“Краят винаги е един, а началата… началата са много и много. Глупак съм, че не успявам да ги огранича за себе си дотолкова, та въпреки всичките им криволичения в края да се съберат, за да е имало смисъл”.
==
Обичам разказите на Чавдар Ценов, неговото вживяване в героите, навлизането в техните сънища и видения, които като че ли са по-истински от будното съществуване, способността му да разказва еднакво прозорливо и деца, и старци, и да одушевява дори предмети в творческата си емпатия. Обичам игрите му с езика и изтупването на праха от най-причудливи думи, неизбежната тънка ирония и лека носталгия, които съпровождат неговите “фланьори”, навика му да подвежда фино читателя, да използва сегашното като прозорец към това назад, да извлича смисъл за онова напред от моменти, в които персонажите му са най-объркани и изгубени, да предава екзистенциалното тиктакане на времето, в което губим толкова много неща. През 2020 г. издателство “Сонм” публикува сборник с избрани разкази (и стихове) на Чавдар Ценов, озаглавен “Имало един ден”, с чудесната корица на Борис Праматаров. Той съдържа текстове от 70-те години до днес. Това е и формалният повод за този разговор:
==
Книгата ти съдържа разкази, писани през различни десетилетия и обществени строеве - от соца, през 90-те, та до днес. Разкажи ни повече за начина, по който бяха подбрани текстовете, както и по-специално за включените в сборника стихове. Открояваш ли характерна тоналност и теми в текстовете от различните си периоди, специфичен фокус на писателския ти интерес във всяко едно време?
==
Подборът изцяло е на Нина Иванова. Тя беше много кадърен редактор, съставител, преводач, коректор и каквото още се сетиш около направата на една книга. Всичко книжовно го вършеше ентусиазирано и ведро. Идеята за стиховете дойде от нея, аз бях против. В спора ни се потвърди усещането ми, че тя харесва моите неща повече, отколкото аз ги харесвам, и отстъпих (вероятно суетно съм си казал – може пък да има право). Нина състави сборника, редактира го, написа предговора, а после си отиде от този свят. Бог да я прости! Паметта ѝ ще е светла!
==
Подредбата на текстовете е тонална и се вижда, че не съвпада с хронологията – във всеки от разделите с обща тоналност има текстове от различни периоди. Това, което се забелязва с просто око обаче, е възрастта на героите. В хронологически първия („Короните“, 1975) са деца, в последния („Под знамето“, 2015) е стар човек.
==
Сънят (в съня в съня) често присъства в разказите ти - говориш за “въображаемия живот под клепачите”. Героите ти сънуват, халюцинират, преживяват “паузи” на реалността или си я фантазират. Какво разкриваш за тях по този начин, каква е важността на сънуването?
==
Има една шега, която много обичам. Две момчета спорят от какво е направен човекът – от атоми или от маймуни. На едното баща му е физик, на другото – биолог. Надявам се според моите деца човекът да не е направен от атоми или от маймуни, а от сънища, мечти и видения. Нали съм божкем писател. А ако трябва по-сериозно – вероятно по този начин разкривам за героите си, че са лесно уязвими, чувствителни хора. Че са интровертни – най-важното за тях се разиграва в тях самите, „под клепачите“. Там е сцената на живота им.
==
В продължение на предния въпрос, би ли се съгласил, че при теб можем да говорим за градски магически реализъм?
==
Звучи примамливо и съм изкушен да се съглася. Но дали е така? Не съм много уверен в определенията. Понякога съм се чудел не е ли моето някакъв вид постинфантилна проза.
==
==
В “Майа, индианецът и края на света” подвеждаш читателя, че ще му разкажеш мелодраматична социално-ангажирана история само за да представиш бездомничеството на героинята като актьорска роля. Ти като че ли не си от авторите, изкушени (особено през и след 90-те) да превърнат оскърбените и унижените в централни герои на социално-патетични текстове…
==
При всички положения по-интересни са ми унижените и оскърбените от самодоволните и затлъстелите. Освен това смятам, че текстовете ми са и социални, но не само и не в онзи агресивен сиромахомилски вариант. Колкото до патетиката, винаги съм предпочитал иронията. А работата на писателя е това – да подвежда читателя и в следващия момент да го повежда надругаде. Иначе читателят няма да стои с него и пет минути.
==
Да, все пак много от героите ти са хора, които не са “прокопсали”, те като че ли сами си създават проблемите, “малки“ човеци са, но по някакъв друг, твой си начин. Можеш ли да го/ги очертаеш? (Ето какво казва например един от тях: “Аз съм човек незначителен. Кръгла нула съм и това ме прави всемирно спокоен).
