Йорданка Белева е родена през 1977 г. Автор е на книгите с поезия „Пеньоари и ладии“, „Ѝ“ и „Пропуснатият момент“, както и на сборниците с разкази „Надморската височина на любовта“, „Ключове“ и „Кедер“. През 2021 г. излиза и книгата ѝ за деца „Баба Дрямка“. Носител е на множество награди за поезията и прозата си. Това интервю по повод последната й книга - “Таралежите излизат през нощта” (Жанет 45, 2022) излезе първо в сп. Мениджър. Снимки: личен архив. Дана Белева с дъщеричката си Мери и съпруга си - художника-илюстратор Иво Рафаилов.
==
И в двете си книги разказваш големи истории с малко думи. “Ако искаш да изкараш пари, трябва ти хубава човешка история. Бърза история, да не губи време”, казва един от героите ти. Работи ли тази литературна рецепта?
==
Като дете много се впечатлих от образа на словото в „Проглас към Евангелието“ от Константин-Кирил Философ. Особено от там, където Кирил цитира апостол Павел: „Желая думи пет да изрека, но всички, братя, да ги разберат, отколкото безброй слова неясни.“ Вярвам, че силата на разказването, освен да манипулира понятия като пространство и време, е и в това да бъдеш кратък, да бъдеш пестелив.
==
Имам скъпернически подход по отношение на езика и не обичам разхищението на думите. Не обичам увъртането – ценя директното влизане в историята. Ако нещо може да се каже с две изречения, значи не са необходими две страници. Когато чета, не обичам да ми се дава всичко, да ми се поднася протяжно, да ме отегчава. Нека се досещаме и в мъгливия образ на личното тълкуване да дописваме. В никакъв случай не бива да се отнема това съучастие на читателя.
==
Какво е да си “на заплата при Господ”?
==
Това са думи на баба ми Зоица. Тя беше клисар в селската църква и вярваше, че човек не работи с ръцете, а с душата си. Че всичко, направено без желание, е предварително обречено, а заплатата от Господ всеки си я получава според свършеното. Новата ми книга „Таралежите излизат през нощта“ (прочетете рецензия за книгата тук) започва с разказа „Някъде свещ“ и в него тази моя баба обяснява своята теория за светлината.
==
Според тази теория когато клисарките хвърлят недогорелите ни свещи за претопяване, те всъщност осигуряват смесването на болките и надеждите ни от молитвите зад тях. Но кога се разбираме повече - когато се смесват болките или когато се смесват радостите и надеждите ни?
==
Какво е смесването: вземаш нещо от някого, даваш от себе си, от общото тесто става хляба на разбирането. Звучи лесно, но не е само до смесването. За добрия хляб си трябва мая, или квас, за да бухне. Същото е и при писането – добрият хляб трябва не само да те засити, а да те накара да изпиташ благодарност към ръцете, които са го замесили и изпекли. Разбирането на другия е все едно да четеш чуждо стихотворение с грешки, но да не искаш да ги редактираш. Да провиждаш над тях. Да го рецитираш като свое. Да те заболи от нечия болка, да се радваш с щастливия, да се надяваш с този, който очаква чудото.
==
Утешението е в…?
==
В благодарността за всичко, което имаш. Въпреки това, което нямаш.
==
==
Какъв е “непропускливият” човек?
==
Различно дефиниран. Например може да е наясно със своята вместимост – че няма повече място за никого, за нищо. Да не иска повече от това, което вече е научил или получил. Да му е достатъчно. Може да е изплашен човек, който в капсулирането си вижда оцеляване. А може да е просто водоустойчив, ветроустойчив – човек чадър над някого.
==
Пишеш, че “всяка добра домакиня има изпитана семейна рецепта за съхранение на смъртта”. Каква е семейната рецепта на теб, Иво и Мери за съхранение на живота?
==
Животът няма консерванти, не можеш да го балсамираш – колко да го съхраниш? Всъщност тази дума – съхранявам – има логика: с частицата за съучастие съ- и думата за хранене, но и за отглеждане. Може би е точно това – заедно с някого да отгледаш живота си. Щастлива съм, че отглеждам живота с този на Иво (съпругът на Дана Белева е илюстраторът и художник Иво Рафаилов – бел.ред.) и дъщеричката ни Мери.
==
В един от разказите споменаваш за отрова срещу остаряването – има ли такава?
==
Изобщо ме няма по житейските съвети. Има хиляди наръчници как да се храним и живеем, така че да забавяме стареенето. Намирам за излишна енергията по вкопчването в младостта, особено в собствената. Какъв е смисълът да имаш вид на тридесетгодишен, когато си на петдесет, ако еволюцията в теб е спряла до там да мислиш как изглеждаш. Да, отричам цели индустрии, ако те обезличават човека и го принуждават да мисли за себе си като за състезател в дисциплината „отлагане на финала“.
