Когато Камелия Кучер, талантливата авторка на романите “Дом” и предстоящия “Нощ” (изд. “Хермес”), настоя да направи интервю с мен за собствения ми сайт, това ми се стори изключително странно - въпреки че самата аз непрекъснато го правя за другите автори. Tя все пак ме убеди. Единствената разлика е, че тя ще бъде в ролята на интервюиращ, а платформата си остава същата. И така - отговарям на въпросите й за __книгата ми “Потъване в мъртво море”_:_
==
Камелия: Има ли нишка, която свързва всичките ти разкази и коя е тя? Какво ме очаква като читател, който тепърва ще разгърне “Потъване в мъртво море”?
==
Антония: Има. И тя не беше предварително “назначена”, а се получи органично, естествено, като че ли избистрена от наследството на миналото ми - защото вярвам, че ние сме направени преди всичко от нашето минало. Иде ми да се пошегувам, че нищо добро не очаква читателя, но не винаги са разбирали тъмния ми хумор, а в случая се шегувам само до някъде.
==
Не бих искала да плаша тези, които ще посегнат към книгата, но нишката, свързваща тези разкази, не е лека, а тежи като осолено в бурни води въже - общата тема на историите е загубата, ентропията, често смъртта. Героите ми преживяват своя досег с тях, а аз ги изследвам подобно на хомункулуси, проследявам жестовете им, завладелите ги мисли, движението на паметта им.
==
Да, героите ми са поставени в ситуации, които могат да се случат на всеки от нас, но аз никога не съм обичала “битовата”, нито пък остросюжетната проза, без в нея задължително да присъстват големите теми. Всъщност, много по-трудно е да обговориш именно баналните, всекидневни сюжети по силен и вълнуващ начин. А за мен тези теми са именно такива. Баналността и повторимостта на смъртта, например, не я прави литературно клише - напротив, чрез вечните теми като нея се разкрива майсторството на писателския глас.
==
Впрочем, смъртта присъстваше и в първата ми книга с поезия “Солена ябълка”(1994). Там също има много екзистенциален, философски мрак, но пронизан и облагороден от светлина. Интересува ме именно неизбежната спойка между двете.
==
_Камелия: Всеки автор вероятно оставя частица от себе си в написаното. Ти къде си в твоите разкази? _
==
Антония: Навсякъде. Вероятно това е неизбежно за всеки дебютиращ специално в прозата - да “изцеди” всичко, способно да се превърне в литература, от живота си върху листа. Всъщност то винаги е много повече, отколкото си мислим - да, гледам на много моменти от миналото си именно като на литературен материал, това определено помага за преживяването и осмислянето им.
==
Наистина съм навсякъде в тези страници, и не само аз, но и близките ми, дори детето ми, но тези частици са толкова разпръснати, че трябват детективски способности, за да бъдат сглобени обратно до достоверна лична история. Мисля, че балансът между личен опит и фикция е най-продуктивен, най-плътен, най-убедителен.
==
_Камелия: Говориш за вратите, пред които неминуемо се изправяме в живота си. Кого губим най-често в този преход - себе си или другите? И кой ги затваря и отваря - съдбата или самите ние? _
==
Антония: Невидимите врати са навсякъде в живота ни, всяко решение, всяка стъпка отварят една и затварят друга врата - и този ежеминутен преход е едно от най-верните клишета. Някои са истински масивни порти и пристъпването през тях е със съществени последици. Правим го винаги самите ние, дори когато изглежда, че друг(о) ни е довел(о) до там. Съдбата сме самите ние, колкото и да съм изкушавана да си мисля, че всичко е предопределено и заделено, опаковано някъде другаде за нас (при това го казвам с уточнението, че съм вярваща). Това е преследващо, натрапчиво, клаустрофобично чувство, ако мислим за него непрекъснато, и затова го правим в особени редки моменти.
==
Като че ли за това пиша в тези разкази - за тези специални моменти на меланхолична проницателност. Героите ми се изправят срещу себе си или паметта за случилото се с тях - те като че ли разопаковат опита си, надяват очилата за близко виждане, надничат през гръб към бездната, по ръба на която едва са преминали. Ала понякога пропадането е неизбежно и неудържимо, а осъзнаването продължава да не се случва.
==
Камелия: Солта е онази екзистенциална подправка на живота, която ни учи да разпознаваме и ценим кратките моменти, подправени със сладост. Но какво е солта в твоите разкази?
