Поетът Иван Ланджев стана най-младият носител на наградата „Орфеев венец“. Тя му беше връчена при официалното откриване на 17-ото издание на фестивала „Пловдив чете“ на 11 юни. С Иван разговаряме за последната му книга - „Ти, непрестанна новина“ (изд. “Жанет 45”), заради която бе удостоен с отличието.
==
Антония: Заблуда ли е вярата в потентността на думите, в ролята им на крепко ласо? Започваш именно с това - че те почти никого не са успели да (раз)убедят и върнат, особено когато любовта - а значи и доверието в тях - си е отишла. Не е ли силна в поезията именно лаконичността и какво остава за самата поезия, след като суровите думи се превърнат в лозунги, клишета и заявления - само неосиновените бездомни думи, които според теб са най-красиви ли?
==
_Иван: _Това е въпрос, на който и аз нямам отговор. Осмислям го в книгата. Знам само, че с думите трябва да се внимава. Те могат да съсипят много – и в живото общуване между двама влюбени, и в публичното пространство, могат да прецакат (или да издигнат) цели народи. Могат да съсипят много и естетически, в поезията, ако ги поставяш не на място. Думите са най-красивото нещо, но изискват дисциплина. Не можеш да си съвсем фриволен с тях. А често сме.
==
**А: Книгата ти разчита до голяма степен на философския афоризъм, на кондензиралата мъдрост, на краткото, противоречиво и провокиращо умозрение, което говори на мнозина. Бих казала, че ти си от онези поети, от които могат да се преписват готови фрази в интимни дневници и интелектуални бележници. Ето, сигурна съм, че някое младо момиче би си преписало ето това: “само обичащият може да лети”. **
==
И: Ако си го препише, няма да възразя. Мисля, че е вярно. Това ми е по-важно. А че се получава някакво камшичено изречение с афористична стойност – добре дошло, така да бъде.
==
Антония: Стиховете ти носят и сантименталност, която ги прави особено четивни, и която едновременно с това по един интелигентен, надмогващ начин, както отбелязва редакторът ти Иван Теофилов, е облагородена от скепсиса. Готов ли си наистина за това - “да се откажа от иронията”, както пишеш, и на каква цена?
==
И: В предишната си стихосбирка не бях готов да се откажа от иронията, в тази действително съм. Иронията е чудесно нещо, може да е неизменна част и от самия ти светоглед, от житейската ти настройка… но в същността си е една дефанзивна позиция спрямо света. В иронията има много „пазене“.
Но – при мен така се случи – в някакъв момент можеш да решиш да не се пазиш. Да свалиш гарда и каквото – такова. Доста е освобождаващо.
==
А: “Не съм толкова мъдър, колкото стар”, пишеш още. Поне според моите впечатления в “Ние според мансардата” ти си сякаш по-показно мъдър, там има като че ли повече поза и демонстративност в прозренията, докато в “Ти, непрестанна новина” те са овладени, органични, зрели. Съгласен ли си и какъв път на опита извървя за тези пет години?
==
_И: _По-младият човек винаги е по-показно мъдър, защото обикновено има чисто времеви дефицит – по-малко е живял. При възрастния обаче има друга, по-коварна опасност – да реши, че вече всичко е видял и всичко е разбрал. Виждам го често при различни хора около себе си.
Затова според мен е ключово всичкият опит, който трупаш, все пак да успява да те запази глупав, наивен, любопитен – готов да грешиш отново и отново. Само така можеш да правиш каквото и да е изкуство.
==
А: Във времето на предимно свободния стих, в твоята поезия има един, бих казала очарователно старомоден ритъм (и рима), музикална спойка, ромон на мисълта, а на места стихотворенията буквално рапираха и звучаха като хип-хоп в главата ми. Какво ти дава този ритъм и имал ли си опасения за него – например, че е един вид отживелица, че прави по-наивни или уязвими стиховете ти?
==
И: От доста време вече не ми пука за тези неща. По-уязвими пред кого? Човек не пише, за да удовлетвори критиката. Нали и аз чета книги, и аз имам някакви критерии. Виждам какво работи за мен и какво не. Пиша неща, които – след яростна саморедакция – аз самият да харесам, ако може. На мен по-музикалните и ритмични стихотворения ми харесват. Няма стари форми – отживелица може да е само съдържанието ти, ако нямаш нищо интересно и съвременно за казване.
