Камелия Кучер: За да си върнем правото да бъдем отделни индивиди, първо трябва да се откажем от него

**Светът от вчера различен ли е от този днес? И ако да, къде виждаш основно разликата? **

==

Всичко в нашия свят е един кръговрат, от който и ние сме част. И историята е кръговрат – днес отново се случва нещо, което се е случвало и преди – обстоятелствата са различни, но усещането, поуките – същите. Слава Богу, не се намираме във война, но сме изправени пред една всеобхватна длан, за която отделният индивид не съществува, няма облик. А за да си върнем правото да бъдем отделни индивиди, първо трябва да се откажем от него - да се слеем с цялото, за да се преборим за отделното. Да се преборим с егото си и да се смирим, защото, колкото и парадоксално да звучи, това е начинът отново да си върнем свободата поотделно.

==

И все пак ние винаги допринасяме към цялото, понякога го забравяме – в мирни времена, когато индивидът е на пиедестал, забравяме, че всички сме свързани и всичко е свързано. Е, днес го виждаме. Виждаме как целият свят се слива в едно, всяко действие води до друго, като нишки, навити около глобус, като домино. Силно ми се иска да вярвам, че случващото се днес ще ни промени в тази посока – към осъзнаване на свързаността помежду ни, което неизменно води до чувство на отговорност за собствените ни думи и действия. Но не съм изцяло оптимист, защото историята на света ясно показва склоността ни да забравяме. А и е трудно да се откажеш от егото си, от цинизма, когато си толкова оплетен в тях, че дори не го съзнаваш – когато това вече се е превърнало в твой светоглед. А обществото ни, за жалост, е твърде цинично. Макар да има своите прекрасни изключения.

==

Разликата в света се вижда ясно – светът е спрял, опустял, поема глътка въздух, почива си от нас. За разлики у хората обаче е твърде рано. Това, което сега наблюдаваме, е друго - времена като тези изострят качествата на човека. Ако някой е способен да прояви емпатия, да бъде човечен, съпричастен, разсъдлив, то сега тези качества ще се засилят, най-вече в проявата си. Същото важи и за обратното – ако човек е циничен, склонен да не вярва на нищо и в никого, егоцентричен или винаги в опозиция, то тези му качества сега ярко ще се проявят. Промяна у хората може да дойде, но след време, и всичко зависи от това колко дълго продължи случващото се и какво ни очаква след това. Може бързо да забравим. А може и да се поучим и променим. Но забравата е много по-лесна и е колективна. Докато вътрешната промяна, поуката – това са вътрешни борби и са трудни, често съпътствани от тежки за преглъщане истини за самите нас – това е много личен процес, той не може да бъде колективен, не и докато се случва. Затова е по-вероятно дружно да забравим, а поотделно – някои ще се променят, някои – не.

==

Следиш ли актуалната информация около корона епидемията или?… Как според теб се отразява предозирането с информация и какъв е съветът ти за ориентиране в този океан?

==

Пренаситих се от всякакви данни, всякакви мнения, които дори да избягвам, бълват отвсякъде. Има един-два официални източника, от които черпя информация за мерките, които трябва да се спазват, за да съм наясно какво се очаква от мен.

==

Този океан от информация го създаваме ние с желанието си да се потопим в теории на конспирациите, да си създадем фалшива компетентност по въпроси, които не разбираме в дълбочина, да си отвоюваме трибуна, от която да крещим като от щайга на площада. Това е проблем не само днес. И източниците на този океан не са само сайтове и статии, а и хора. Всички дружно се заливат с данни и мнения, водят войни с вятърни мелници. Достойният начин да изразиш позиция, да се бунтуваш дори, не е с бълване на кухи срички в пространството, облечени в недоволство. Да си вечно в опозиция не е плодотворен бунт. Важни са действията, автентичното облекло на думите. Напоследък забравяме, че и мълчанието може да говори, понякога много по-достойно и красноречиво. Човек допринася тогава, когато прави това, което умее, и го прави с отдаденост и човечност. Вместо непрестанно да обрисуваме проблемите (за повечето от които ние не носим решението), можем да насочим обществения фокус върху смисленото, което се създава – за да го има още повече. Това също е своего рода бунт – да твориш въпреки, да носиш светлина въпреки, да бъдеш човечен въпреки, да вярваш - въпреки.

