Тялото ни, доведено ad absurdum - Ясен Григоров за своя "Телогинариум"

Фотография: Темелко Темелков

==

“Телогинариум”, тази малка книга с чудати приказки и чудесни рисунки на Ясен Григоров (изд. Точица, 2020), разказва историята на собственото ни тяло до степен, в която не само го осъзнаваме, а започваме да го усещаме ad absurdum. Кратките истории, които ми напомниха за въображението на моите любимци Джани Родари и Дино Будзати, изследват всичко онова, което притежава, на което е способно или на което е подложено тялото, ала доведено до фантастична крайност, до изненадващо уютна и същевременно смущаваща въображението уродливост, до буквалност, която превръща метафорите в оживяващи картини (например многолик мъж, от чието тяло израстват множество глави).

==

Герой на всички тези истории е “един човек” - привидно лишена от пол телесна монада, която се разпада на съставните си части и която ми се иска да чета и като мъж, и като жена, и като дете. Това са приказки и за суетата, и за онова, което причиняваме на тялото си, следвайки конюнктурни социални и модни повели, и за частите и функциите му, над които имаме или нямаме контрол.

==

Тялото в приказките на Ясен Григоров е флуидна форма-същност, способна да прелива в света, да ни заличава или пък отличава, да ни поглъща или сама да се разсейва, да ни кара да си спомним за целостта си чрез взирането в частите и в крайна сметка да ни увековечава в дървета и планини - в тревите на смъртта от един вечен кръговрат. Мислех си, докато четях, колко странно е това, че човек, докато е жив, може да изгуби душата си, но не и тялото си. Ето разговорът ни с Ясен Григоров:

==

==

Как бихте представили тази книга на възрастни и как - на деца? С мисълта за кого я написахте?

==

Мисля, че децата не биха разбрали за какво става дума. Не защото езикът ми е сложен, а защото е необходим личен опит с тялото, който надхвърля с няколко десетилетия детската възраст. Предполагам, че децата биха усетили една тревожност пред тази на пръв поглед небрежна фантазия, която освобождавам през приказките ми. Поне аз щях да бъда такова дете пред такъв текст, но и пред такива илюстрации.

==

Написах книгата с мисълта за мен. Аз съм егоистичен автор и пиша и въобще създавам визуалните си произведения с много лична мотивация и автонасоченост. Определям всяка моя творба като част от един цялостен автопортрет. Връщам се на думата „егоист“ – тя не означава, че считам себе си за някаква изключителна индивидуалност и храня пренебрежение към публиката. Означава, че съм с разбирането, че има достатъчно много хора, които притежават моята „фабрична“ настройка и които биха споделили размислите ми, биха ме разбрали и почувствали текстовете и изображенията, които създавам като съответстващи на техните лични светове.

==

Написах книгата още и с мисълта за жената, която обичам. Тя е описана в епилога. А в останалите истории са демоните ми, които пак тя има силата и способността да изважда от мен. Ще си позволя да отбележа с усмивка, че притежавам и ангели, не само демони. Героят в книгата е „един човек“, в епилога той среща „един друг човек“… но тези двамата си имат имена. Първият се казва Ясен, вторият се казва Нели. Всеки читател, който хареса и припознае Телогинариума като негов собствен, ще може да сложи и онези имена, които им прилягат на тези двамата, според собствените си желания, случки и опитност.

==

Да, литературният герой в тази книга е “един човек”, макар и всеки път различен, и въпреки че няма определен пол, то усещането и заради рисунките е, че той е мъж. И все пак само за мъжкото тяло ли е тази книга или в историите могат да се припознаят и двата пола?

==

Героят съм аз самият. Но в отношението ни към телата ни ние сме равни – мъжете и жените. Всички ги носим небрежно, като на игра, незабележимо дори като цяло, когато сме деца. После, поотраснали вече, успяваме да се справяме с тях сравнително леко – телата ни са като нова дреха, тук-там неудобни, но като цяло са представителни и с малко ги поддържаме такива. Така изкарваме едни сравнително дълги и щастливи години. И след това идва критичната среща – след бури, прокъсвания и кръпки, настъпва истинската свързаност с телата ни. Както за един мъж, така и за една жена. Зрелостта е момент на осъзнаване на това, че тази неувяхваща наша душа, тези непресъхващи мечти са носени от едно излязло от модата превозно средство, без съвременен gps-навигатор, без доста екстри, които всяко ново превозно средство притежава. Какво става след зрелостта, предстои ми да разбера… Надявам се.

==

За един от героите разказвате, че само когато се движел, изпълвал пространствата с плътта си, до степен всичко наоколо да изчезне и да се задуши - в този смисъл събраност в себе си ли дава движението ни през света, пътуването ни в опита?

==

По-точно и красиво не бих могъл да го изкажа. Да, разпиляността ни, която съответства от една страна на трупаните комплекси през житейски ситуации и която, от друга страна, е израз на липсата на свързаност между тяло и душа, е причината да задушаваме най-близките си като им отнемаме от техните пространства. Завземането на чуждото пространство се превръща в потвърждение за собствената ни цялост и едновременно се явява като ултимативно доказателелство за приемането ни от другия и любовта му, от която така силно се нуждаем. В този смисъл събраността е самочувствие и уважение към партньора и въобще към обкръщаващия свят. И да, дава лекота в движението ни през света и ни прави ненараняващи.

