Иван Станков за безкрайната неповторимост на малкия живот в голямата литература

Това интервю трябваше да бъде преди всичко разходка по новата книга на Иван Станков “Вечерна сватба” (виж тук за нея) - девет разказа за любовта, ситуирани във времето между двете световни войни в Русе, но се превърна в един екзистенциален разговор по важните житейски теми, в своеобразна писателска изповед, която съвсем не претендира за мъдрост. Разговор с автор, убеден, че и в най-незначителния човек, онзи от правостоящите в киносалона на историята, има нещо неповторимо и безкрайно, че любовта и смъртта са в двата края на човешкия спектър, където се приютява литературата в опита си сама да утеши, че несигурният финал отразява неяснотата на човешкото настояще и е проява на милост към читателя. Прочетете цялото интервю:

==

Деветте разказа от “Вечерна сватба” ни връщат в годините между двете войни, но за да ни разкажат едни всъщност вечни истории, в които конкретното време е само декор. И все пак какво има в този конкретен декор, което го няма в нашето време и което ви привлече да го изберете?

==

В подготовката си за „Вечерна сватба“ тръгнах назад, за да напусна собственото си време. Надеждата ми беше, че там ще заваря някакъв друг свят, от който ще си открадна десетина благородни разбойнически любовни истории и ще се върна набързо обратно, за да ги преразкажа със свои думички. Правено е в литературата много пъти, включително и в българската. Ако съм писател, си казвах, трябва да стане. Ако ли не, значи не съм писател, а разказвач на небивалици само от собствения ми живот.

==

Познавах междувоенния период като литературен и донякъде историко-политически. Литературният поглед ми бе създал особен възторг към онова време поради високата концентрация на големи писателски имена. Това бе възторг с вкус на носталгия по нещо неживяно. При слизането обаче в тогавашния всекидневен живот през старите вестници – при хляба, при виното, при дрехите, при данъците, при павирането на улиците, при водоснабдяването, при рекламите за шапки, дърва за огрев и нови филми по кината, при убийствата и самоубийствата, – изчезна усещането ми за „другост“.

==

Живях там почти две години, всеки ден. Събития, тогава предстоящи (например Олимпиадата в Берлин през 1936 г.), за мен бяха отдавна минали и все пак посрещнах олимпийския огън на гръцката и го изпратих до сръбската граница заедно с всички тогавашни българи. Ужасих се от смъртната присъдата на Кимон Георгиев, после чаках напрегнато помилването му от Особата. Четях речите на Бенито Мусолини и новините от войната в Абисиния. Следях дори цената на борсите на житото и на гроздето, чаках филмите с Чарли Чаплин в „Свети Георги“, киното с най-добрата озвучителна апаратура в цяла България. В ресторант „Тихият кът“ на високия бряг на Дунава си поръчвах и аз по една бира, докато слушам тогавашния оркестър, който свиреше „и джазова музика“. Така двата свята ми се сляха. И там, в миналото, вече нямаше нищо декоративно. Всичко ми беше станало „сегашно“. Като се замисля (навярно е от годините), всичко старо ми се вижда все по-живо и всичко ново – все по-декоративно. Но повечето неща – хората, животът им, вещите им дори – се повтарят.

==

Не можах да намеря благородните си разбойници с техните романтични любими. Но обикновени разбойници и убийци имаше. И самоубийци от любов имаше. И на едните, и на другите, трябваше да им измисля само живот (много по-лесно е, отколкото да им измисля смърт). И аз се опитах да ги уедря, да бъдат в някаква степен „легендаризирани“, без да се забелязва отдалеч. Трябваше да внимавам с мярата. Можеше всичко да излезе като букет цветя от крепонова хартия. Тогава ходенето ми „там“ щеше да бъде и излишно, и безсмислено. Не знам дали съм успял. Читателите ще кажат.

==

“В малкия живот няма нищо за разказване”, казва един от героите ви. За кой живот разказвате вие? И трудно ли е понякога ориентирането между малкото и голямото в живота ни?

==

Животът на всеки човек е малък. Не къс, а малък. Включително и на диктаторите, които са „правили“ голямата история. И в литературата е така. Няма нищо голямо в живота на Ханс Касторп от „Вълшебната планина“ на Томас Ман, нито в този на Грегор Замза на Кафка, нито на Патриарха от най-трудната книга на Маркес, нито на Леополд Блум, героя на Джойс.

