Ирина Папанчева: Вярвам в емпатията на всяка жена със силата и смелостта да дочете романа ми

Снимка: Димо Димов

==

Историята в “Добре дошъл, Натан!”, твоята лична история, която разказва за загубата на дете, би могла да остане в дневника ти. Кога и преди всичко защо дойде осъзнаването, че трябва да я споделиш? За кого според теб е най-важно да се срещне с този текст в литературното му битие - за самата теб, за другите майки, преживели същото, за близките на тези жени?

==

Наистина, започнах да пиша този текст за себе си. За да изкарам и изчистя болката от загубата на сина ми Натан, който беше мъртвороден в края на шестия месец от бременността ми. По-късно, с възстановяването ми и с наближаването на годишнината от отпътуването му, реших да го завърша, да го публикувам в негова памет и да го споделя с близкото си обкръжение. Окуражена от бившата ми учителка по литература и литературен критик Добрина Топалова и писателите Христо Карастоянов и Димил Стоилов, му дадох публичност.

==

На първо място появата на този текст беше важна за мен – за да изгради памет за Натан в този свят, който той така и не видя. Вярвам, че книгата би помогнала на други родители, които са преживели подобна загуба, но освен това мисля, че е универсална и всеки читател, който се осмели да посегне към нея и да я дочете, би открил в нея нещо за себе си. Защото историята и преживяванията, които отразява, са общочовешки.

==

Вярваш ли в емпатичната способност на всяка жена, независимо раждала или не, да си представи тази болка и да я съпреживее?

==

Вярвам в емпатията на всяка жена, която би имала силата и смелостта да дочете този кратичък, но явно, нелек текст. За съжаление, в наши дни сме твърде предпазливи по отношение на чувствата си и, вероятно, много жени няма да посегнат към него, за да не се разстроят. Мисля, че това пазене да не ни заболи за някого, е твърде жалко, защото то е и индикация за духа на времето.

==

“В огледалото вместо себе си виждах загубата”. Има ли давност за този образ? Промени ли се от времето на загубата досега това отражение?

==

Тогава това беше съвсем буквално. В първите седмици след отпътуването на Натан, все още имах корем и стойка на бременна жена, които огледалото безмилостно ми показваше. С възстановяваното ми, този образ избледня. Сега виждам себе си – жена с пълнокръвен живот, който включва и тази загуба, но не се редуцира до нея.

==

Терепевтката в историята ти казва, че душите на мъртвородените бебета избират жени, които могат да понесат загубата. Това е и много християнско виждане. Вярваш ли наистина, че Бог никога не би ни дал повече, отколкото можем да понесем? Или това е ретроспективен поглед, тъй като в агонията на преживяването ние като че ли винаги си мислим, че преживяваме нещо непоносимо, непосилно за нас.

==

В първите дни не можех да си представя как ще продължа, не виждах живота си от онзи момент нататък. Пет седмици по-късно пътувах сама до Прага и се върнах на работа в пълна мобилизация. През тези седмици моето изцеление се беше случило, но аз бях работила за него, както и бях потърсила и получила подкрепа от близките ми хора и от професионалисти. Терапията беше от първостепенно значение в този процес. Когато терапевтът ми каза това, то звучеше абстрактно, нещо като пожелание, което плахо се надяваш да се осъществи, но не виждаш как. Когато се възстанових, поне на повърхността, толкова бързо, то вече беше факт. Т.е., да, вярвам, че Бог ни дава толкова колкото можем да понесем, стига да поискаме да го понесем и да се потрудим за понасянето му. И – най-вече – да имаме вяра и смирение.

==

Мисля си обаче и за жените, които са имали шанса да станат майки. Мисля си за неудобството, болката и дори вината, които може би изпитват да са с децата си в компанията на жени, изгубили своите деца. Какво би казала на тях?

==

Ако отсрещната страна не провокира подобни чувства с поведението си, отговорността за тях е изцяло на тези майки. Те трябва да работят за преодоляването им – неслучилата се майка има достатъчно за понасяне и интегриране в психиката си, за да се грижи и за тяхното неудобство.

==

С моя колежка забременяхме почти едновременно. Моята бременност приключи, нейната продължи. Когато дойде да ни види с детето си и останахме насаме, ми каза, че се чувства малко неловко заради моята загуба. Отговорих й, че не е нужно – на света всеки ден се раждат деца и това е прекрасно.

==

Когато има такива чувства е добре те да бъдат деликатно споделени, но не непременно. Особено, ако е минало време, не е нужно да се напомня за загубата. Иска се доверие в капацитета за справяне и добронамереността на преживелите я.

==

Искам да си поговорим и за ролята на мъжа във всичко това. Мисля, че дори съществуват подобни статистики, според които много често след подобна загуба двойките се разделят. Двойката в романа част от такава статистика ли е или обяснението е друго? Как, в няколко изречения, би разказала и обяснила начина, по който героят, наречен Крис, е преживял всъщност трагедията, отвъд видимостта на поведението му?

==

След подобна загуба някои двойки се разделят, други стават по-близки. Кое от двете ще се случи зависи от състоянието и свързаността на двойката преди това преживяване. В книгата съм описала реакции на бащата на Натан, които говорят за неговите чувства и справяне със загубата. Останалото е въпрос на интерпретация на читателите.

==

Говориш много за знаците по пътя си, предупредителните сигнали на съдбата. Допускаш ли, че това може би е приписване на смисъл впоследствие, постфактум, или наистина вярваш в тях? Какво е значението на знаците в живота ти?