==
Честно казано, от това възрастният да се опитва на всяка цена да изглежда млад, е по-плашещо желанието на малките да са възрастни. Все повече срещам преждевременно остарели момичета. Направени еднакви, като по калъп, размножено лице с различни приносители. Ей това е истинската междупоколенческа самота – докато едните дърпат назад във времето, а другите напред, по средата и между тях няма нищо. И все пак повече вярвам в младите – че всяко насилване в естетиката на лицето е част от себенамирането и себепознаването.
==
==
Пишеш и за присъдата човек да се окаже затворен в “живот, недокоснат от жена”? Какво представлява такъв живот?
==
Дефицит на обич, може би най-самотният живот. На детето, недокоснато от майка. На мъжа без любима. На жената без приятелки. На дом без жена. На офис без колежка. Нека не звучи сексистко, но жената притежава най-мощната творческа енергия – тази на съзиданието, утехата и приобщаването. Има цяла теория за това как обществата, които почитат Богородица, са повече склонни на емпатия и хуманизъм. Животът, недокоснат от жена, е само фактология на живот.
==
Една от твоите героини не може да чете, но имитира четене и то я утешава. Кои страхове се преодоляват с писането и/или с четенето на литература?
==
Неслучайно в началото е словото – с него можем да преодолеем всичко. Четящият/пишещият човек никога не е сам, защото четенето и писането са предимно разговор. Вярвам в оптическата сила на думите: ако изговориш/опишеш страха си, той намалява, ако изговориш/напишеш любовта си – тя се увековечава.
==
Езикът е основна тема - основна материя - в твоите истории. Той демиургства по библейски, но и руши. Имаш ли усещането, че днес, отприщен в социалните медии, той е станал безконтролен и безнаказан?
==
Езикът на омразата е хлъзгав и често сменя поводите си. Дали ще е напращял патриотизъм, или тясно партийно говорене, посоката му винаги е една – срещу. Забравяме за обединяващата сила на думите. Нехайно, небрежно, пренебреженията към езика имат постоянно клетъчно делене. Стигнало се е дотам, че езикова норма, правоговор и правопис не означават нищо повече от банални изисквания към хора, които си мислят че стоят над езика и над словото, над всички останали.
==
Ние сме стопани на думите си, трябва да ги отглеждаме внимателно и с обич. Няма лоша дума, има дума, изречена с лоша енергия. Дори на думи с отрицателен асоциативен заряд може да бъде придадена магическа стойност и тук винаги се сещам за стихотворението на Александър Геров: „Болка. Болко-о! Болчице…“ За съжаление много често употребата на езика е престъпление към самия език. Езикът ни е невинен. Убедена съм, че той е една постоянна жертва, но за престъпленията към него никой не води статистика.
==
==
Пишеш предимно за живяното преди, за отминалите хора. Виждаш ли бъдеще в миналото?
==
Както знаем, настоящето не съществува. Бъдещето също е измамна категория, която поради липса на материя, винаги се е спотайвала като паразит в тялото на миналото. Какво ще бъде, какви ще бъдем, много често зависи от това какво е било. Невъзможно е да живеем без бъдеще в миналото – всеки спомен, всяко припомняне е сантиментална граматическа категория, която ако не друго, поне сродява личните ни времена.
==
Сред скритите теми в историите ти е тази за “толерантността” - но това не е точната дума, нали? Разказът за Възродителния процес звучи странно актуално днес, по време на войната срещу Украйна. Коя е правилната дума и способни ли сме днес на нея, способни ли сме на “аз плаче”?
==
Може би думата е „емпатия“. Дали ще си само безучастен регистратор или ще опиташ да подкрепиш страдащия. Чуждото нещастие, чуждата болка, са най-безпогрешният тест за това на какво отстояние си от човешките ценности. Неслучайно в библейския език човекът по отношение на другите се нарича с думата ближен: да се приближаваме един към друг е смисълът на съществуването.
==
Една от героините ти е жената-добиче, живяла “в очакване на хората” (vs на варварите). Кого чакаме днес?
==
Ние сме най-чакащият народ. Не народ, а чакалня. На спасителя, на „този, който ще ни оправи“, на този, който ще свърши нашата работа вместо нас, на еврозона, на Шенген… Едно постоянно всенародно чакане. Националните ни комплекси за малоценност са в оправдателен режим заради братушки и други поробители. Накратко: винаги чакаме освобождение, но то никога не се случва отвътре навън, а този, който трябва да ни освободи, все се бави. Иначе цитираният разказ „Добиче“ е за всички тихи жертви на домашно насилие.
==
Има ли смърт, Дана?
==
Смъртта е липсата на памет за някого, за нещо. Така че – и има смърт, и няма. Сами избираме кой и какво да остане в мислите и в сърцата ни.