==

Има ситуации, които изискват от нас да загърбим егоцентризма си. Това се случва много трудно в нашето общество, отбелязвам го с горчивина. Трудно ни е да се сплотим, непринудено и човешки – да оставим дрязгите, несъгласията, публичния си облик и да застанем заедно не като автори, актьори, музиканти и така нататък – а като човеци. И да се опитаме с каквото и както можем да повдигнем духа, да внесем лъч вяра у хората, на които тепърва им предстои да се сблъскат с тежки загуби и лишения. За да знаят, че не са сами, че и ние сме с тях – онези, чиито книги четат, чиито пиеси гледат, чиято музика слушат. Сега е времето да бъдем извор на вдъхновение – не като личности, а като човеци.

==

А единственият начин целият океан от информация и мнения да спре да ни поглъща е като спрем да го четем и откажем да бъдем част от него. Това е моят съвет. Нека се обърнем към себе си и водим борбите там – така със сигурност ще излезем по-добри и пълноценни от тази ситуация.

==

**Как преминава социалната карантина у дома? **

==

Весело и тревожно. Весело, защото с три деца няма как да е иначе – шумно е, непрекъснато е шумно, често ми докарва главоболие този шум. Но му се радвам – радвам се на времето, което прекарваме заедно. Обичам да си стоя у дома, предполагам като всеки пишещ човек, така че това не ми пречи – липсват ми разходките, а и просто свободата да знам, че мога да се облека и да изляза, да изпия едно кафе навън, на слънце. Заех се с пролетно почистване, което върша на части – когато и колкото успея. Пека кексове, тези дни смятам и да изпека хляб. Чета, макар с децата да не ми остава много време за това. Всъщност, ако трябва да съм съвсем откровена – основно чистя и готвя. А тревожно, защото няма как да се избегне – предполагам всеки се тревожи за това, което ни чака. Тревожа се и за близките ми, които са далеч, пръснати по света. Слава Богу, засега всички са добре и здрави.

==

**Успяваш ли да настроиш ума си на вълна четене или писане и кои са заглавията, които те съпътстват тези дни? **

==

Успехът ми е променлив. Понякога не успявам да се съсредоточа, но не се отказвам. Чета и пиша. Старая се да не променям много ежедневието си – тоест да не използвам ситуацията като извинение да не спазя срокове или дума, която някъде съм дала или дори тази, която съм дала на себе си. Дисциплиниран човек съм и се старая да балансирам задачите си така, че да успея да свърша повечето за деня. Умът ми понякога се рее на места, на които не искам да го пускам – към всякакви тревожности или пък разочарования (които споменах по-горе) – боря се с това, със себе си. Старая се да вярвам, да се смирявам, да разбирам, да приемам. Всеки има своите тъмни местенца и аз не съм изключение, но се старая да се съсредоточавам върху благодарността – за това, че съм жива, че близките ми са до мен, за книгите и писането. В личен план осъзнах, че днес сякаш преживявам катарзис – сега е времето да докажа на себе си, че изповядвам това, което пиша в книгите си и в което вярвам – човечността, смирението, приемането. Това са борби, винаги са борби, не идват лесно.

==

Поръчах си няколко заглавия, които отдавна искам да прочета. Сред тях са ”Тетрамерон” и ”Пещерата на идеите” от Хосе Карлос Сомоса; ”Илона идва с дъжда” от Алваро Мутис. Неотдавна прочетох ”Спомени за вода” от Иван Станков – прекрасна книга. Поръчах си и ”Хотелът на спомените” от Златко Ангелов, а също и ”Каква ще е градината ми” от Адам Надашди, за което ме вдъхнови едно чудно есе на Палми Ранчев, където описваше какво чете в момента. Доскоро препрочитах книги, нямах желание за нова литература, но сега смятам да поправя това.

