Галина Николова: Нещо в нас, на което му се въздиша, шумоизолира мълчанието

Интервюто ми с Галина Николова за последната й книга се появи първо в “Литературен вестник”.

==

„Зима“ е може би най-дългият цикъл в новата ти стихосбирка „Въображаемите градини“ (Издателство за поезия ДА). Защо именно тя от всички възможни сезони?

==

Искрено се изненадах от това, че е най-дългият цикъл – в моята авторска глава най-дълъг е третият – „утеха“. Дори взех книгата да проверя. Но сте права, макар и само с 4-5 страници, „зима“ е най-дългият сезон във „Въображаемите градини“. Зимата е особен сезон – виждаме го и сега, съвсем буквално, ту я има, ту я няма, понякога не прилича на себе си, понякога се взима твърде на сериозно. В моята лична история зимата трая години. И това има отражение в книгата, това е цикълът, от който отпаднаха най-много текстове, най-много съкращавах.

==

Паркър Палмър, чийто цитат отваря този цикъл, има четири есета, посветени на четирите сезона. В есето, посветено на зимата, той пише за това как студът, мракът, привидната смърт на всичко живо – голите дървета и поляни, притихналите птици и животни – всъщност е начинът, по който природата се подготвя за другите сезони. И всеки има своето предназначение, своя смисъл в по-големия план на годината, на кръговрата. Благодарна съм на моята зима за подготвената пролет, лято, есен и нататък.

==

В какви отношения сте с думите си? Има ли такива, които не ви принадлежат, или всички…

==

Пиша от много години, винаги съм обичала да пиша, от литературен преразказ в училище, до стихове, есета, пътеписи, case studies, дори техническа документация, включително проекти, и всичко в думи. И въпреки това съм имала периоди, в които те изобщо не ми принадлежаха. Спомням си конкретен случай – как бях седнала в едно кафене на „Шишман“, как се опитвах да пиша в дневника си (поддържам такава практика отдавна) и думите не идваха, а тези, които го правеха, не носеха никакво облекчение, никаква утеха.

==

Уви, този период продължи дълго, стори ми се безкрайно. Тогава и стихове не идваха, просто не можех да пиша. Бях се притеснила, може би истинската дума е „изплашила“, че няма да мога да пиша повече – край, това беше. Но се оказах в грешка. Някакво време след това се появиха думи, стихове, сънища с думи, „Въображаемите градини“. Та, отношенията ми с думите се развиват, благодарна съм за това.

==

Какво никога не бихме могли да узнаем за себе си?

==

Развесели ме този въпрос, включи се моят coaching mindset – аз съм сертифициран коуч. Ако някой ми каже: „това никога не бихме могли да го узнаем за себе си“, бих попитала, „а ако все пак можехме да узнаем и това, какво би било то?“.

==

Ако трябва с повече сериозност да се отнеса към въпроса – от личния си опит мога да кажа, че ако търсим достатъчно дълго, можем да продължим да се откриваме и преоткриваме и да изненадваме себе си, стига да искаме, да сме търпеливи, да можем да понесем да сме уязвими, да си го позволим.

==

Страховете или надеждите са по-коварни, от една страна, и по-устойчиви, от друга? И с кои се живее по-лесно?

==

Мислейки за този въпрос, си припомних една ситуация от самото начало на войната в края на февруари 2022 година. Тогава имаше много бежанци от Украйна. В компанията, в която работя, колегите бяха направили един споделен файл – в него всеки, който иска, да се отбележи с името си, както и с какво може да помогне.

==

Спомням си го ярко като днес – бях уплашена, както и повечето хора, които познавам, но цял ден и следващите дни, много след като се записах, влизах в този файл и виждах нови и нови имена на колеги, а в колоната „с какво можеш да съдействаш“ отговорите бяха: „с каквото е нужно“, „с каквото е нужно“, „с каквото е нужно“, „с каквото е нужно“.

==

==

Когато излизат от живота, за да влязат (за кратко?) в поезията, променят ли се нещата, преди да се върнат отново там? Или начинът и посоката на тази трансформация са различни?

