В поезията ти има нещо афористично, нещо от краткостта на въздишката, от остротата на парче огледало, “режещ къс от мрака”… Много от стиховете ти са свръхкъси и лаконични – краткостта ли е по-добрата форма за удържане на смисъла в поезията според теб?
==
Казвал съм го: пишеш миниатюра, когато това, което иска да се изрече, е толкова мощно и необозримо, че “голямо” стихотворение не може да го побере. Тя е и най-трудния жанр – не дава възможност за опаковка, за дрехи, които да подготвят погледа за оголения смисъл. Най-трудно е и защото в нея няма място за вмъкване на “бутоните на поетическото” – онези вкаменени форми на изказ, които автоматично включват читателя в режим “четене на поезия”.
==
Най-рисковото във всичко това е да не можеш ясно да различиш своето “малко откритие” от онова, което наистина има смисъл да бъде изречено. Затова не съветвам да се правят опити за писане на миниатюри, преди да си превърнал в част от себе си огромна част от световната култура. Или поне това, което е нейната “европейска” част. Можеш, разбира се, да избереш да пишеш “хайку”. И да сгрешиш хиляди пъти, мислейки, че си уловил неуловимото. Защото не си усвоил онзи специфичен начин на изричане на тоталността на битието, характерен за този жанр. Да си се “научил”, но да не успяваш да бъдеш глас на тази тоталност, защото не я живееш.
==
И не – не смятам миниатюрата за “по-добрата” форма. Просто винаги следвам изричаното, вслушвам се в него, послушен съм за това как то иска да бъде казано. И променям поетиката си, използвам една от всичките, които владея, за да бъда най-адекватният инструмент.
==
Гледаш ли на поезията и като на терапия – или наистина вярваш, че, цитирам, “няма утеха в думите”? Какво тогава ти причинява тяхното филигранно нанизване?
==
Ако е поезия – не е терапия. Тя не е нито “споделяне”, нито целево “преформатиране” на “вътрешното”, мисля си. В нея и чрез нея не изричаш скрити дори за самия теб “съдържания”, а ги създаваш. Полагаш ги като битие (точно обратното на терапевтичното изричане, целящо да направиш видимо и подконтролно невидимото, скрито в теб). И точно в това е животопроменящото “даване” на поезията – усещането, че си станал част от разширението на битийното, че си отложил поне с малко господството на финалния акорд на ентропията. В този смисъл поезията не е и утеха, а поетът не е утешител. И те, и читателят, се превръщат в утешеното.
==
Непрекъснато противопоставяш говоренето, изговарянето… на премълчаното, на измълчаването. Кое в крайна сметка остана по-важно за теб към този момент, в личен човешки план?
==
Измълчаването не е премълчаване. То е отлагане на изговарянето до мига, в който ако не изговориш нещо, то ще те убие, защото е натрупало енергия, която повече не можеш да задържаш в себе си. Не, това не е “трябва да си кажа”, то е обратното на “естествената спонтанност”. Измълчаването е хигиена на битийното. Поддържането му в добра форма и здраве. Ако проговориш, трябва да знаеш, че задаваш на битието нов хоризонт. И да поемеш отговорност за това. В този смисъл и измълчаването, и проговарянето, са твоят шанс да се чувстваш част от “едното”, да положиш границите си извън себе си и в този смисъл да си безграничен. Или поне неограничен.
==
Пишеш за гласа на поета като глас, който трябва да “свързва останките след световните низости”. Да разбирам ли в това намек, че поетът трябва да има и социална позиция, да се самопоставя в напътстваща роля, в ролята на обществена съвест, да бъде “злободневен”, да се “изказва” по редица въпроси?
==
Не твърдя, че поетът прави или трябва да прави само това. Твърдя, че поетът не може да е само глас на протест (и още по-малко – на възхвала). Че той може да е и онзи, който да удържа единството, да полага чрез словото си онази мяра, която събира счупения свят, лекува го. Не чрез утешение, а чрез обратно полагане в битовото на нов битиен хоризонт. Не милозливост, а щедрост. И не от себе си, а чрез възстановяване единството на нас.
