С Ева Гочева разговаряме за дебютната й книга “Съвсем друга история” (Scribens, 2021).
==
Ако можеш да сложиш бележка под линия на собствения си живот, как би звучала тя?
==
Като Movement на Hozier. (чуй ТУК)
==
Вземайки повод от първото стихотворение, се чудех дали и при теб е същото: да ти е по-лесно да общуваш и да се разкриваш пред непознати? Дали това не е една от особеностите на пишещия човек?
==
Всъщност нямам проблем да се разкривам и пред непознати, и пред познати. Така е и в поезията. Не поставям резки граници между живеенето и писането. Присъствам по един и същ начин и в двете, често дори ги отъждествявам.
==
Кърви ли мястото, откъдето минават думите ти?
==
Слава богу, да. Ако спре, ще се изплаша. Както казвам в друго стихотворение, това е „рана която ме топли с кръвта си“.
==
Кое има по-голяма сила да те нарани - съществуващото или несъществуващото?
==
Съществуващото, но липсващо, защото знам какво е било. Несъществуващото мога да го измисля така, че да не ме наранява.
==
Любовта в много от стиховете ти парадоксално е нещо, което като че ли трябва да се отдръпне на разстояние, за да ни остави възможност да обичаме. По-силна ли е любовта в самотното дерзание, в аскетично-мазохистичното самовглъбение?
==
Винаги съм смятала любовта отдалеч за по-красивo преживяване. Тогава тя все още принадлежи повече на сърцето, отколкото на ума. Когато пиша за любовта, не ме интересуват толкова силата и издръжливостта ѝ, колкото красотата ѝ, концентрирана в даден момент.
==
Любовта е и пожелаване на (изключителността на) несъвършенството, като в “искам тези отвратителни нокти…
==
Любовта е цялостно пожелаване на несъвършенства и добродетели, което дава усещането, че преди него не си живял.
==
Облаците и небцето на детето са еднакво розови. Чувстваш ли за себе си тази огледалност, взаимносвързаност на външния свят с твоя вътрешен? Пропускаш ли го в себе си или предпочиташ да се отстраниш?
==
Най-важното, на което ме научи писането, е да отворя сетивата си. Да пропускам света в себе си и себе си в света, да виждам частното като общо и общото като частно. Това търся в поезията и като читател и като човек, който я пише.
==
Ако окосената трева предупреждава другите треви с уханието, което отделя (както пишеш), какво тогава излъчва “окосеният” човек? Поетът често е вглъбен с собствената си болка, но по какво и как усещаш чуждата?
==
“Окосеният“ човек прави изкуство. Не съм вглъбена в болката си, а в това, което я предизвиква, именно защото всички ние имаме общи корени на болката.
==
==
Казваш: “нужен е цял живот / за да отгледаш смъртта си”. А валидно ли е обратното? Нужно ли е да мислим непрекъснато смъртта, да я имаме пред очите си, за да отгледаме живота си?
==
Не се страхувам от смъртта си и не мисля за нея като за мотивация да живея пълноценно. Приемам я като книга, която съм си купила, но не й е дошло времето за четене. Освен това не приемам страданието като прелюдия към смъртта, а като привилегия на живота.
==
Смъртта в книгата ти като че ли присъства някак опитомена, отстрани, сложена между кавичките на поклащащите се младежки крака или зад пейката на входа, която събира глъчката на живите. Преходността е някак осмислена, превъзмогната, приета. Струва ми се, че именно в нея, а не във вечното, е твоята поезия. Примирена ли си наистина с преходността? Или сега, когато сама си дала живот, е различно?
==
Не съм се бунтувала срещу смъртта, затова не е примирение, по-скоро осъзнаване и разбиране на цикличността във всичките й форми. Наясно съм, че давайки живот на дъщеря си, й давам и смърт. Но животът си струва да умреш за него.
==
Впрочем книгата започва и завършва, споменавайки смисъла на раждането. Дано не ти се стори странно, но ми се иска да те попитам дали виждаш метафора за майчинството и в тези твои стихове, които се отнасят уж за съвсем друго:
“моля се да се събуждам още дълго
за да съм храна и дом
на тези които ме изяждат”?
==
Да дам живот е най-голямата трансформация, през която съм преминавала. Нямаше как да не присъства в книгата. Да, това е вероятно подсъзнателната ми метафора за майчинството, за това колко отнема, но и колко дава.
==
Какво чуваш, когато всичко утихне?
==
Как растат миглите на дъщеря ми.
==
Би ли се съгласила, че най-красивите неща са именно онези, които, както пишеш, биха могли да паднат и да ни убият?
==
Да. При това сме готови доброволно и с наслада да им се отдадем. Красотата често е смъртоносна, затова никога няма да ни омръзне.
==
“езикът дълбае
изследва процепите
нарушава спокойствието на небцето”
Това ли правим и с “езика”” в другия му смисъл, като инструмент на поезията? Чие спокойствие нарушава тя? Или може би ти носи такова? (Между другото в стиховете ти има много психология - кръщаването на страховете, устойчивостта на детските травми, които растат с нас, връзката между страха и любовта…)
==
Използвам езика, за да си задавам въпроси, в чиито отговори не съм сигурна. Безпокойството, колебанието, несигурността са все неща, които провокират любопитството ми, движат ме напред, а от това ми се живее. Мисля, че езикът е суперсилата на човека.
==
Мислиш ли за местата от, които си отпътувала? Има ли миналото тяга за теб или живееш единствено в териториите, където си пристигнала, в сегашното и тукашното?
==
Живея там, където обичам, без значение дали в миналото или в настоящето. Не са местата, хората са.
==
Имаш ли си резервно сърце?
==
Имам – ръцете. И с тях обичам и създавам. Преди години дори беше невъзможно да се влюбя в някого, чиито ръце не ми харесват. Признавам, че се омъжих за най-красивите ръце, които съм виждала. Вярвам, че ръцете са продължение на сърцето.
==
Няма как накрая да не те попитам за общия ни роден град Бургас. И за теб ли е специален, особено по отношение на писането? Имаш ли близки до сърцето бургаски поети, за които би искала да ни напомниш?
==
Специален е, защото е роден. Защото винаги приютява. Що се отнася до писането обаче, Бургас е мястото, където почти никога не пиша. Там съм дете, което все още не знае как се изписват буквите, затова само наблюдава, изучава и се смее. Ще дам възможно най-очаквания отговор – Фотев, макар да няма нужда от припомняне, защото той е извън времето.
