Вили Лилков в един разговор за доблестта, която се наказва

Книгата Ви „Доблест и наказание - Народният съд и ДС срещу спасителите на българските евреи“ спечели престижната награда за публицистика на „Портал Култура“. Кое според самия Вас в приноса ви за изясняване на въпроса за спасяването на българските евреи заслужава най-силно да бъде отличено?

==

На първо място искам да благодаря за наградата на фондация „Комунитас“. Книгата е оценена вероятно заради това, че е документален разказ за хуманното дело на хора от най-различни групи от българското общество при спасяването на българските евреи, който обаче проследява и трагичната съдба на много от тях след 9 септември 1944 г. Именно затова избрах и името на книгата - „Доблест и наказание“.

==

В книгата присъства цяла плеада от личности от различни градове, среди и професии, оказали реална подкрепа на българските евреи в онези размирни години. Уви, едва единици от тях са познати на средностатистическия читател. Кои от тях за вас са лично откритие и станаха особено близки на сърцето Ви?

==

До момента, в който започнах изследването, имах бегла представа за някои от депутатите, подписали писмото на Димитър Пешев, за митрополитите Кирил и Стефан, както и за хората, обявени за праведници на света, и за тяхното дело. Съвсем малко знаех за ролята на Българската православна църква и нейния наместник-председател - Видинския митрополит Неофит, за ролята на писателите, интелектуалците и кметовете на много от градовете.

==

Бях много изненадан например, когато ми се обади ротарианецът Цвятко Кадийски и, научил за дългогодишните ми изследвания по темата, ми каза да не забравя за ротарианците и тяхната роля в онези години, за връзките им с еврейството и за помощта, която са оказали при гоненията. Учудването ми бе още по-голямо, защото самите ротарианци тогава са под ударите на Закона за защита на нацията (ЗЗН). Още в дял I на закона ротарианските клубове, заедно с масонските ложи, скаутските и младежките християнски организации, както и българският ПЕН клуб, са определени за „подривни елементи“ и са забранени и разпуснати от 1 януари 1941 г.

==

==

Всъщност законът следва нацисткия модел в онези години. Гьобелс пише в дневника си: „Ние не бива да търпим повече тази международна банда, която най-често е под еврейско влияние“, а Валтер Бух – върховен арбитър и експерт на националсоциалистическата партия по расовите и демографски въпроси, заявява в пресата: „Преди всичко ротарианецът не е антисемит… Клубовете представляват челен отряд на световното еврейство, което мимикрира там.“ И когато видях, че макар и забранени и преследвани от ЗЗН, ротарианците, вече в лично качество, помагат на българските евреи, се убедих, че и те заслужават да влязат в книгата.

==

А индустриалците?

==

Много от тях са взимали на работа евреи и са се грижили за тях, въпреки упреците на антисемитските кръгове и забраните на полицията. Например индустриалецът и депутат по това време Васил Велчев назначава 32-ма от интернираните в Нови пазар евреи във фабрика „Напредък“ в Каспичан, като всеки ден им осигурява превоз до там, както и храна и възнаграждение, което е по-високо от това на обикновените работници, въпреки че по мнение на директора те „не са били подготвени за съответната работа и с това производството е било накърнено“.

==

Околийският управител забранява на дружеството да приема на работа евреи, но Васил Велчев, който е главен акционер във фабриката, не се съобразява, а когато му предлагат като депутат да подпише писмото на Димитър Пешев, подписва и не се отказва от подписа си въпреки оказания по-късно натиск върху него. След Девети е осъден на 20 години затвор и конфискация на имуществото и през 1949 г. умира.

==

==

Индустриалецът Георги Рашков, който е и депутат от Разград, се застъпва пред вътрешния министър за 20 души евреи чужденци, които съгласно ЗЗН трябва да напуснат България, така че те не са екстрадирани; спасява от изселване други евреи; задържа в Разград 15 еврейски семейства, които Комисарството по еврейските въпроси иска да върне в София през януари 1944 г., когато там падат бомби и столицата е в развалини, за което те са благодарни и свидетелстват в негова защита пред Народния съд.

==

Фабрикантът Хаим Бакиш изпраща декларация до Народния съд, че когато на вратата на стаята му във фабриката има надпис „Еврейско жилище“, Георги Рашков спи заедно с него в същата стая, за да го предпази от изселване. Група евреи от София, изселени в Разград, декларират, че благодарение на Георги Рашков „бяхме поставени във всяко направление по-добре от нашите събратя в другите градове на страната“, а Лазар Давид Герон свидетелства пред Народния съд, че грижите на индустриалеца за евреите в Разград „бяха светъл лъч в тъмнината, на която бяхме обречени“. Напразно, защото Георги Рашков получава доживотна присъда, глоба от 5 млн. лв. и конфискация на цялото имущество.