==

Всички получаваме знаци в живота си – за предстоящото, за състоянието на нещата в една или друга сфера. Въпросът е дали искаме да ги видим и да ги разчетем. А дори и да го направим, това не означава, че бихме могли да променим хода на събитията. Знаци за това, което се случи, бях получила – и чрез сънищата, и чрез ситуации, които описвам в книгата. Още в момента на случването им ги разпознах и изпитах силна тревога, но предпочетох да не се фиксирам върху тях. По-късно, когато се обърнах назад, пъзелът се беше подредил, но не защото аз бях подменила една или друга негова част. Той просто си беше там. Книгата показва това. Виждането на по-голямата картина помага – за приемането, за изцелението, за продължаването напред. Винаги съм нащрек за знаците по пътя си. Получавам ги и чрез писането, което за мен е силно интуитивен процес – често преживявам това, което пиша пост-фактум. Например, един от мотивите в романа ми „Тя, островът“ е загубата на дете. Обстоятелствата са много различни, но преживяването и преодоляването, до което героинята ми в края на краищата стига, са там. Описвайки ги, не съм предполагала, че и аз ще трябва да измина този път.

==

Пишеш и за медитацията и позитивното мислене. Вярваш ли, че можем да влияем на пътя си чрез начина, по който гледаме напред към него? Случайността или “онова, което е писано” го ръководят?

==

Вярвам, че нашите вярвания и енергия предизвикват събития в живота ни, че ние сами се вкарваме в определени схеми, които се повтарят отново и отново. Не можем да повлияем на всичко, което ни се случва обаче, има изпитания, през които трябва да минем. Но можем да влияем на отношението си към тях. От позитивното мислене като термин вече ми се повдига – твърде много се злоупотреби с него, твърде повърхностно зазвуча. Не можеш да кажеш на човек, изгубил дете, мисли позитивно. Но този човек може да измине своя собствен път към наместване на болката в душата и живота си – чрез религия, терапия, духовни практики – за да се свърже отново с радостта. Това е повече от мисъл. То е процес.

==

Разказваш историите и на други жени от рода си, загубили деца. Какво е усещането да станеш част от този “дискурс” на болката и загубата и да се наредиш до тях, близките?

==

Усещането е, че съм част от сюжета на семейната история – и по тази линия – и че това има своята вътрешна логика, дори да не я разбирам и разчитам докрай. Една нова и различна свързаност с жените в рода ми.

==

В книгата ти като че ли няма нито една излишна дума. Разкажи ми доколко и каква беше намесата и съветите на твоята редакторка Добрина Топалова?

==

Както споменах по-рано, Добрина Топалова ми даде тласък да довърша този текст и настоя да й го пратя, когато съм готова. Посъветва ме малко да го стегна. Така, по мое усмотрение, отпаднаха една-две сцени. След втория прочит каза, че е готов. Като изключа съвета на Христо Карастоянов да сменя една-две думи и коректорската работа на Васил Койнарев, текстът стигна до печат във вида, в който съм го написала. Единствената ми книга, от която имам само един файл. От всички други, пазя около десетина, преди последният вариант да види бял свят.

==

Какво е мястото на тази книга в творчеството ти – автор си на детска книжка, повест, още три романа и разкази?

==

Това е най-личната ми книга, най-автобиографичната. Книга, която сама определих като литературен акт за раждане. Книга, даваща на Натан живота, който той не можа да има чрез литературното битие и наратива за краткото ни време заедно.

==

Какво да очакваме от теб след „Добре дошъл, Натан!“?

==

Още преди да напиша тази книга, работех по ръкописа на роман за Брюксел. Brussels Naked е вече завършен и минал няколко редакции, включително от англоезичен поет. Това е първият ми роман на английски. Глава от него беше публикувана в антология на писатели, живеещи в Брюксел. Друга глава излезе в иранската антология с творби на съвременни български автори, същата скоро ще се появи в списание „Страница“ в мой превод на български. Току що получих много положителна обратна връзка за романа от британския писател Ян Синклеър (Iain Sinlcear), който нашумя с поредицата си романи за Лондон. Но каква ще бъде съдбата му като цялостна творба и дали и как ще стигне до българския читател, предстои да се разбере. Междувременно продължавам да пиша на английски – имам няколко нови разказа и два по-дълги текста, които искат още доста работа.

==

Преди няколко дни участва в кръгла маса на тема „Има ли литературата емиграция?“, част от програмата на Втория фестивал на българската книга. Какво е да бъдеш български автор в Брюксел? Чувстваш ли се откъсната от българския литературен живот?

==

Това, че живея в Брюксел обогати писането ми с теми, сюжети и гледни точки… и още един език - английския. Тук имам приятели и познати писатели от различни държави и континенти, с които обменяме ръкописи и мнения за тях. Как творци от други култури четат текстовете ми е важно за мен. Възползвам се и от възможността да присъствам на публични срещи със световни автори. Преди Ковид-19, в течение на три години, организирах ежемесечен културен салон в дома си, на който писатели и поети представяха творчеството си в интимна атмосфера, на чаша вино. Това ще продължи, когато пандемията отмине. Не съм била част от т. нар. литературна клика в България и докато бях там. Но имам приятелства с български автори, на които много държа. Литературните салони, панаири и четения ми се случиха в Белгия. Не се чувствам български автор в Брюксел. Чувствам се българка, европейка и автор, в индивидуалността и взаимосвързаността на тези понятия.