Eстер Херитсен (1972) е нидерландска писателка, определяна като един от обещаващите литературни таланти на Нидерландия още от дебюта ѝ през 2000 г., когато излиза сборникът с разкази Bevoorrecht bewustzijn (Привилегировано съзнание). Води популярна седмична колонка в тв справочника VPRO, а в последно време набира популярност и като автор на телевизионни и филмови сценарии. Романите ѝ Superduif (Супергълъб, 2010), Dorst (Жажда, 2012), Roxy (Рокси, 2014) и De Trooster (Утешителят, 2018) са финалисти за престижната награда Libris Literature Prize. През 2005 е удостоена с наградата BNG за втория си роман Normale dagen (Обикновени дни, 2005), а през 2014 г. получава Frans Kellendonk за цялостно творчество. В началото на 2020 г. за Superduif е удостоена и с наградата Peter van Straaten Psychologieprijs за литературни произведения, които хвърлят светлина върху психични проблеми и заболявания. У нас засега е издаден само романът й “Жажда” (изд. ICU, 2020). Интервюто е в партньорство със Софийския международен литературен фестивал.
==
Тази година сте виртуален гост на Софийския международен литературен фестивал, който не можа да се състои на живо поради пандемичната обстановка. Нека започнем с това как виждате света от днес - променил ли ни е вече вирусът и как, каква е прогнозата ви?
==
Гледам на това време като време за съзерцание. Благодарение на социалното дистанциране осъзнаваме цената на приятелството и семейството. Даваме си сметка как унищожаваме земята. Прогнозата ми обаче е, че ще забравим всичко това още щом бъдем ваксинирани. Сякаш ваксината е някакво магическо хапче, което ще унищожи новооткритата ни мъдрост. Силно песимистична съм.
==
Вие сте доста плодотворен автор, с нова книга на всяка година-две. За съжаление на български е преведен само романът ви “Жажда”. Преди да поговорим за него, кажете ни малко за другите си книги. Кои от тях бихте препоръчали най-силно на българския читател?
==
Повечето от моите герои имат проблем да избягат от капана на собственото си съзнание. Не действителността им създава проблеми, а това как самите те променят реалността чрез начина, по който гледат на нея, как страдат от реалността, изградена от собственото им съзнание. Макар понякога и как всъщност оцеляват от една ужасяваща реалност именно благодарение на начина, по който я възприемат. Много пъти съзнанието е по-големият проблем от “материята”. Иначе една от любимите ми книги, която някои хора обожават, а други мразят, е Super Pigeon. Тя разказва за младо момиче, което се превръща в голям и грозен гълъб и спасява хора. Или поне тя си мисли така.
==
==
Докато четях “Жажда”, изпитвах силни чувства като читател: гняв, раздразнение, неприязън към героите. Често казано, понякога просто ми се искаше да ги зашлевя. Предвидили ли сте тази реакция, когато сте ги създавали?
==
Винаги обичам героите си и винаги ме изненадва, когато читателите са ядосани или раздразнени от тях. Истината е, че го чувам доста често. Като писател аз ги разбирам, идентифицирам се с всеки един от тях. Вероятно все пак е хубаво, че читателят изпитва повече от обикновена симпатия. Въпреки че… честно казано ми се иска всички читатели да разбират героите ми, да разбират, че те нямат никакъв друг избор в начина, по който се държат. Искам те да бъдат обичани. Е, вероятно не успявам в това.
==
В ревюто си за “Жажда” сравних прочита на книгата с общуването с аутист. Говорим си за социалната дистанция от днес, но в романа ви срещаме подобен свят, който се характеризира със студенина, неспособност за общуване и споделяне, липса на емпатия, потиснати чувства, социални и личностни дефицити. Каква е причината за това и има ли изход за героите ви?
==
Майката в романа, Елизабет, определено се намира някъде в аутистичния спектър. Това не би трябвало да е проблем, ако хората около нея я приемаха такава, каквато е. Но дъщеря й Коко иска да има “различна” майка. Всички герои имат идея какви би трябвало да бъдат. Например Коко отива да живее при майка си, защото иска да бъде добра дъщеря. Елизабет я приема, защото иска да бъде добра майка. И двете обаче всъщност не искат да бъдат заедно. Те се измъчват една друга с добрите си намерения. За тях е твърде трудно да приемат, че връзката им не изглежда по начина, по който искаме да си представяме майките и дъщерите. Коко ще трябва да се научи да приема истината: че майка й може да живее добре и щастливо без детето си. Трябва да научи също, че самата тя може да се справи без майка си.
==
Героинята ви Елизабет осъзнава, че думите й към другите трябва да бъдат превеждани, изяснявани, обяснявани. Коко, от своя страна, уж е намерила мъж, с когото може да си говори за всичко - дори ако това означава “да премълчава някои неща”. Според моя прочит тази пълен крах в общуването е компенсиран от многото и бъбриви диалози - фрагментирани, изпълнени с дразнеща баластра, неспособни да дадат отговори. Бихте ли се съгласили?
==
Работата е там, че майката Елизабет е щастлива да общува без емоции. Любимият й събеседник е нейният фризьор. С него може да говори за всичко без да се намесват чувствата. Той няма очаквания към нея, а на нея й допада това бъбрене, подобно на безсмислена и неангажираща мелодия. Коко, от друга страна, се опитва да намери думи за емоциите си, но е твърде объркана, за да звучи смислено. Тя просто иска да чувства, без значение какво. Иска да разтърси света около себе си, майка си. Опитва се, почти без да съзнава какво точно иска да постигне.
==
Майчинството е основна тема в “Жажда” - или по-скоро правото на жената да го отхвърли, да се откаже от него. Може ли да четем романа ви като апология за онези жени, които не могат да се справят с тази роля и да се свържат с децата си?
==
Да. Странното е, че читателите обикновено са гневни на Елизабет за това, че не е добра майка, но никой не се е оплакал от бащата, който също не е точно герой. Разбира се той не е протагонист в романа, но все ми се струва, че очакваме много повече от майките, отколкото от бащите.
==
Българският читател, който живее в югоизточна Европа, по-принцип като че ли свързва северната (особено скандинавската) литература с изобразяването на един по-студен, дистанциран свят, лишен от открити емоции. Това звучи ли ви като културен предразсъдък или е възможно обяснение за много от героите и ситуациите във вашия роман, а може би и изобщо в нидерландската литература?
==
Да, обяснението би могло да е до голяма степен именно това - че съм типичен нидерландски автор. Странното е, че самата аз никак не съм такава - дистанцирана по дефолт. Все още искам да напиша роман за герой, който изобщо не разбира социалната дистанция. No Distance, това е работното ми заглавие.
==
Нидерландската литература все още не е достатъчно представена в България. Бихте ли препоръчали съвременни нидерландски автори, които си струва да бъдат преведени?
==
Манон Ъпхоф (Manon Uphoff). Тя пише за проблемни приятелства, проблемни семейства, проблемни съзнания. Много плътска, много живописна.