==

Киро Арнаудов, който е собственик на фабрика за коприна в Пловдив, бивш кмет на Чирпан и народен представител, не само подписва писмото на Димитър Пешев, а помага на много евреи. Група пловдивски евреи заявяват пред съда, че той им е помагал „съвсем безвъзмездно, по чисто човешки съображения… застъпвал се е пред Дирекцията на народното здраве за лекари-евреи и др.“, а деветима евреи от Чирпан заявяват, че по време на действие на ЗЗН в негово лице те са „намерили един истински народен закрилник“. Уви, Кирил Арнаудов е ликвидиран от Народния съд.

==

Предвид читателската ни аудитория, кажете няколко думи и специално за писателите сред защитниците на евреите.

==

Повечето от българските писатели открито подкрепят евреите. През 1933 г. Антон Страшимиров влиза в Комитета за защита на евреите в Германия, а по повод публичното изгаряне на книги там Петър Горянски защитава евреите във в. „Пробуда“. През 1937 г. писатели и публицисти заемат категорична позиция срещу антисемитизма и расовите теории в анкетата на Буко Пити „Българската общественост за расизма и антисемитизма“.

==

==

Александър Балабанов пише, че: „В България не може да съществува никакъв еврейски въпрос, защото евреите са истински българи и български граждани“, а пловдивчанинът Йордан Ковачев, юрист, писател и общественик, заявява, че антисемитизмът е безоснователен и варварски, като го обяснява с това, че „евреите в историята винаги са били беззащитни, безопасен обект за плячкосване и леснодостъпна изкупителна жертва, върху която са посягали негодниците, за да прикрият своята некадърност“. На злините, казва той, еврейството винаги е отговаряло с добро – с развитие на науките и изкуствата, със стопански разцвет, с мирно съжителство и всестранна помощ, „направени в най-неизгодни условия, при разпиляна народна душа и жестоки гонения“.

==

Стилиян Чилингиров, който е председател на Съюза на българските писатели, заявява: „В тези тревожни времена българският писател трябва смело и открито да изпълни своя граждански дълг, който е едновременно и патриотичен! Евреите са добри български поданици, някои от тях проливаха кръвта си с нас по бойните полета през Първата световна война, други участват активно и сега в културния и стопанския живот на страната. Затова ние трябва, ние сме длъжни на всяка цена и с всички средства на писатели да ги увардим от варварското посегателство върху тяхната чест и достойнство!“

==

През октомври 1940 г. двадесет и един членове на Съюза на българските писатели изпращат писмо-протест до професор Богдан Филов и до председателя на Народното събрание срещу проекта на ЗЗН. Идеята е на Григор Чешмеджиев, който казва, че „не бива с нашето мълчание да заличаваме славата на нашия народ като един от най-толерантните в света“. В писмото си писателите заявяват: „Нашето законодателство не бива да отбележи един закон, който ще пороби една част български поданици и ще остави една черна страница в нашата най-нова история.“

==

На 1 ноември 1940 г. народните представители получават писмо, озаглавено „В защита на България! На човещината! И на Свободата“ от писателя Христо Пунев и подписано от група писатели. Писмото напомня, че през трите войни „нито един евреин не бе осъден за измяна, за предателство или бягство през време на боевете“ и цитира думите на генерал Велизар Лазаров за българските евреи: „Те обичат страната и българския народ… Еврейският народ е културен, нация която е излъчила из своето многовековно съществуване гениални личности в областта на науката и изкуството, трудолюбиви, евреите имат висок морал и честен стремеж към доброденствието… Никоя съвест не трябва да допусне антиеврейството в България.“

==

==

Трифон Кунев изпраща писмо до председателя на Писателския съюз, озаглавено „Молба – Подканване“ за действие в защита на евреите и Меморандум, подкрепен от 15 души писатели, който лично отнася на Екатерина Каравелова, за да го предаде на министър-председателя, а второ копие връчва на митрополит Стефан. Стилиян Чилингиров и Елин Пелин използват своя авторитет, за да предотвратят депортацията на евреите.

==

След 9 септември 1944 г. писателите, защитавали българските евреи, имат различни съдби. Някои получават високо признание, други са забравени и отречени, някои са репресирани, но общото между всички тях е, че няма нито един голям български писател, който в творчеството си или в публичните си изяви да е бил антисемит.

==

Гоненията срещу евреите са били насочени по-скоро към обикновените граждани, с дребна собственост или бизнес, и не толкова към едрите собственици и финансово облагодетелстваните - или това впечатление е погрешно?

