И двете ви книги, издадени у нас - Югославия, моя страна и Смокинята, засягат сходни теми. Коя от двете истории обаче чувствате като по-лична и по-близка до вас и защо?
==
Всичките мои истории са много лични и все пак може би Смокинята ми е е по-близка дотолкова, доколкото на мен самия Ядран ми е по-близък от Владан, главния герой в романа Югославия, моя страна, както на възраст, така и по начина на живот, който водя. Югославия, моя страна като че ли отваря най-много личната ми рана, а Смокинята е разказ за мен и моя свят, за хората, които значат много за мен. Разбира се, не става дума за автофикция, не описвам реални събития и хора, а чрез измислената история се опитвам да се доближа максимално до преживяното и изпитаното. Смятам че в Смокинята доста се доближих до това, може би най-много досега.
==
Една от тези общи теми е тази за паметта. Вие предлагате като че ли няколко различни тези, свързани с нея, някои от които привидно си противоречат. От една страна например казвате, че споменът не лъже и затова е способен да изобличава, от друга обвързвате контрола над паметта със свободата на човек да “твори” спомени, да измисля живота си такъв, какъвто иска да го помни. И двете ли са верни?
==
Паметта не ни лъже често, непрекъснато ни лъжат обаче историите, които изплитаме от спомените. Паметта са картините, а с историите запълваме празнините между тях. И ги запълваме, както при писането на литература, с въображението си, съответно с измислици. Ние хората сме способни да изплетем много различни истории от един и същ спомен и когато запишем тези истории и ги превърнем в литература, всъщност отново ги пресъздаваме.
==
Докато в Югославия, моя страна има следната реплика: “Хората помнят, това е най-страшното им проклятие”, то героят ви Александър от “Смокинята” чувства, че сам той и животът му биват лишени от съществуване, когато съпругата му Яна започва да го забравя. Казвате, че забравата не подбира спомените според тяхната важност. Този феномен на забрава съществува ли и на ниво народ, история и държава? И още нещо - изслушваме ли се тук, в Източна Европа, на Балканите?
==
Съществува, разбира се. Паметта на обществото също е осеяна с дупки, избледнява с времето и затова сред хората циркулират различни, противоречащи си истории за миналото. Всички държави всъщност по много сходен начин съхраняват своите фалшиви истории, които са изплели от действителни спомени и които наричат официална история. А една от способностите на литературата е да разглоби официалната история на отделни части и след това от тях да сглоби една по-различна история. Литературата всъщност си играе свободно със спомените и понякога извиква и онези вече забравените, а по този начин, естествено, разкрива истинската природа на спомените, както и на историите. Литературата обича историите, както и да им се поддава, но за разлика от държавата, тя не се преструва, че говори единствената, а още по-малко задължителна истина.
==
А иначе все по-малко се изслушваме и то не само на Балканите. Навсякъде говорещите са все повече и повече, а слушателите все по-малко. Всички непрекъснато правят изказвания и публикуват, крещят своите девизи и споделят мненията си, но предимно един през друг. В един такъв свят литературата е ексцес, тъй като читателят наистина трябва да се вслуша в писателя. Трябва да му отдели много голямо внимание и време, затова самият аз съм безкрайно благодарен на всеки свой читател.
==
В книгите си пръсвате героите си по всички краища от картата на бивша Югославия, те говорят всички нейни езици, омесват пътищата и кръвта си. Неизбежно ли е това, и невъзможно ли е - и невярно ли ще бъде - да напишете просто един само и строго “словенски” роман?
==
Майка ми е от Истрия, а баща ми от Босна и затова моят свят е по-широк от словенския. Аз съм двуезичен и въпреки че пиша на словенски и съм словенски писател, в моя словенски език непрекъснато присъства и вторият ми език. Смокинята и Югославия, моя страна се случват във времето и пространството на моя свят и на неговите два езика. Разбира се, бих могъл да напиша и строго “словенски” роман, но в него би проговорила само частица от мен. Всъщност би трябвало да заглуша част от себе си, докато пиша, и това би бил доста взискателен процес, в който не виждам много смисъл, а още по-малко радост.
==
Всички тези балкански хора са пленници на тяхната “предишна история”, на етнически и друг наратив, от който като че ли не могат да избягат и който едновременно ги мотивира и извинява. Героят ви Ядран сам съчинява една такава семейна история, измисля връзките и причините в нея, за да си осигури “конспиративна теория”, която да оправдае и обясни живота му… Поразсъждавайте за това. И още - не е ли признанието му, че всичко е измислено, предизвикателство към доверието и на читателя?