==
Поезията, в частност – като речеви акт, не може да не е социална. Защото е език. А в него всяко аз е ние. И е така от мига на възникването му, от онзи миг, в който езикът е заменил соченето с пръст. И е направил възможно удържането на общността, удържането на социалното, и от дистанция. Отначало дистанция в пространството, а сетне – като история на човешкото – и “във времето”.
==
И все пак в какво е спецификата на поезията и нейния собствен принос? Сега ще говоря през моето разбиране за поезия. Защото има и друга поезия – онази, която се е утаила и превърнала в елемент както на собственото си възпроизводство (като овсекидневила се част от разделението на труда), така и на “света, какъвто е”. Моята поезия, въплъщаваща всичко, което казах дотук, не е злободневна. Тя не сочи към проблемите – тя е решението им. Не е въплъщение на съвестта, а полагане на неин нов хоризонт. Защото не е обърната към възпроизводство на наличното, не е само сглобяване на счупеното, за да продължи то да функционира, а възможност за неговата промяна. Въвеждане в границите на мислимото на нови съдържания. Разширяване на обема на битийното. Изживяване отвъд “вече е”.
==
А как не бива да пише един поет – или иначе казано, как не бива да се пише поезия? (И има ли изобщо неща, за които е по-добре един поет да не пише?)
==
Зависи как приема “да бъдеш поет”. Аз не мога да предписвам каквото и да било, комуто и да било. Мога да кажа как не бих писал аз. Не бих писал, за да се наслаждавам на “можене”. Не бих писал заради нечие възклицание “Ето това е!”. Защото да предизвикаш съгласие, припознаване на казаното от някого като свое е безкрайно лесно – това е само занаят, познаване на кодове, натискане на бутони. С което неминуемо започваш да си апологет на вече наличното. Дори да крещиш, протестирайки – ти възпроизвеждаш наличното, като само зовеш за връщане към нещо, което вече е било. Защото говориш чрез език, обърнат към възпроизводството, а значи към минало, към повтарянето. Само повтаряното може да бъде на мига приласкано като споделимо и споделено. Често като такова живее и поетическото, и точно тази форма на живот бива често наричана “истинска поезия”.
==
Залогът на моята поезия, на тази поезия, в която вярвам, е друг: не да впечатлява, а да е възможност. Възможност за разширяване на хоризонта. За растеж на кожата, носеща белезите на битието. Битието винаги е белег.
==
“Нека да възпеем белега”, призоваваш действително. Кои са белезите, които си струват, тези, които задължително трябва да получим?
==
Белегът е история. Историята е това, което наричат “същност”. Същността ни като човешки същества се възпроизвежда чрез белезите, за които сме сторили място. Мисията ни – да създаваме възможност за нови белези. Да се разширяваме чрез нови битийни хоризонти. Защото белегът е и ограничение. Той е вплътняване на кожата на живота, отраничаващо нейната пластичност. Ръб. И мярата на свободата на нашето телодвижение зависи именно от способността да преминаваме отвъд границите на нейното “било̀ е”.
==
В нашия днешен свят отвътре или отвън страшното е повече? Казваш, че дори за плачещия ангел е отвътре – все още ли мислиш така? И ако “живеенето (е) – прочит”, като кой твой стих ти звучи животът ни?
==
можеш да преброиш
гърбиците на едно мълчание
само ако го яздиш дълго в пустинята.
==
Смирен или несъгласен?
==
Както е казал поетът: “Смирението ме държи изправен / несъгласието – жив”. Тук следва усмивка за автоцитата и молба за прошка – отново заради него, но няма как да го кажа по-добре.
==
“Любимата” ти болка?
==
Не обичам болката. Още по-малко – нейното лелеене. Но тя е и самопознание: опознаване на собствените граници. Но не за да се увериш в тяхната непоклатимост, а за да поискаш да ги разшириш.
==
За кого свети мрака?
==
За търпеливия. Не за търпящия, не за умеещия да стисне зъби, не и за “приемащия”, а за разбиращия, че мракът е само време, екстраполация на “било̀ е”. В този смисъл “светлината” е “може да бъде”. Това търпение е вяра, че светът може да бъде променен. И вече е не пасивност, а промяна.
==
“Има истории за разказване, има истории за живеене” - кои предпочиташ за себе си, съвсем честно?