==
Вярвам, че човек е отговорен за съдбата си. Приемам, че не винаги и не за всичко в нея, че има доста външни обстоятелства, които често са по-силни. И все пак. Не харесвам презумпцията все другите да са виновни. Имах родственик, който не беше учил достатъчно, ядосваше се за това, но не на себе си, а на баща си – той бил виновен, трябвало да го бие повече, за да учи! От друга страна – това с „малки“ и „големи“ човеци е доста подвеждащо. Кое те прави „малък“ или „голям“? Казват – целите, които си поставяш. А кои цели са малки, кои – големи? Ако се опитваш да живееш в мир със себе си, това малка цел ли е? Ако станеш министър-председател или президент, това прави ли те „голям“ човек?
==
Героят ти от “Оглушително изречение” има “склонност да доидиотизира света”. Обясни ни тази способност.
==
Шутовска е тази способност. Подобно на Швейк – обича да декламира било официализирани послания, било тривиални разбирания, така да ги разкрасява и довежда до абсурд, че на официалните лица и на споделящите тривиалните разбирания да им призлява. Нещо такова.
==
Лазар от “Къпинак” пък настоява, че “можеш да си измисляш, но не и да си намисляш”. Каква е разликата?
==
Разликата е за разказа, за Лазар, за конкретния случай. За него измислянето е въображение, игра, вдъхновено себеизразяване. Докато намислянето е предубеждение, предварителна настройка за нещата, заинатяване в собствената ни ограниченост.
==
Какво се случва, когато изгубим способността си да виждаме не напред, а назад, както става с героя ти от “Извън маршрута”?
==
Губим себе си. Спомняме си нещо, но било ли е? А и да е било, какво като е било, нима е трябвало да бъде? Защо изобщо сме живели по този начин? Не виждаме ли нищо назад, трябва спешно да разберем защо е така, иначе няма как да продължим. Дори да ни се струва, че виждаме напред, картината ще е илюзорна и опасна – ще загинем. Дано поне сме си измислили птици, като героя от „Извън маршрута“, които да ни вдигнат, опеят и понесат към вечните птичи полета.
==
Редица от героите ти имат връзка с езика и писането. Все още ли е валидна сатирата ти на графоманията от “Щраусовете на Валс”? Там героят ти се превръща в нещо като сензация, защото отказва рязко писането и става четящ човек. И днес ли има повече пишещи, отколкото четящи? Има ли кой да говори за книгите? И последващ въпрос: валидно ли е и наблюдението ти за “стремглаво растяща наоколо неграмотност” и за “обоклучаването на езика”?
==
Като всеки процес, и този е на приливи и отливи. Но в общи линии натам върви светът – към нечетене и към незачитане на знанието. За какво ти говори обявата в интернет, че се търси редактор, но познаването (на употребата) на запетайките и пълния член не е предимство? Изобщо, вече всеки от всичко разбира, не се признават йерархии, нито авторитети. А призваните да ограмотяват – например авторите на правописни речници – превръщат и грамотните в неграмотни. На всеки 15-20 години се въвеждат нови правила, предполагам – от търговски съображения, да се харчат речниците. Стигнало се е дотам, че коректори с 30-40 години стаж непрекъснато правят справки – откъде да са сигурни кое как се пише.
==
Митко Новков нарича героите ти “фланьори”, които скитат зад неуловимостта на живота. Съгласен ли си с това определение? Ето например героят от “Кучетата на Томи” казва, че “се спацира”, което било различно от мотаенето… Такъв човек “уж прави нещо, но прави ли наистина”.
==
Съгласен съм. Митко нарича точно този герой (в разширения му, романен вариант) фланьор. Томи се разхожда, мотае, спацира. Уж прави нещо, но прави ли наистина – той през цялото време това се пита. На кръстопът е и затова се мотае – не знае накъде да поеме. При него мотаенето е болезнен процес на осъзнаване, мотаенето му има обаче цел, и тя е да разбере кой е, да намери себе си. Зад всичко това стои не само, както го наричаш, „неуловимостта на живота“, но и осезаемото, а може би също неуловимо, градско пространство. Закъде е фланьорът без големия град?
==
Имат ли прототипи децата в разказите ти, откъде толкова добре ги познаваш?
==
Някои имат и още ги помня. Детството е от най-силните преживявания. Картините му завинаги остават впити в съзнанието. Има миризми, които никога повече не срещаш, дори да живееш до 100 години. Но понякога дълбоко в себе си ги помирисваш и ако тогава посегнеш към разказ с деца, може и да ти се получи.
==
Свили ли сме българските знамена, живеем ли в свят където, “ако нещо няма последици, то все едно не се е случило”, оказва ли се, както в “Колело”, че сами сме автори на престъпленията, от които страдаме?
==
Да, свили сме българските знамена. Примирили сме се, че не сме в състояние да създадем от страната си, хайде не райска градина, но поне място, в което да ни е приятно да живеем заедно. Обществото ни се е разпаднало. Сякаш много други нации са разделени, но нашата е размилионена. В крайна сметка кой е автор на всичко това? Не сме ли ние, жителите на страната?
