Златко Ангелов за сексуалността и сексизма, властта и бащинството, комунизма и литературата

Със Златко Ангелов разговаряме по повод на последния му роман - “Хотелът на спомените” (виж рецензия тук_). _

==

Заявил си този роман като автобиографичен - какъв смисъл влагаш в това определение? Трябва ли да търсим теб и белезите на собствения ти живот в историята или…?

==

Да отговоря на втория въпрос както се очаква означава да се отдам на психоаналитични тълкувания. В някакъв смисъл психоанализата е идеология. Идеология на психосоматичното. А животът не е! И аз ненавиждам идеологиите. Никой, още по-малко аз, не може да отдели моя живот от живота на героите ми и обратно – да слее тези два вида живот. Ограничеността на въпроса се изразява и в това, че никой не пита на кого приличат останалите образи в романа – подтекстът на въпроса, който задаваш не само ти, е на мен ли прилича главният герой, “несъстоялия се баща” (по твоите собствени думи).

==

Краткият отговор е не. Аз съм състоял се баща и за това могат да свидетелстват всичките ми деца. Не съм мачо, не съм сексист, не съм сексуално невъздържащ се мъж, не съм властолюбив алфа-мъж, нямал съм амбицията да стана “патриарх”, не съм диктувал на децата си как да живеят, приемал съм всички техни избори – и добрите, и лошите. Уважавам човешкото любопитство, аз самият съм любопитен човек, но да се търсят прилики между протагонист и автор само заради очевидните аналогии между сюжет и живот принизява литературата.

==

Образът на Павел в романа е събирателен за интелигентния мъж-продукт на националния манталитет от времената на соца, чиято способност към авторефлексия е инструмент недостатъчно фин, за да изреже напълно от него закодираното чувство за превъзходство над жените. Държа на разграничението: романът не е сексистки или патриархален – героят е сексист и патриархален. Животът на Запад и особено късната любов към неочаквано появилата се дъщеря обаче предизвикват промени в мирогледа и душата му. И това го прави триизмерен като образ. Аз съм го осъдил без да му отнема от съпричастността си. Прошката на дъщеря му, дошла от любов, дори и без той да се е поправил до край, е присъда.

==

Романът е автобиографичен като жанр, понеже сюжетът му не е измислен. Всички градове, улици, пейзажи, ресторанти, барове и къщи с адресите им са автентични. Преживял съм почти всичко, което се случва с всеки от героите ми, наблюдавал съм го с очите и душата си. Бил съм на всички места, където съм разположил действащите лица. Следвал съм модела на съвременното автобиографично писане, което е световно утвърден стил, без да бъда централният характер. Синът, другият разказвач, е също събирателен образ. Най-сетне Спасена е събирателен образ на съвременната жена, извоювала своята независимост от мъжете.

==

“Всяка трагедия започва безгрижно, с непоносимата лекота на битието. Всяка трагедия започва с незнание”, казваш няkъде в романа. Обясни ми го…

==

Любовта е винаги трагична: или се разрушава (и с това ранява влюбените), или неусетно преминава в отегчение. Ние обаче не знаем за това, когато се влюбваме млади и неопитни, или го забравяме, когато се влюбваме в напреднала възраст. Началото е винаги тръпка, която ни анестезира. Началото е леко и безгрижно. Пърхащо и невинно. Изпълнено с надежди. Илюзия за вечност. Незнание, че според законите на физиологията и психологията вечни чувства няма. Чувствата трябва да бъдат отглеждани, ако искаме да избегнем трагедията на тяхното изпаряване. Най-необяснимото за мен – но и най-оптимистично твърдение за любовта – е забравата на придобитото от предишните случаи знание. Сякаш сме дарени с някаква еволюционна протекция – някои биха казали “Господ ни пази”. Но не и аз (смее се).

==

До голяма степен “Хотелът на спомените” е роман за отсъстващата и същевременно точно поради това обсебваща фигура на бащата - как би обобщил последствията от подобна липса?