==
Неотдавна обяснявах това на млади читатели (тази година Смокинята е включена в списъка с книги за матурата в Словения), които бяха разочаровани от признанието на Ядран. Казах им, че Ядран просто им е признал, че историята в романа е измислена и че би могъл и да скрие това от тях, въпреки това обаче историята ще е еднакво измислена и преиначена. Тъй като всяка история е своеобразна манипулация. Има много различни истории, които всъщност могат да се кажат за семейството на Ядран, но Ядран (респективно аз) просто е избрал историята, започваща с Александър. Дори и всичко, което е записано в романа, да се е случило в действителност, все още остава фактът, че в него не научаваме нищо за другия дядо на Ядран, бащата на Сафет. Или пък за семейството на баба му Яна. Понякога няма нужда да лъжем, за да е фалшива една история. Достатъчно е да премълчим нещо.
==
Обяснете ни накратко онова, което имате предвид под “синдром на инфантилната балканска сантименталност” в Югославия, моя страна.
==
Югославската война се случи на съседи, приятели, съученици, влюбени. Тя проряза апартаменти, брачни ложета, офиси и ресторанти. Хората, които са стреляли един в друг, често са се познавали, затова не просто изпълнявали заповеди, но в това непрекъснато присъствали и много чувства, укори, дребни омрази, неосъществени любови. Мнозина са се държали като обидени деца по време на войната. Обидата е чувство, което е много често срещано при нас. Не знам дали го познават навсякъде по света, но ние непрекъснато сме обидени и какво ли не извира от нашата обиденост. Това, разбира се, е само е една от възможните начини за възприемане на събитията, които предлага моят роман. Всъщност аз самият не съм убеден, че можем да обясним всичко по един единствен начин.
==
Много ли са начините, по които не се разбираме? Дайте ни примери за най-отявлените?
==
Наскоро прочетох мисълта на Лудвиг Витгенщайн „Ако лъвът можеше да говори, нямаше да можем да го разберем“. Мисля, че с това се обхваща същността на нашето неразбиране, което често по-скоро е свързано с различния ни опит и различното възприемане на света, отколкото с езика и езиковото (не)разбиране. Езикът, за съжаление, разполага с ограничена сила, още повече, когато хората станат толкова различни, колкото сме различни хората в днешния свят. Това си пролича много ясно по време на епидемията. Озовахме се се в толкова различни ситуации, че вече доста време говорим един през друг, сякаш едни говорят за вирус, други за опера, а трети на китайски. Литературата е опит за разбиране на човека и най-хубавото доказателство, че разбирането не е нещо просто, а ние дори и вече не се стараем да сме разбираеми. Когато някой не ни разбира, ние започваме да викаме, понеже сме убедени, че просто не ни чува.
==
В “Смокинята” драматизирате любовта като територия на самоизбрана несвобода и въпреки, че и в трите поколения бягството се случва, за да остави след себе си разочарование, то този конфликт в крайна сметка е решен в полза на любовта. Защо казвате, че всичко е от обич, но само любовта не е от обич? Обяснете го така, както бихте го обяснили на едно дете.
==
Опитвал съм много пъти, не знам обаче дали съм се справил със задачата. Разбирам любовта като съвкупност от много различни чувства, които изпитваме към лицето, с което сме неразривно свързани. Каквото и да причиним на това лице, това по един или друг начин ще бъде от любов, а самата любов е преди всичко потребност ‒ потребност за отношение, за близост, връзка, присвояване и притежание.
==
Има ли теми, от които не бихте могли да избягате и във всеки един ваш следващ роман – кои са те?
==
Има теми, които ме определят като човек, а следователно и като писател. Това са темата за имиграцията и свързания с нея въпрос за идентичността, както и темата за войната и разпадането на един свят, а все повече и въпросът за изчезването на един свят.
==
Словенската литература за жалост е слабо позната у нас, с изключение на вашето име. Препоръчайте ни други словенски гласове, които си струва да прочетем.
==
Ако имате възможност, прочетете Лойзе Ковачич, словенски и световен класик, който за съжаление светът е закъснял да опознае, но може би все още не е твърде късно. Драго Янчар и Фери Лаиншчек са съвременни класици на словенската литература и двамата големи писатели, но най-близки са ми почерците на Душан Шаротар, Марко Сосич, Сузана Тратник, Габриела Бабник и Катя Перат. Обичам и поезията на Есад Бабачич и Аня Голоб, както и публицистиката на Бощян Видемшек.