==
Повечето неща в свободен стих, които излизат и чета сега, звучат по-старомодно, защото не ми говорят нищо важно. Музиката не ти е виновна, ако нямаш какво да кажеш. Всъщност ритъмът ми дава свобода. А и – нека отбележа – аз не следвам класическите форми по учебникарския начин. Обичам да ги нарушавам, където усетя, че трябва.
==
А: Иронизираш съвременната позьорска духовност (“ошлайфан пасторал”), и непоносимо досадното духовно клише на съвремието ни: “бъди себе си”. Съветвайки ни да изберем да бъдем който и да било друг. Възможна ли би била добрата поезията, ако авторите й гордо и самодоволно бяха само и предимно себе си?
==
_И: _Иронизирам цялата тази псевдофилософия и, както я наричаш „позьорска духовност“, защото ми е твърде наизустена, бие на кухо. Смешна е. И тая мантра „бъди себе си“, повтаряна от празноглавци под път и над път, е толкова самодоволна, че елиминира всеки потенциален порив за самоусъвършенстване, за това да бъдеш нещо по-добро, от това, което си в момента. Творческият импулс е точно обратното на едно такова самодоволство.
==
А: Да “работиш губещ” ли е най-екзистенциалното ни състояние? И кое спасява човешкото достойнство и ни прави виртуози на краха и майстори на загубата в заблудената епоха на успеха?
==
И: Това да прегърнеш поражението. В метафизическия смисъл, ако щеш. Има някаква победа в тоя жест дори.
==
А: В същото време казваш, че “в наши дни един косъм може да те убие” - толкова ли сме уязвими?
==
И: Да, ние сме чупливи, объркани същества. Нашата природа не е стабилна и в това има нещо красиво, разбира се. Не искам някакъв „нов вид“ човек, винаги съм бил скептичен към подобен тип философски проекти. Човекът, в целия и-комизъм-и-трагизъм на грешната си природа, е прекрасен.
==
_А: В “Разсъждение за метода” открояваш три начина на отношение със света, а оттам - и на (о)пис(в)ане на света. Веднъж - да си приобщен и да принадлежиш, атакувайки радостта от съществуващото; друг път - да преследваш с ум яснотата, отказвайки се от всяка метафорична образност, и бидейки наясно, че не казваш нищо ново; а трети - да си със свален гард, да излезеш напред и да понасяш простата истина, да имаш общо с любовта, да си помешчик на поражението, Плюшкин на всичко. Кой е твоят начин, и/или това са своеобразна теза, антитеза и синтез? _
==
И: Май че това, което се опитвам да изведа напред в тази книга, е третият начин.
==
А: “Аз все още нямам какво да ти предложа освен цитати” - тази интертекстуалност/музикалност в “Ти, непрестанна новина” е органична, нали, не е просто начин да събереш и демонстрираш философски, литературни и музикални пристрастия?
==
_И: _Да. Винаги е била органична, винаги е била част от мен. Просто по този начин мисля нещата около себе си. През любимото от езика и изкуството въобще. Ако беше просто демонстрация на нещо, щеше да е доста отчаян (и недостатъчен) опит.
==
А: От какво се трогва паметта - описваш я като че ли по-свързана с плътта, отколкото с чувствата?
==
И: Да, мисля (поне така се оказва), че паметта е много по-сетивна, плътска, отколкото рационална.
==
**А: В “Сладката наука” трите стихотворения са като молитви, поне това е първосигналното впечатление заради “Ти”-то с главна буква, на което говориш. Към Него ли са и кой е този бог, ако изобщо е? Защото има разлика между “ти” и “Ти” в стиховете ти, нали… - или? **
==
_И: _Да, със сигурност. Лирическият говорител там се обръща към Бог. Аз не съм институционално-религиозен човек, но темата за Бог ме вълнува, мисля, по неизбежност. И най-аналитичният ум на света, твърдя го отговорно, е религиозен ум – просто не може да не е. Има място за Бог в него. Дори в отричането.
==
Казвам го, без да се определям като стриктно вярващ – може би не съм достатъчно смел, за да направя този скок на вярата. Но ми се струва глупаво да неглижирам въпроса за Бога, сякаш той е решен един път завинаги и нямаме нужда да си го задаваме. Напротив, имаме.
==
А: В заключение, отново - дете на пожелания от тебе брак между “хладния стоицизъм” и “хлапашката влюбеност” ли са стиховете ти?
==
И: Звучи добре. Нещо такова, да. Прилича на мен.