==

Някои от тези приказки са приказки за суетата – например за отслабването, за събирането на тен, за правенето на мускули. Заложихте ли поуки в историите си – или?

==

Аз не поучавам с моите творби. Само споделям опита си.

==

Защо всички различно в тялото ни плаши, приема се като уродливо? Как се отнасяме у нас към хората с увреждания например? И как съм собствените си несъвършенства?

==

Не само всичко различно в тялото ни плаши, а всичко различно като цяло. Защото различното е нова територия, непозната и с други правила. Много баналности могат да се изговорят по тази тема – за културата на рекламата, която превръща съвременния човек в стремящ се към външните белези на красотата и т.н. Но това е част от всяка една култура в човешката история – от древногръцката скулптура, през портретната живопис на Ренесанса и така нататък, да не навлизам в ненужни подробности…

==

С навлизането на фотографията, която се превръща в окултния инструмент на Красотата, визуалните изкуства имат възможността да се освободят и да започнат да се занимават с нови въпроси – дефрагментация на форма и движение, разпад на пространствата, отричане на пропорции и правила… В съвременното изкуство Красотата не е вече Музата, или поне не е единствената муза. Но пък почти в цялостта им заобикалящите ни изображения – фотографии, билбордове, реклами, изображения в интернет, телевизия и всички визуални масови медии ни сблъскват ежедневно с най-правилните и красиви пропорции на Мъжа и Жената, допълнени от един невидим натрапчив глас, който не спира да натъртва: „Ето така трябва да изглеждате всички! Всичко друго е неправилно и лошо и подлежи на лечение или отхвърляне!“ Приемането на различните, в най-общия смисъл на това определение, е въпрос на вътрешно спокойствие, себеуважение и разбира се уважение.

==

Чувствате ли се удобно в своето собствено “превозно ни средство” и как се е променило това усещане за тялото ви от детството досега?

==

Избързах с отговора на този въпрос и вече го споделих малко по-горе. Дали аз се чувствам удобно? Уча се да се приемам, наблюдавам се, самоуспокоявам се, и още – позволявам си да бъда успокояван, което е новото. И нещо много важно: според възможностите ми се грижа за превозното си средство. Както когато закарам колата ми на автомивка и ме попитат: „Вътре и вън ли?“, така и аз се опитвам да полагам хигиенния минимум и отвътре – емоции, ум, образованост, и отвън – общ здрав и чист външен вид, колкото и забавно да изглежда така, написано или изказано.

==

Казваме за човек: “Изгубил е душата си”, но никога докрай тялото си, поне докато е жив. Нима връзката ни с тялото е по-силна приживе?

==

Любимият ми филм е на Ларс фон Триер – „Порейки вълните“ (Breaking the Waves). Филмът разказва за такава възможност, каквато въпросът ви отрича. Героят изгубва тялото си и остава в инвалидната си неподвижност свързан със света и преди всичко в отношенията си с любимата жена само през душата си – в смисъла на емоционалност, мисъл, разум… Гледаме на връзката ни с тялото като даденост… докато то не се разболее или не пострада тежко. Чак тогава някак си го приравняваме по стойност с Душата.

==

Като илюстратор на книги, включително и на тази, замисляли ли сте дали всъщност конкретният образ и не пречи на (детското) въображението. Какво му дава и какво му отнема илюстрацията към текста?

==

Илюстрацията е паралелният свят на литературата. Разбира се, че съм се замислял по този въпрос: най-добрият пример, за който се сещам сега, са илюстрациите към Пипи Дългото Чорапче на Ингрид Ванг Нюман. Колкото и да се опитвам да си представя друга Пипи, няма да се справя. В тази класика илюстрация и литература са се слели в една цялост. Има различни такива примери и още като студент в Художествената академия съм бил поставян с колегите ми пред подобни задачи – как да намираме по-силна визуална интерпретация на класическите герои от приказките и въобще от литературата. В “Телогинариум”, която е книга за възрастни, аз ползвам друго определение за илюстрациите ми – наричам ги „фигури“. Това ги поставя концептуално в друга плоскост – не в тази на въображението, а в тази на доказателството. Всички фигури в книгата са Реалността, а Въображението и Фантазията са в текстовете.

==

Има ли все по-необясними неща и думи в една класическа приказка от тези в един модерен приказен разказ за съвременните деца?

==

Не мисля, че настъпва такова непреодолимо разстояние. Ако думите остаряват и стават заради това неразбираеми от децата, то това е проблем встрани от фантазията. Съществуват, разбира се нови теми – сега не е някак често срещано момиченце да отнесе на баба си кошничка с бутилка вино и питка през цялата гора, нито пък момченцата дялкат с джобни ножчета фигурки, докато стоят наказани в бараката на двора. Механизмите на фантазията и въображение обаче са същите. В тях е свободата, която никой никога не може да ни отнеме, на нас възрастните и на нашите деца. Да живее фантазията! Да живее свободата на мисълта!