==
Антония: Солта е и в двете ми книги досега и заглавието на първата като че ли ясно говори за това, за което питаш - “Солена ябълка”, солта във всяка сладост. Във втората тя дойде сякаш от едноименния разказ, чието действие се развива на Мъртво море, мястото, което първо посетих, когато пристигнах в Израел при бъдещия си съпруг. Усещането беше извънземно - онзи лунен, пустинно сух, солен пейзаж, който може да подлюти фантазията, да възбуди чувствеността, да даде друг цвят на всичко дотогава. Той става декор на онова, което се случва с двойката в разказа - то е уж нищо, защото е въобразено, но именно онова, което си въобразяваме, говори най-силно за нас понякога.
==
Изправен пред заплахата на този опустошителен пейзаж - отвън и вътре в себе си, протагонистът открива уюта на споделените несъвършенства, белези, отнемания, които ни причинява времето. Открива връзката “въпреки”. В друг разказ малко дете ближе солница - момент на инстинктивно приближаване към вкуса на съществуването, който особено обичам.
==
Камелия: Разделяме ли се някога с раздялата? Раздялата като наша съставна част – за такава раздяла ли пишеш?
==
Антония: Раздялата е навсякъде в тези разкази, така както празнотата стои зад всяко наше последващо изпълване. Някъде раздялата е спасително преодоляна - на косъм, но с всички неизбежни последствия, другаде е несъзнавана, или подценена, или насилена, или глупаво допусната. Понякога е раздяла с мъртвите, а понякога просто с илюзиите за себе си.
==
Камелия: Някои от разказите ни отвеждат далеч от България - в Израел, в Гърция. Какво свързва тези места?
==
_Антония: _Соленото море?! Сега ми хрумна, навсякъде там има море. Иначе съпругът ми е израелец и отдавна се чувствам културно посветена в онзи свят. Дори ми се искаше да напиша изцяло “израелска” книга с разкази, чието действие се развива там. В този сборник те са три. Един от тях дори е “политически”, поне на повърхността, тъй като изключително личната история на една несъстояла се двойка, която разказвам в него, е свързана със събитията около убийството на Ицхак Рабин, ключова историческа фигура.
==
А, и още нещо - мнозина ми казват, стига де, всички знаят, че в Мъртво море не може да се потъне. Затова и си позволих малка “врътка”, като оставих думата “мъртво” с малка буква в заглавието. Защото всеки има едно такова море, една територия на неизбежност, която го засмуква противно на логиката и правилата и го преобразява.
==
Камелия: Какъв читател си? Каква литература предпочиташ?
==
Антония: Чета много от дете, винаги предпочитах четенето пред игрите, до саможивост. Може би най-силният ми период на четене беше по време на гимназията, когато изчетох какво ли не - руската класика, екзистенциалистите, базови световни автори. Сега този период на наситено четене като че ли се възкреси, откакто създадох и поддържам литературния сайт за рецензии, интервюта с автори и преводна поезия “Литературни разговори с Антония Апостолова”.
==
Чета почти всичко ново, което излиза на пазара и е съзвучно на литературния ми вкус. Понякога и по три книги на седмица, тъй като в момента не работя и съм се посветила изцяло на този книжен сайт, разбира се напълно про боно. Обичам това, което правя, и обръщам специално внимание на съвременните български автори, които за жалост рядко са на фокус (освен няколкото изключения) и които за съжаление нямат изградени отношения на съпричастие и подкрепа помежду си и често умишлено мълчат един за друг. Мисля, че този инфантилен “провинциализъм” е излишен и смехотворен, той не ползва никого. Твоите почитатели няма да се увеличат, нито ще ги отнемеш и ще си ги присвоиш от онзи, за чийто талант мълчиш. Въпрос на доблест и широка скроеност.
==
Камелия: На кой участък от твоя житейски път можем да поставим ”Потъване в мъртво море”?
==
Антония: На попрището жизнено в средата. Всъщност, нека разкрия, че работя по ръкопис и на роман, започнат преди много години. Реших обаче, че за дебют разказите са много по-подходящи. Надявам се, когато му дойде времето, да споделя и романа с читателите - още повече, че той е далеч по-личен и автобиографичен. Но има време.
==
Камелия: Какви истории искаш да пишеш?
==
_Антония: _Трудни. Предизвикващи. Чувствено-интелектуални. Вечни.