==
Самото живеене е разказ. Всеки от нас е разказ. Но той трябва да се разгърне, преди да бъде разказан. И – да се надживее. Впрочем “честен” далеч не е гаранция за “истинен”. “Честен” е самоописание. “Истинен” – поемане на отговорността да изричаш чрез живота си не собствената си мяра, а мярата на битието. И откритост към нейната промяна.
==
“Археологията е за оцелелите”, казваш. Какво ще остане за откриване от нас, днешните, след хиляди години?
==
Зависи кой ще оцелее. Но независимо от това, ние трябва отново да опитваме да живеем така, че да има какво да бъде разказвано. И разказвачи да има.
==
В книгите ти не видях посочен редактор (поправи ме, ако греша)? Сам ли работиш докрай по нещата си? И ако е така - това не е ли признание, че и спрямо живота вярваш само на собствените си “редакции”?
==
Като цяло във всичките ми книги има посочен само един редактор – Екатерина Йосифова за “Покрив (и други основания)”. Но отдавна не съм издавал книга, преди тя да ми е казала “Готова е. Чакам я”. Три от тях са изчаквали и това “Готова е” от Илко Димитров (разказвал съм историята как “Маргьорит (и други регистри)” тръгна от неговото “Не я издавай”, до “Веднага я вкарвай за печат!”. И всеки път става въпрос за два до три текста, премахването на които променя радикално възприятието на книгата. Защото всеки път става въпрос за книги. За цяло с фина структура, която има нужда само от премахване на някой излишен щрих, за да стане тя зрима. Двама от “младите” – Анна Лазарова и Георги Гаврилов – също от години имат тази функция: на онзи камертон, който напомня за чистия тон. Така че – не, не вярвам само на собствените си редакции. Просто никога не забравям да приложа спрямо себе си онова, което изисквам да правят и съм изисквал да правят десетките автори, които съм редактирал. И не си позволявам да моля друг да свърши това, което съм бил длъжен да свърша аз.
==
Около теб има много млади поети (колкото и да не обичам това определение), например тези от “Хралупата” - възприемаш ли себе си като техен ментор по някакъв начин? И в какъв смисъл?
==
Как ти възприемаш себе си едва ли има значение за другиго, освен за самия теб. Затова не си позволявам това самооблъщение. Пък и – както стана ясно от отговора на предишния въпрос, по скоро мисля тези хора и безкрайно талантливи автори като съмишленици. Разбрано не като хора, които мислят еднакво, а като способни да мислят заедно. Което не значи, че нямам какво да им кажа и не опитвам. Но не защото знам “как трябва да е”, а защото съм опитвал почти всички начини, по които “не става”. И мога да им разкажа за тях. Те пък със сигурност ще открият нови…
==
В този ред на мисли възможно ли е да откроим обща тенденция сред пишещите днес поезия млади хора, общ почерк, тематични или дори графични тежнения – и специфични предизвикателства, които стоят пред тях?
==
Пред тях, както пред всички нас, има едно предизвикателство – да изговарят истинно своя свят. А това винаги значи да го изговарят като променим. И онези от тях, които успяват, си приличат, защото изговарят един свят, но и се различават, защото изговарят различни хоризонти на промяната. На чисто “техническо” ниво – има и прилики (всички работим с вече наличното, дори и като словоформи или начин на тяхното композиране), има и разлики – има прекрасни по своята уникалност гласове, разширяващи границите на езика, на “може” за поезията и света.
==
“Сега седя и измислям света, който няма да доживея”, пишеш, и молиш да не те погребват… Прости ми простичкия, базов, личен въпрос, но… страх ли те е от смъртта, от тази смърт, която ще ти отнеме този измислен от теб свят, която ще те скрие?
==
Ще отговоря с думи от началото на “Маргьорит (и други регистри)”:
==
“Смъртта е език. Знам го отдавна. Бях на около три години, когато го преживях за първи път. Най-напред вътрешният ти поглед се отдръпва, виждаш отдалеч как в устата ти езикът започва да набъбва, ужасът разпилява съзнанието ти на пръски няма слюнка, а езикът продължава да расте, обхваща всичко, поглъща погледа, настава мрак и аз вече съм нищо - огромен, всеобемащ език. Смъртта е неподвижен език.
Може би заради това започнах да пиша.”
