от километри.
==
А: За какво освобождаваш място чрез тяхната нагледна и умозрителна недоизказаност, чрез казването на неща, които всъщност ти не казваш?
==
В: Стойностната поезия казва най-много една трета, а другите две трети остават за читателя. Затова и поезията - за да бъде осмислена - изисква читатели с опит, които са готови да поработят със съзнанието и подсъзнанието си. От друга страна поетите са винаги млади и неопитни в боравенето със Словото, независимо на каква биологична възраст са. Всяко стихотворение им е първо, а може да се окаже и последно.
==
Тази преходност и лесна тленност на пишещия човек е добре да бъде осъзната. Тя действа като много добър регулатор на егото, което в зависимост от податливостта може да разрасне и до големи размери. Пазете се от егото – то е лош съветник. Най-добрите поети са по-ниски от тревата, те нямат нужда от надпревара и доказване пред никого, пишат единствено заради Пътя. Заради паданията и ставанията по време на пътуването. Каква радост при всяко падане, и колко малко хора се сещат да благодарят, че им е пратен неуспехът.
==
Все по-често губим обратна връзка със знаците, които получаваме, това е голям проблем не само на творците, но и на цялото съвременно човечество.
==
Снимка: Антонио Георгиев-Хаджихристов