==

Напротив, всички евреи попадат под ударите на ЗЗН. Наистина някои от по-богатите успяват да напуснат страната, но те са единици. Всички евреи губят собственост, получават забрана за упражняване на определени дейности, уволнени са от работа и ако има някои, които избягват репресивните мерки, те са изключение.

==

„Писмото на честта“ е подписано от 30% от общия брой на депутатите. Съотнесено към политическата ситуация по онова време, много или малко е всъщност това?

==

По това време броят на народните представители в парламента е 140 души (двадесет души са касирани или починали), а то е подписано от 43 души. Ако Димитър Пешев е разполагал с повече време и ако писмото е било представено за подпис и на опозицията, може категорично да се твърди, че то би изиграло ролята на документ, с който антисемитската политика на кабинета на професор Богдан Филов би била бламирана официално. Затова и Димитър Пешев не го представя на опозицията. Само двама души от опозицията успяват да се подпишат – професор Александър Цанков и Тодор Кожухаров.

==

Много депутати от управляващото мнозинство не са били в София в тревожните дни около планираната депортация и изобщо не са знаели за нея, нито за писмото, изготвено много бързо, защото и самия Димитър Пешев научава късно за това. Той уведомява за писмото председателя на Народното събрание, който докладва на министър-председателя, който пък настоява то да не се внася официално, а да се разгледа на заседание на мнозинството, разчитайки, че ще може да убеди депутатите да оттеглят подписите си. Тъй като Димитър Пешев се опасява от този натиск, той депозира писмото в кабинета на министър-председателя и го поставя пред свършен факт.

==

==

Препрочитайки писмото, възниква въпросът - достатъчно ясно и категорично ли е всъщност то? То като че говори преди всичко за депортирането, но допуска прилагането на строги мерки за сигурност, „стига да не се надхвърли необходимата граница на действителните нужди и да не се изпадне в крайности“. Легитимно ли е да помислим, че тонът не е бил достатъчно твърд, че е по-скоро внимателен и дори на места плах, или пък че безпокойството е изместено повече към реномето на страната ни в международен план?

==

Да, действително остава такова усещане. Тонът е много дипломатичен, но не бива да забравяме, че България е съюзник на Германия и политиците са се съобразявали с това, както и с германското присъствие тук. Все пак нека напомня, че ако България се бе противопоставила на Германия и тя бе влязла у нас като воюваща страна, българските евреи щяха да бъдат избити, както се случи в другите европейски страни.

==

Именно затова по еврейския въпрос и двете страни действат внимателно, като изрично трябва да подчертая, че Комисарството по еврейските въпроси, което получава много голяма власт и възможности за антсемитските си действия, крои реални планове за депортация на българските евреи в лагерите на смъртта. За мен са важни и определящи за резултата от писмото някои от пасажите в него, които издават категоричното настроение на депутатите, които го подписват. Затова ще ги цитирам:

==

„Такава мярка е недопустима не само защото тези хора, не лишени от българското си поданство, не може да бъдат изгонвани вън от България, но и защото това би било една пакостна и с тежки политически последици за страната мярка. Тя би лепнала на челото на България незаслужено едно петно, което не само ще ѝ тежи морално, но и политически…

==

Малките народи не могат да си позволяват свободата да пренебрегнат тези аргументи, които, каквото и да става в бъдеще, винаги ще си останат едно силно, може би най-силното оръжие, останало на тяхно разположение… Кое българско правителство би поело подобна отговорност пред бъдещето? То би тежало преди всичко на правителството, но сигурно ще надхвърли него и ще падне на главата на България. Може лесно да се предвидят последиците от подобно положение, затова то не бива да бъде допускано.“

==

Министър-председателят Богдан Филов вижда във внасянето на писмото, цитирам: „какво голямо влияние имат евреите и колко са вредни“. Каква е личната ви оценка на неговата личност, за която толкова е писано?

==

Професор Богдан Филов е много голям учен, с европейска известност и огромен принос за българската археология, но определено може да се каже, че е бил антисемит. Изказването му е свързано и с това, че ръководителите на еврейските организации и Консисторията на евреите в България съвсем естествено са търсели помощ в онези дни и от първите мъже на държавата, и са я получили. Освен това в цялата страна, благодарение на добрите връзки, контакти и добросъседство, евреите са получавали помощ и подкрепа от българи, вкл. и от хора в управлението. Антисемитските мерки не са били прилагани в цялата им строгост, което го е разочаровало.