==

Добрите книги винаги намират баланса на героите си между типичното и изключителното. Дори ако писателят гротескно превърне героя си в хлебарка. Да получиш нещо индивидуално, неповторимо и запомнящо се от смесването между реалност и измислица е най-трудното в писателския занаят. И в най-незначителния човек, онзи от правостоящите в киносалона на историята, има нещо неповторимо и безкрайно. Това би трябвало да е ясно на всички, поне от Гогол насам. Дали този невзрачен човечец ще стане на добра литература зависи само от писателската ръка, която държи лупата.

==

Иначе метафората „малък живот“ идва от едно от любимите ми стихотворения: „Далечно село – животът малък… / Цял ден гониш без път калта. / Камък до камък, камък до камък. / И най-накрая моят баща“. Предимствата на малкото, което оглежда (и отглежда!) в себе си голямото, е, че напреженията в него са по-големи. Малкото е по условие по-литературно. От голямата „Илиада“ много неща ще забравиш, но прощаването на Хектор с Андромаха не можеш. Мигар може да се сравни осеммилионната Богота, столицата на Колубмия, с Макондо и неговите няколкостотин жители?

==

Освен това ми се струва, че голямото винаги е умозрително построена молекула. А тя винаги се състои от малки атоми и от още по-малки елементарни частици. В своя свят човекът е фотон – елементарната частица на светлината. И като такава е невъобразимо сложен.

==

В трилогията ви разказите и героите бяха свързани, тук като че ли единствено градът, Русчук, е спойката. Докато обаче стигнем до последния разказ - “Зимите на Мичето”. Имате особен начин да слагате край на историите си без да осигурявате на читателя си завършек. И все пак в последния разказ изведнъж ни давате нещо като послеслов, ключ-разрешение на повечето сюжети дотогава, отговаряте на въпроса “какво е станало” с много от героите. Обяснете ни къде и как обикновено слагате точката в една история, както и въпросното решение от “Зимите на Мичето”.

==

Смятам, че категоричният финал на един разказ или роман е малко унизителен за читателя и го оставя заключен в описаната отвътре килия, в която авторът го е зарязал и е избягал. Докато некатегоричният финал издава известна несигурност на самия писател, дори когато разказаната история е абсолютно окръглена. Но мигар извън литературата, в света, има някаква сигурност?! Всяко настояще, преди да стане минало, е несигурно. А финалът на разказа е читателско настояще. В него трябва да бъде оставен малко въздух, независимо от емоцията на завършека. Ако краят на героя е неизбежен, мъча се да спася поне читателя, който го преживява, към него да проявя милост. Затова предпочитам финалните смислови многоточия. Читателят да прави с тях каквото си поиска.

==

В предишните ми три книги разказите искаха да бъдат нещо по-голямо и аз трябваше през цялото време да ги озаптявам, защото чувствах, че мисълта ми по природа не е романова. Не исках разказите ми да образуват романи, а книгите ми - трилогии. Много е претенциозно. Литературата поначало е една красива лъжа, а романът е най-голямата. В него има предварително заявена чрез жанра готовност да се имитира реалността. Има големи майстори в тази посока, но аз не съм от тях.

==

Разказите от „Вечерна сватба“ останаха до самия край верни на жанра си. Но героят на последния разказ, цивилен разследващ полицай, който епизодично се появяваше в част от другите разкази, реши да събере всичките си „случаи“, да ги осмисли като много важна част от живота си и да натовари отново книгата с някакво жанрово тежнение, надхвърлящо разказа. Той съши безпардонно листите на отделните разкази с бял романов конец, така че и тази ми книга увисна в междужанровото пространство – място, което неимоверно ми харесва. Мнозина от българските писатели са пребивавали тук (Й. Йовков, Й. Радичков и Васил Попов са достатъчни като пример). Явно всяка еднозначност и категоричност ме прави боязлив. Че то светът след 1905 г. целият се люлее от относителност!

==

Пишете, че единствено любовта е по-страшна от смъртта. И действително: много от героите ви, неспособни да осъществят любовта си, избират смъртта, сякаш това е единствената следваща възможна стъпка. Какво прави тази стъпка толкова непосредствена и близка? Отменя ли силата на една любов повелите на морала? И още: ако погледнете в себе си, от кое сте се страхували и от кое сте боледували повече през живота си - от смъртта или от любовта?

==

Публичното говорене за любов и за смърт е неискрено. Понякога – пошло. Колкото лесни да изглеждат за описание, за разказване, толкова трудни са любовта и смъртта за осмисляне, за сериозно дискутиране. И двете са извън територията на ума. Има чувство за любов и чувство за смърт. Това са двете крайни точки на емоционалния ни спектър. Затова са неописуеми. Ето защо човечеството е ненаситно в опитите си да ги опише, а остава все в подножието им.