==

**А кое заглавие би препоръчала на читателите като актуално за четене/препрочитане точно в този момент? **

==

Четох, че са се увеличили продажбите например на ”Чумата” на Камю. Което е обяснимо. Аз обаче не смея да давам конкретни препоръки, защото в моменти като този всеки изпитва различна потребност – да задълбае в усещането за случващото се или да избяга далеч от него. Да се разсее или да съпреживее. Аз препрочетох няколко класики – френски, руски – в тях винаги има една романтична трагичност, която по някакъв неведом начин ме утешава.

==

**Каква е прогнозата ти за развитието на днешната ситуация и каква – за утрешния свят? Кое в него ще е друго и кое ще се повтори? **

==

Дори и да прогнозирам, едва ли ще бъда точна в прогнозите си – твърде много неща не знам, както повечето от нас. Със сигурност случващото се няма да отшуми бързо – ще си постоим още у дома, а после ни чакат други грижи – ще се наложи да се поотупаме от прахта, да поправяме щетите, и някои ще успеем да поправим, а други не. Чакат ни трудни икономически времена – много хора ще изгубят работата си, бизнеси ще фалират. Днешната ситуация отне много от удобствата, с които бяхме свикнали и приемахме за даденост – ето например аз съм свикнала да пътувам често, живея между няколко страни, роднините ми са пръснати по света. И не мога да отида да ги видя, не знам и кога ще мога да отида да ги видя.

==

Иска ми се да вярвам, че утрешният човек ще бъде способен да цени удобствата, които има и малко по-смирено да приема онова, което не го устройва и му се ще да бъде иначе. Да бъде по-отговорен – към другите, към общностите, към обществото. Да осъзнава кръговрата на всичко и собствената си незначителност пред лицето на съдбата, на необятната Вселена – и да се грижи за това, което вече има, да се научи първо да съхранява, а после да покорява нови хоризонти. Човечеството е постигнало много, трябва да си даваме сметка за това и вместо да рушим, да се опитваме да съхраним. Стъпките са бавни, винаги са бавни и понякога един живот не стига, за да видим края на пътя – но можем поне да се опитаме да вървим в правилната посока. И най-вече много ми се иска да видя нашето общество по-непринудено. Имаме нужда от непринуденост в общуването, без патос, без фамилиарности. Може би сега, когато светът спря и обезсмисли образите, които всеки от нас е изградил в своя малък социум, и ни сведе чисто и просто до най-обикновени човешки същества, които в копнежите и тревогите си странно си приличат – ще осъзнаем, че всичко онова, зад което сме се крили досега е твърде обстоятелствено и е време да поработим не върху лустрото, а отвътре навън. Да бъдем човеци. Да общуваме като такива.

==

**Кое е най-важното, което трябва да запазим днес? **

==

Човечността, способността да проявим емпатия, да преборим егото си и да разсъждаваме трезво.

==

**Ако трябва да отправиш послание, какво ще е то? **

==

Всеки от нас носи своята болка, своите тревоги, своето неизживяно, непризнато, неприето, неполучено, пропуснато, изгубено. Дори и тези от нас, които не го съзнават или не го признават. Зад всяко човешко действие стои първоизточник. Нека го потърсим, преди да отсъдим. С умението да разбираме другите, започваме да разбираме себе си.

==

Човечността е причината да продължаваме да съществуваме въпреки всички предпоставки да се самоунищожим – човечността ще ни спаси и днес. Нека не я забравяме, когато всичко се върне по местата си. Цинизмът е просто зле прикрита горчивина. А лекът за нея е в откровеността, с която ще погледнем към себе си и ще приемем това, което видим. Нека използваме днешната ситуация, за да погледнем откровено към себе си и потърсим първоизточника на собствените ни липси – за да ги приемем и запълним. Отговорността за начина, по който ще изживеем живота си е наша. Нека си спомним това следващия път, когато много ни се прииска да посочим с пръст и първи да хвърлим камъка.

==

Ако има нещо, което днешната ситуация ни показва е, че човек има нужда от другите. Ние не можем да бъдем сами. Дори и онези от нас, които обичат самотата.