==

Ето един пример. В книгата „Армията на съпротивата в България“ Димитър Илиев пише: „Трябва да се отбележи за честта на българските чиновници, че една голяма част от тях не се подаде към расова омраза спрямо своите съграждани евреи – омраза, която бе така разпалено проагитирана от правителството.“

==

==

Известна е българската поговорка, че “няма ненаказано добро”. Това се случва с мнозинството мъже на честта. Моля, резюмирайте накратко за читателите ни действителните причини и начините, по които “народната” власт се саморазправя с тях? Кое най-силно ви порази?

==

„Народната“ власт брутално и целенасочено се саморазправя с българския елит по различни начини. Началото е поставено с т.нар. „народен съд“. Под ударите му, с най-общи обвинения, попада на първо място политическият елит, част от офицерството, кметове, полицейски началници, въобще хора, които са управлявали преди Девети или са били близки до управляващите. Оказва се, че аргументите на юридическите защитници на тези хора, както и свидетелствата в тяхна защита, изобщо не са взети под внимание.

==

В „народните съдилища“ участват хора без образование, да не говорим за юридическо образование, там влизат и бивши партизани, както и близки на репресирани и убити преди Девети, които са обладани от желание за отмъщение. Резултатът е потресаващ – за около четири месеца са издадени 9155 присъди, с които са осъдени на смърт 2730 души, 1305 души получават доживотен затвор, а останалите – затвор от една до 20 години, с конфискация на имуществото и огромни глоби. В тази революционна стихия попадат и хората, които доблестно защитават евреите.

==

Това, което ме порази, е че в обвиненията към тези хора присъства и обвинение в антисемитизъм, още повече, че много евреи, лично или с писмени свидетелства, ги защитават пред Народния съд.

==

В речта на Никола Мушанов в Народното събрание от юли 1943 г. той говори за деморализацията сред части от българите, за заграбването и разпродажбата на еврейското имущество, в която участват (“Из покрайнините на София бяха тръгнали и селяни с каруци да вземат келепир – еврейски имущества”). Доколко честта, която са защитили политици, свещеници, интелектуалци всъщност е отразявала настроенията в най-широките народни маси?

==

Имало е такива настроения, разбира се. Имало е и спекуланти, които са изкупували на безценица еврейски имоти и имущество, които са използвали затрудненото положение на евреите и са ги рекетирали. Спомнете си какво се случва с имотите и собствеността на по-богатите хора след Девети – тя е заграбена от държавата и много хора се настаняват в чужди имоти, ползват вещите на осъдените и интернираните, спят в леглата им и ползват дрехите от гардеробите им! В размирни времена очакванията за келепир на неморалните хора силно нарастват.

==

Но за щастие по-голямата част от населението не е било с тази настройка и е помагало на евреите. Има много примери, когато те са поверявали свое имущество и скъпоценности на съседи българи и турци, на съдружници в предприятия и приятели, които са им били върнати „до стотинка“. Аз съм убеден, че ако е имало силни антисемитски настроения в обществото като цяло, тогава политиците, интелектуалците, свещениците, защитавали евреите, щяха да са единици.

==

В подкрепа на думите ми е докладът на германския посланик Бекерле, който твърди до външното министерство в Берлин от 7 юни 1943 г., „че министър-председателят и правителството желаят и се стремят към окончателно и безвъзвратно решение на еврейския въпрос. Обаче те са свързани с манталитета на българския народ, комуто липсва идеологическата яснота, която ние имаме. Израсъл заедно с арменци, гърци и цигани, българинът не намира у евреите никакви недостатъци, които да оправдаят някакви особени мерки срещу тях.“

==

==

„Честта на България и нейния народ е не само въпрос на чувство – тя е преди всичко елемент на нейната политика“, пишат депутатите. Вашето мнение: прагматизмът или чувствата имат по-голяма сила и важност за правилния път в политиката?

==

Към това изречение те добавят: „Тя (честта) е политически капитал от най-голяма стойност и затова никому не е позволено да го разпилява без оправдание, което би се споделило от целия народ.“ Да, съгласен съм, че и честта, и прагматизмът, и чувствата имат място в политиката, все пак става въпрос за хора, такива са и управляващите, и управляваните. Но има нещо, което е задължително за политиците, и то е готовността да поемеш проблемите на хората като свои, да знаеш, как да ги решаваш и да бъдеш отговорен за действията си.

==

Съдбата на евреите в онези години е възприета от много добри хора (политици, писатели, интелектуалци, кметове, най-обикновени хора) като собствена съдба и те са застанали редом с тях. Ръководещо е било чувството за общност и съпричастност. То се изгражда в семейството и махалата, в училището, читалищата и спортните среди, в обществените организации и затова трябва да си подготвен, когато поемеш пътя на политиката. За това само диполоми не стигат!