==

Ами те са обобщени в сюжета. Четири деца и две съпруги, които имат различни характери и различни съдби, всеки от тях белязан от неяснотата на чувствата си към бащата. Само баща, който осъзнава вредите нанесени на децата му от егоцентризма и преследването на илюзорните “мъжки” цели по мъжки начини и търси да компенсира отсъствието си със сближаване в техните зрели години, може да заслужи тяхната прошка и да изгради нови хармонични отношения.

==

Животът на децата – по правило, т. е., по биологични и социални причини – е белязан от детските им спомени за бащата, но в американската литература, например, това е превърнато във фетишизирано обяснение за нещастието и страданието на слаби характери. Аз не смятам така и затова децата в този роман са успешни благодарение на своите качества и защото са здравословно егоцентрични. Спасена се издига над тях с алтруистичната си цел да преобрази баща си и, въпреки неговата съпротива, успява да му прости.

==

Добре… Въпреки че ти вече отрече това и го приписа само на героя си, все пак ми се струва, че мнозина, особено женските ти читатели, биха определили цялостния тон на романа, ехото на авторовия глас в него, и като патриархален, и като алфа-мъжки, и дори като сексистки. Може би искам да още веднъж да изясним това…

==

Аз не съм автор, който непрекъснато се притичва на помощ на героите си, за да ги защити от собствените им недостатъци. За мен те идват от живота. Не мога да избягам от тях и ги показвам каквито са. Такива ги вижда моето “трето око”. Не ме притеснява нищо, което е предразсъдъчно четене на живота, от чиито неприятни страни ни се иска да се скрием. Притеснява ме, когато литературно ерудирани хора слагат етикети на книгите, за да опишат по-лесно защо ги критикуват.

==

Сексистки би бил един роман, в който алфа-героят господства и надделява в конфликтите на любовта до края и авторът съзнателно не му е противопоставил женски образи, които да го озаптят – културно казано, да го балансират. На мен ми е несъмнено по-лесно да опиша мъжката гледна точка. Аз наблюдавам живота и пиша като мъж. Жените ме харесват заради мъжките ми качества и по-малко за това, че се изказвам в защита на правата им. Не разбирам защо няма да харесват писането ми, в което личи, че изпитвам към женските си образи също толкова любов и съпричастие, колкото и към мъжките. Не виждам смисъл да живея с илюзията, че някога ще мога напълно да вляза в женските души и да опиша как точно светът се вижда от там, колкото и това да ми е професионална цел.

==

А всъщност бих се радвал, ако “женските ми читатели” се раздразнят от образа на Павел и възнегодуват срещу неговата патриархалност. Това ще означава, че са в унисон с моята собствена реакция спрямо него. Ще означава също, че са вече освободени. Но почти съм сигурен, че това няма да бъдат жените от моето поколение. Ще се възмущават младите жени, моите дъщери и внучки.

==

Сексуалната енергия, обвързана с властта и парите, както впрочем повелява клишето, е една от централните теми в романа. Ти я обвързваш с мъжа, сякаш той е неин единствен, или поне главен, приносител. Мъжки ли е наистина съвременният свят, както излиза – дори след толкова десетилетия феминизъм?

==

Да. В култури толкова различни като японската, мюсюлманската и еврейската единственото общо е, че решенията се вземат от мъжете, властта е в ръцете на мъже. Добродетелите на жената са подчинеността, верността, отказът от сексуални инициативи, грижата за мъжа – за синовете особено. Бог е в мъжки образ. А той е Създател, сексуалният прародител на всичко. И религията, вместо да се срамува от себе си, увеличава влиянието си.

==

Единствено в християнския Западен свят се е породило желание за изравняване на ролите. Но от желание до постижение има огромно разстояние. В източната му част нещата са почти както при мюсюлманите. Няма силни, решаващи фактори, които да предизвикат промяна в манталитета – господарски (собственически) при мъжете, подчинен (робски) при жените. Всичко това има икономическа подплата, разбира се. Но сексуалната енергия като двигател на физическото надмощие, което исторически се е трансформирало в политическа и домашна власт, е по-дълбоката му причина.