==

За мен поезията носи утеха дори и когато нещата, „влизащи“ в нея, сами по себе си не носят такава. Ако мога да го напиша, мога да го понеса. Написах това изречение и малко се стреснах от категоричността му, но да – май така го усещам. Мисля за трудни моменти, през които съм преминала, които после „родиха“ стихове, и така си го представям. Поезията облагородява (някак) страданието, утешава го.

==

Какво си представяте, когато чуете думата „междинност“?

==

Затворих очи и при опита да си представя „междинност“, „видях“ една птича перушинка – от онези малките, вътрешни перушинки, с пухкавия край – как се рее във въздуха. Може би птици са се били във въздуха, може би птица се е „пощила“ на висок клон, може би ястреб е отнесъл малко пиле от онези, които идват на хранилката ни през зимата. Може би. Това си представям – това е междинността може би.

==

Какво шумоизолира мълчанието? И колко вида мълчание има?

==

Този въпрос прочитах, въздишах и подминавах, прочитах, въздишах и подминавах, накрая остана последен. Труден ми беше. Още ми е труден. Прочетох го сега и пак въздъхнах. Нещо в нас шумоизолира мълчанието явно. Нещо, на което му се въздиша, нещо, което тъгува. Нещо, на което, ако му се даде глас, може да ни каже неподозирани неща.

==

Не знам колко вида мълчание има. Аз съм срещала себесъхранителното, милостивото към другия, самоналоженото, прикриващото това, което става вътре, уплашеното, ужасеното. И още мога да изброявам, но дали е нужно. Понякога носим мълчания, стари колкото нас, дошли в други моменти, свършили работата, която е било нужно да свършат, но останали по навик, още тук. Тях е добре да потърсим, намерим, да им дадем глас, да чуем какво имат да ни кажат. Сигурно имат.

==

Несправедливи ли сме, когато искаме от любовта да не търси бряг или дъно?

==

Да. Не. Не знам. Преди доста вече години, когато още нямах дете, си говорех с една приятелка за имането на деца. Тя каза: ако искаш да познаеш безусловната любов, децата дават възможност за това. В невежеството си тогава си помислих – безусловна любов към мен значи. Едва когато родих, разбрах. Не към мен, не. Безусловната любов, на която аз съм способна. Това е възможността, която дават децата. Да изпита човек безусловната любов, на която е способен. Любов без бряг и без дъно.

==

И още нещо си мисля. Неотдавна слушах подкаст, в който коментираха словосъчетанието „безусловна любов“. Че има ли друга? Кога започва любовта да се дели на условна и безусловна? Условната любов любов ли е? Все въпроси, над които си струва да се помисли.

==

Кои са Вашите скрити редактори и цензори?

==

Миналата година, преди още да имах книга, преди още да бях почнала да мисля за такава дори, сънувах ярък сън: влизам в зала, в която ще има мое четене. Много хора, разговори, приповдигнатост и суетня. Водещият – приятел, който в живота не се страхува от публични изяви – в съня е силно притеснен: има технически проблеми, стиховете не са разпечатани, звукът не става, нищо не е както трябва. Ами сега? Аз се оглеждам – пълна зала с приятели, и му казвам с най-уверения си глас: спокойно, всичко ще е наред.

==

Много го мислих този сън и мислех как живеенето е като стихотворение – понякога се получава с лекота и от само себе си, понякога има нужда от съвсем малко, друг път от много редакция, понякога не се получава съвсем, понякога се налага да се пренаписва. А понякога имаме нужда вътрешният ни редактор да каже на цензора-притеснение: спокойно, всичко ще е наред. С най-уверения си глас.

==

Какво може да запълни „приветливата кухина“, която често сме?

==

От моя опит – целенасочена работа върху себе си, и най-вече терапия с подходящ за конкретния човек терапевт. Знам, че това не е целта на интервюто, но все пак мисля, че е важно да го кажа – ако човек се чувства като кухина дълго време, да се осмели да потърси помощ – може да се живее по-добре.