==

Иначе човешкият фразеологичен речник е пълен с фигури от типа „всяка любов е една малка смърт“ и пр. Но това е отново литература. Иначе „в живота“ това са двете най-лични, най-тъмни и най-непонятни теми, които дори със самите себе си трудно подхващаме. Навярно литературата затова стои неизменно при двете, за да спасява четящия човек, да му внушава, че и двете са извън него, че са лесно разрешими. Да, когато са извън нас, изглеждат така. Иначе и двете са неморални. И са телесни, без да имат своя собствена плът. Като паразити са – превземат набързо чуждото тяло и то горкото спира да диша.

==

Много от героините ви са жени, които “спират погледите”. Клише ли е фаталността на явно красивата жена? Няма ли нещо плакатно в нея? Или виждате тази красота по друг начин?

==

По принцип имате право. Обаче в тази книга те трябваше да бъдат такива, за да се легендаризират по-лесно, красотата им да бъде леко нереална, неземна. Но всъщност много рядко съм си позволявал да ги опиша с повече от един-два детайла, извън очите. В българската литература има ослепителни красавици (да припомня само Елена Петрашева, Фани Хорн и Ирина Морева).

==

Моите предпочитания обаче са на страната не на красивата, а на „хубавата“ жена. Хубава по Йовковски, дето уж не се разбира какво именно й е хубавото, но не ти остават никакви съмнения относно хубостта й. В края на разказа „Албена“ въобще не можете да кажете как изглежда героинята. Така е и с Женда, и с Рада, и с Пауна, нищо че гимназията постоянно ни наливаше в главите несвършващата идея за „красотата“ у писателя. А плакатността не се дължи на красотата. И грозотата би могла да бъде плакатна, ако е двуизмерна, ако няма художествен обем. Квазимодо обаче е точно толкова неплакатен, колкото Есмералда.

==

Детството има особено силно присъствие в прозата ви - пространство на какво е то? За един от героите си всъщност пишете “дали не беше си наумил да стане направо мъж, без да е бил дете” - възможен ли е подобен скок във възрастта, в опита, или нещо повече - подобно съжителство на две възрасти в човека?

==

Има национални литератури, например румънската, в които през последните трийсет години направиха цяла вътрешна литература от това. У нас Георги Господинов често посяга към детството, при това не просто като тема, а като идея. На едно място дори казва, че има детство и смърт и по средата нищо. Аз вярвам в друго, може би защото съм малко по-възрастен от него. Човекът цял живот остава дете. Той дори умира като дете, защото не престава да изживява детството си като настояще. Не като спомен, а като жива сегашност. И причините за това са обективни.

==

Съзнанието на стареца си е същото негово детско съзнание, черницата е същата, зеленото е същото, врабците са същите, миризмата на пролетната пръст е същата, бавните снежинки на първия сняг са същите. И над всичко това: очите, които гледат целия този свят – сегашно-някогашен, – са същите, неговите очи. Очите на стареца-дете.

==

А изкривените прешлени и скърцащите стави са някаква нелепица, която трябва да се приеме. И тогава черницата, врабците и снежинките просто няма как да не бъдат същите. Следователно и старецът си е същият, същото онова малко хлапе при тях. Човекът е дете завинаги и навсякъде носи със себе си детството като място за криене, подобно на охлюва и неговата черупка. То е по-голямо от нас самите. То е голямата наша надежда: „Оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие“.

==

Съзнавам, че това е наивен въпрос, но ако трябваше да обясните на дете “усещането за връх и за пропаст едновременно”, какво щяхте да му кажете?

==

Щях да му кажа: няма как да ти го обясня, защото живееш все още само на върха. А когато пораснеш, няма да имаш нужда да ти го обяснявам, защото вече ще си го почувствал. Ако е в по-големите класове, щях да му кажа: човешкият живот е графична сума от множество едновременни синусоиди – синусоидите на сърцето, на белия дроб, на любовта, на завистта, на страха, на събитията и случките. А самият човек е онази тънка абсцисна ос, около която трептят всички тези синусоиди. Колкото по-малко са едновременните върхове и пропасти, толкова по-дълга е абсцисата. В някои случаи дължината й може да достигне дори сто години.

==

Вярвате ли в близостта като в онова инстинктивно разпознаване (по тъгата) като при Васко и Виолета, които не са съвсем със всичкия си, или при Александър и Цвета, които си говорят чрез поезията? И - понеже плътта присъства в много от разказите - (безопасно) отделима ли е тя от близостта?