==

Гореказаното е тривиалната страна на нещата. Моят герой е въвлечен против волята си в битката за комунистическите пари. Неговата сексуална енергия е насочена към жените и професията, не към властта. Същностната страна, която ме интересува, е, че съзидателността, творческата способност се дължи на сексуалната ни енергия. И доколкото творчеството е индивидуален акт, жените нямат никакво основание да се чувстват превъзхождани от мъжете. Женската сексуална енергия, дори и да има меки форми и да е насочена към възпроизводство, надарява жените с въображение, сила, инициатива, желание за съревнование и победа. Без агресия, но с постоянство и устойчивост, които са най-малкото равни на мъжките. Такава е дъщерята Спасена.

==

И най-накрая, сексуалната енергия – продукт на хормонални баланси в тялото – е в основата на дълголетната жизненост на човека. Затова реших Павел да доживее до 90 години. Съзнанието за това ни дава ключ към контрола над тази енергия. Вместо да я пилеем, можем да я съсредоточим в житейски и творчески актове на продуктивност извън създаването на деца.

==

Сякаш за да опровергаеш широкоразпространеното схващане, че българската литература е традиционно свенлива и благоприлична, използваш и откровени сексуални сцени в романа, чийто натурализъм действително не е типичен. Каква е функцията на тази показност, какво привнася тя в историята?

==

Преди всичко тези сцени са предизвикателство към лицемерието. Свенливостта и благоприличието са уместни във всекидневието, защото са резултат на нашия социален контракт да не предизвикваме лоши чувства у другите. По същата причина, като правим секс, се затваряме някъде, изолираме се, не искаме нашата интимност да бъде на показ. Към интимността си сме особено чувствителни, когато е израз на любовни отношения. Платеният или оргийният секс може да бъде и публичен, нали така?

==

Любовта обаче е фатално зависима от сексуалността ни. Смешно ми е било винаги, когато на екрана или в книга двама влюбени стигат до целувка или дори гола сцена на легло и … стоп! Дотук. Сякаш е сигурно, че актът им ще бъде осъществен и удовлетворителен. Особено ако става дума за мъж с характеристиките на герой, мачо и т. н. А статистиките показват, че в света 40% от жените не изпитват оргазъм и около 30% от мъжете са импотентни. Лицемерие е да говориш за любов с подробности от сърцето, душата, ума, културата и т. н., а да заобикаляш самия сексуален акт, който е също толкова важна и неделима част от цялостното изживяване. На всичко отгоре, най-често той или стимулира, или погубва любовта. Но предпочитаме да игнорираме това обстоятелство.

==

А ще отречеш ли, че мисълта, желанието, въображението за секс заема почти половината от времето на хората? Ето защо не виждам причина писателят да спира до вратата на влюбените и да не влезе вътре заедно с тях. Литературата е свободна територия, която изследва човешкото състояние, за да го разбере и обясни. Добрата литература е мета-живот. Писателят знае и съобщава много повече за истинските механизми на отношенията. Литературата възпитава, тя дава уроци по емоционална култура, която в основата си е сексуална енергия, трансформирана в социално поведение. В нея сексът трябва да бъде описан така, както описваме роклята или кокетството или детския плач. Той е част от нашия живот, много важна и неопитомена част, за която сме приели да не говорим открито.

==

На мен като лекар и анатом, освен това, ми е лесно да описвам секса. Идва ми без усилие, така да кажа. Парадокс може да бъде намерен в това, че аз съм привърженик на класическата литература, а в нея описанието на секс е от срамежливо до отсъстващо. Но държа да подчертая, че моите описания нямат нищо общо с порнографията. Те са там, за да обогатят образите на моите герои.