==

Стиховете като „Решения“ и „Там времето не тече“ драматизират нашата скованост в отминаващото време. Неспособността да посегнем към презряващите пред очите ни плодове и в същото време да изхвърлим лекарството с изтекъл срок на годност. Как се живее с неупотребимото?

==

Не съм сигурна, че тъкмо това драматизират тези текстове, но ми е любопитен и този прочит. „Решения“ написах покрай период, в който преживявах като дълго времето, в което не знаех какво е добре да се направи, така че да бъде най-щадящо за всички замесени и все пак – вярно на мен самата. „Там времето не тече“ е по действителен случай: човекът, спрял в някакво свое минало, неналичен за настоящето, не-тук.

==

Понякога наши части са така – ние не сме хомогенни, вътре в нас живеят различни наши „аз“ – някои са в настоящето, някои в бъдещето, някои – в миналото. Добре е от време на време да си ги наглеждаме, да правим вътрешна инвентаризация, да се опитваме да живеем тук и сега, да гледаме да не изостават много тези, които са в миналото, да си ги завръщаме, като се загубят.

==

Един от циклите е посветен на дъщеря ви и майчинството. Учи ли се „пускането“ на децата ни, постижимо ли е?

==

Много мисля по темите, свързани с родителството – мисля по тях и като майка, и като дъщеря. Вярвам, че е здравословно и за двете страни да „пускаме“ децата си. Да ги „пускаме“ не като да ги метнем изведнъж в дълбоки води, а постепенно, с грижа, разбиране, милост и подкрепа. Мисля си, че докато отглеждаме децата си, всъщност отглеждаме възрастния вътре в тях – така че да могат от един момент нататък сами да са си родители – да носят отговорност за себе си, за постъпките си, за решенията си, за изборите си.

==

Това не се научава изведнъж на двайсет и осем например. То почва да се учи на една, когато детето отказва да яде круша точно сега, и ние (се учим да) приемаме това, на две, когато иска да си облече пола-и-рокля едновременно и ние (се учим да) приемаме това, и после на шест иска да спи без пижама на 13 градуса и ние (се учим да) приемаме това. И всички останали избори, решения, които им позволяваме да правят за себе си, които ги „пускаме“ да правят за себе си.

==

А то е трудно, понякога дяволски трудно, защото означава да се отдръпнем от позицията „аз знам по-добре от теб“ – а тя е толкова изкушаваща родителска позиция и колко много караници са произлезли от нея…, включително у нас, да не помислите друго. Та, „пускането“ на децата е процес, който започва с раждането и в който и родителите, и децата могат много да учат, но, уви, могат и обратното.

==

Тоест на какво бихте искали да научите дъщеря си: „да летилетилети, докато може“, или „да се приучи да живее, ходейки“?

==

Аз много се надявам да я науча, ако е птица – да лети, ако е риба – да плува, ако е кенгуру – да скача, ако е змия – да се припича на слънце, дори и когато аз самата съм друг животински вид, даже особено тогава! – и изобщо – да е повече вярна на себе си и да позволява на хората около нея същото. Но за да я науча на това, трябва и аз да го мога, а за себе си все още не съм съвсем сигурна колко го умея летенето ли, плуването ли, друго ли.

==

Има няколко стихотворения и за войната в Украйна. Вземайки повод от едно преди тях, искам да попитам може ли да кажем и за една война, че трябва да трае „колкото е нужно“, както за всичко останало?

==

Много ми е трудно да отговоря на този въпрос. В стихотворението, към което препраща, говоря за това как не можем да накараме например черницата да се разлисти, розата да цъфне. Природните неща траят колкото е нужно дори когато не го разбираме, не го приемаме. Всички природни катаклизми също.

==

За човешките ни катаклизми обаче какво да кажа? Мога ли да накарам войната да спре? Имам подобно стихотворение – ако бях направила това или онова, можеше ли да я няма? За мен тук въпросът е върху какво имам контрол – и там да насоча усилията си. Мога ли да помогна на украинската майка с дете на възрастта на дъщеря ми да се върне у дома? Не мога, защото нейният град е под обстрел. Мога ли да ѝ помогна с друго, така че да се чувства поне малко по-добре, докато е в България? Мога, опитвам.