==

Много се притеснявам, когато се движа сред много хора. Почти всички преминават като незабелязани. Изплъзват ми се, бягат ми. Обичам обаче да минавам покрай майка или баща с дете на ръце или в количка, да погледна тайно детето, да му се усмихна и то да ми отговори. Да влезем в най-вълшебния от всички контакти. Да се разпознаем, да се уважим, да се зачетем. Да бъдем близки за малко. Искам да спра при всекиго, да му кажа, че съм го забелязал, че го зачитам и допускам, че е дълбок като всеки друг човек. Но не мога. А добрите идиоти това правят – зачитат всички минувачи, искат да им станат близки за миг поне, недодялано се молят за близост.

==

Жаждата за близост навярно е най-старата човешка жажда. Самият Бог е разбрал това и е предприел онази операция с реброто на Адам. Ангелоподобната, безполова близост между Адам и Ева след отхапването на забранения плод отведнъж им се е видяла недостатъчна и на двамата. И са я превърнали в човешка, мъжо-женска споделена жажда. Много тежка райска грешка, за която заплащат с братоубийството на синовете си.

==

Днес жаждата за близост нараства заедно с глобалното затопляне. С повишаването температурата на Земята хората стават все по-студени. Охлажда ги високата скорост, с която са принудени да живеят. И аз не съм сигурен коя от двете пустини ще бъде по-опасна за човека - горещата пясъчна пустиня на пейзажа, или ледената вътрешна пустиня на отчуждението.

==

Васко и Виолета, пациентите на психиатрията, също говорят с поезия – говореното на слабоумния и на детето са готова литература. Цвета и Александър говорят с чужди стихове, за да задраскат разстоянията помежду си. Асен и Жана от „Роза за пет лева“ говорят малко и без стихове, но и тяхната близост е поетична, неочаквано поетична е близостта между Рамадан и Адела от „Крадецът на рокли“. Всяка близост е поезия, ако изработи свой език. Нещо такова е любовта. Тя се моли за близост. Досущ като добрите идиоти.

==

Поставяте тези разкази за неслучили се сватби в една традиция между Йовков и Борхес. Самият вие преподавате и поне на теория можете да “контролирате” прозата си, да я помествате съзнателно в течения или традиции, да й придавате гласове. Но въпросът ми всъщност е друг: следите ли младите автори и най-съвременната българска литература и каква е диагнозата ви за нея?

==

„Старопланински легенди“ и „Всеобща история на безчестието“ са много високи образци за бягство в друго време. Естетическо знаме нямаше как да ми бъдат, щеше да е много нескромно. Но за нещо като фар – признавам си. Литературните течения имат смисъл само ако зад тях стоят талантливи писатели. Като преподавател по българска литература си давам сметка, че при цялото изобилие от –изми през двайсетте години, Йовков стърчи над всичките, без да е в нито един от тях.

==

Най-съвременната българска литература няма нужда от диагноза. Тя не боледува. Литературата никога не боледува. Боледуват обществата и често литературата се опитва да ги лекува, дори да ги подготвя за следваща фаза (да си припомним само френското Просвещение). Ситуацията днес не е по-особена и по-специална. Винаги е имало и силни, и слаби автори. Много грешат онези, които искат да има само добри писатели. Днес има стотици издателства, всички бълват хиляди книги, като огромна част от тях са платени издания, защото хората искат да видят стиховете си в книга, мечтали са цял живот за това.

==

Разгръщал съм десетки, десетки книги на автори, които другаде никога не срещнах. И във всяка една от тези книги имаше по някой стих, който да ме закачи като шипка, да ме задържи при себе си, да остави драскотина в паметта ми, както е казано в голямата поезия. Огромна част от тези книги са получили публично мълчание, отминати са незабелязани, много често справедливо. Но все си мисля, че след читателите те са най-важната част от литературния процес. Че те са пръстта, върху която никнат добрите автори. В празна саксия и най-жилавото цвете няма как да се развие.

==

Не знам как да отговоря за младите писатели, защото за мен те станаха много. Зад моето поколение проходиха и се изправиха вече няколко генерации талантливи автори. Ами че постмодернистите станаха на по петдесет! Затова предпочитам да говоря за добрите книги. Имам и разочарования, разбира се. Мъча се да следя повече прозата, младата поезия стана твърде клубна, твърде фейсбукска. Процеса не мога да обозра, затова не искам да рискувам с конкретни имена и заглавия. Има и талантливи млади хора, има и слаби автори. Ботев и Пишурката не са толкова далеч един от друг. Нито пък двамата са далеч от нас. Значи всичко е нормално.