==

Женските образи в книгата са видени преди всичко през мъжката гледна точка и сексуалност и са далеч по-едноизмерни от мъжките. Жените са обективизирани, те са утроби, съсъди на удоволствие или грижа. Успява ли наистина Спасена, твоята героиня, да се противопостави на това или в този мъжки свят, който рисуваш, тази женска съдба е неизбежна?

==

Този въпрос е критика към книгата. Аз я приемам. Ако е така, както казваш в първото изречение, значи не съм успял в желанието си жените да не са обективизирани. Оправданието ми е, че става дума за жени, които наистина са били съсъди на удоволствие или грижа през най-активните години на моя герой. И той до края не може да преодолее това си отношение.

==

Спасена е замислена като носител на моето убеждение, че женската съдба не е неизбежна. Нейната независимост е безспорна. Но тя плаща за това със самотата, която е избрала. И това е осъждане на мъжете, които се страхуват от близостта с една независима жена. Само успял и богат възрастен човек като Лесли я слага на пиедестал без да се страхува за самочувствието си. Дори баща й се колебае дали да се остави на нейната грижа в немощните си години, за да не би да загуби себеуважението, което е черпил от мъжествеността си.

==

Мисля, че разказът на Спасена трябва да се чете без предубеждение. Помисли си, че твоите традиционни нагласи-клишета те улесняват да схванеш веднага сексизма на баща й, но като че ли нямаш достатъчно рецептори – или се колебаеш да приемеш техните сигнали като реални – за да усетиш нейната сила и щастието й, бликащо от тази сила.

==

**Романът ти предоставя и една нетипична гледна точка към комунистическото минало, поставяйки акцент върху пътя на наследените пари и съдбата на децата на функционерите. Опитваш ли се да реабилитираш нещо и как гледаш на вината в този контекст? Говориш и за конформизма и съпротивата, включително за равнодушието като форма поне на едно от двете. Поразсъждавай за тях в контекста на близкото минало. **

==

Оказва се, че съм се опитал да обогатя представата за соца, която се натрапва от плоското му виждане през погледа на жертвите, без да го съзнавам. Виждането на писатели, които пишат от позицията на жертвите – насилено дори – е или хленчещо, или отмъстително. Пример за първото е “Поразените” (Сиела, София 2019) от Теодора Димова, а за второто “Когато капят кестените” (Сиела, София 2018) от Стефан Коспартов. Литературата не (трябва да) дава оценки.

==

Тълкуването, че изразявам “нетипичната” гледна точка и, по-важно, описвам съдбата на децата на функционерите, дойде отвън и аз не му се противопоставям, въпреки че е опростенческо. По въпроса за вината съм разсъждавал в мемоара си “Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник” (Ангобой, София, 2002). Реабилитация няма за нищо и за никого. Още по-малко тя може да бъде мотивация за писателя. Станалото е станало. Всеки е участвал от мястото, което ме у било отредено в живота. Моралният проблем е конформизмът.

==

Една от задачите на моята книга, но не първостепенна, е да покаже пътя на българския интелигент, който е бил конформист в някаква степен по време на режима, и носи своя кръст, където и да се намира. Той и децата му избират да напуснат родината си и не съм аз, който ще дава оценка на това решение. Едва ли някой има моралното право да го направи. С малки изключения, всички тогава бяхме конформисти. Това съм го казвал многократно. Но соца и емиграцията са социалният контекст, в който моите герои живеят. Просто е неизбежно този социален контекст да бъде отминат. Той съществува. Но той само обагря онова, което за мен е свръхзадача: да покажа човешкото състояние чрез взаимоотношенията в семейство, което има точно такава съдба.

==

За мен бащата е много по-виновен пред децата си, отколкото за това, че е бил конформист и е изтърпял съдбата си без да се съпротивлява. Бях замислил сюжета по мита за Одисей, но всъщност излезе, че пътуването и не-завръщането, така типично за днешното време, е съдба на женския образ, а не на мъжкия. В някакъв смисъл мисля, че съм толерантен към човешките слабости и поради това книгата гледа на българската съдба отвън, от хора, които са решили да се откъснат от тази съдба. Но я преживяват в спомените си и й съчувстват.

==

Биографията е отворен проект до предела на смъртта – кое те накара да мислиш така?

==

Моите собствени промени, които не престават да ме изненадват. Въпреки че се опитвам да ги направлявам, не съм очаквал, че ще успея в такава степен да не приличам на онзи човек, който познавам от младостта си. Знам, че повечето от хората не се променят, остават на някаква млада или средна възраст и оттам продължават да раздават оценки и да негодуват, че животът е несправедлив към тях.

==

Когато обаче стигнах до тази мисъл, докато пишех, започнах да осъзнавам, че понятието “биография” е мъжка категория. Жените не мислят за себе си с такава сериозност: че имат биография. Но те всъщност са променят или поне подготвят за промени през целия си живот, който преживяват през нещо, непознато за мъжа: пъпната връзка с децата си. Дори и онези жени, които избират кариерата си пред детераждането, не се вземат така сериозно както аналозите им мъже. Всяко тяхно постижение е като дете, което излиза от тях. При мъжете е като продукт или власт, за които са вложили талант, агресия и труд. И его, разбира се.

==

И както се изрази вчера една моя скорошна позната (смее се), отмъщението на тези жени за вековете подчиненост на пола им на често недостатъчни мъже е “да ги доведеш до възбуда и да ги оставиш”. Ерекцията е “отворен проект”, не е ли? (смее се на глас) Така че надежда има – и за мъжете, и за жените – че съществува възможността животът или характерът им да се промени дори когато са вече на пределна възраст и им се струва, че няма какво повече да направят на този свят.

==

Пишеш редовно литературни отзиви за български книги в “Маргиналия”. Какво те е впечатлило през последните години? Би ли откроил имена или поне тенденции?

==

Това са въпроси за отделен разговор. Но ти благодаря, че ги задаваш на човек, който не е литературен критик по професия. Не виждам тенденции, все още няма имена, които се открояват, освен “постоянните заподозрени”: Владимир Зарев и Милен Русков, към чиято височина се катери Захари Карабашлиев. Но дали ще се изкачи? Кой може да каже освен той, ако го направи. Георги Господинов е временен – твърде много изкуственост има у него. Уви, няма нито едно женско име, което да мога да спомена без риск, че ще сбъркам. Може би Теодора Димова! Като поетеси – Мирела Иванова и Белослава Димитрова.

==

Но моят поглед е ограничен по две причини: първо, отдалеч не съм в състояние да следя необходимата критична маса книги и второ, критерият ми е консервативен, неприлично висок. Така че не вземай казаното от мен много сериозно. Аз пиша отзиви за книги като човек, който се радва на събратята си по перо или се възмущава от това,че сами подценяват таланта си. Правя го от любов и защото ми доставя удоволствие. И ме сприятелява с чудесни хора.

==

Впечатлява ме обаче неразумното количество книги, които се пишат и … издават (?), хаотичността на темите и всеядността на читателите. Човешкото състояние, българската съдба, човешкият носител на изостаналостта или недостатъчния морал на българите ги няма. Българките, които носят и търпят и се грижат и продължават да раждат деца и да обичат увредените си деца – това го няма като теми.

==

Тъпият патриотизъм, отхвърлянето на социалните придобивки, които характеризират напредналия европейски свят, и ксенофобията не стават за литература. Има някаква сантиментална религиозност, някаква носталгия по силния мъжки характер, който ще “оправи окаяната страна”, смехотворни напъни да се призове историята като заместител на днешните социални конфликти, … ето такива неща, които нямат трайна стойност изпълват книжарниците, наред с фентъзи и чуждестранни бестселъри. Но добри писатели има. Надявам се, че ще се появят и добри писатели с характери!