В средата на октомври на български език излиза дебютния научнофантастичен роман на американския писател от японски произход Секуоя Нагамацу. Както самият автор споделя, „Докъде се издигаме в мрака” (Колибри, 2023, превод: Майре Буюклиева, корица: Живко Петров) е „роман, който проследява живота на множество сложно свързани герои от поколения наред – от Сибир до Сан Франциско, от извънземни пустоти до междузвездното пространство – след глобална пандемия. Пътешествията в него не се фокусират върху вируса, а проследяват развитието на приятелства, семейства и хора, които скърбят, преосмислят общността с надежда за по-добро бъдеще”. Книгата е чудесен избор за почитатели на Тед Чанг, Лиу Цъсин, Харуки Мураками и Кен Лиу.
==
По повод излизането на първата си книга на български език Секуоя Нагамацу даде ексклузивно интервю за бъдещите си читатели. С него разговаря редактора на романа му Десислава Желева, която „Литературни разговори” публикува като гост-автор.
==
Преди всичко, като редактор на българското издание на романа, бих искала да ви благодаря за тази космически топла и човешка книга, въпреки че в същото време тя е и едно от най-мрачните неща, които някога съм чела. Кога и как се роди идеята ви за написването на „Докъде се издигаме в мрака”?
==
Нещата с „Докъде се издигаме в мрака” започнаха около 2008 г., когато разработих ранна и доста различна версия на главата „Меланхолични нощи в токийско виртуално кафе” (по това време заглавието беше „Меланхолични нощи в интернет кафене в Токио”). Тогава изследвах темите за скръбта и нетрадиционните форми на траур в много самостоятелни произведения. Едва след като минаха няколко години, започнах да обмислям как някои от тези истории и герои биха могли да си взаимодействат (а до 2014 г. нямаше да напиша никакви истории с чума). Така че еволюцията на този роман се случи в рамките на голям период от време, в който се занимавах и с други неща (преди това бях публикувал сборник с разкази). Окончателната структура на книгата започна да се оформя едва през последните няколко години, когато задълбочих връзките между героите и структурирах света и различията между поколенията в романа.
==
Тъй като хората, които четат това интервю, най-вероятно тепърва възнамеряват да прочетат романа, как бихте им го описали с няколко изречения?
==
„Докъде се издигаме в мрака“ е роман, който проследява живота на множество сложно свързани герои от поколения наред – от Сибир до Сан Франциско, от извънземни пустоти до междузвездното пространство – след глобална пандемия. Пътешествията в него не се фокусират върху вируса, а проследяват развитието на приятелства, семейства и хора, които скърбят и преосмислят общността с надежда за по-добро бъдеще.
==
Книгата е написана доста преди избухването на коронавирус пандемията, но въпреки това е публикувана в началото на 2022 година. Мислите ли, че това е оказало негативен ефект върху възприемането на книгата от читателите?
==
Макар че със сигурност бях притеснен и нервен относно приемането на романа, предвид нашата собствена пандемия, мисля, че до 2022 г. много хора имаха достатъчно време за размисъл и бяха готови да поговорят за ефектите на ковид и изолацията и това как са ни променили като индивиди и като общество. Струва ми се, че ако тази книга беше излязла през 2020 г., възприемането ѝ щеше да е съвсем различно. И все пак дълго време се защитавах от това хората да определят „Докъде се издигаме в мрака“ като роман за пандемията, защото не исках да си мислят, че съм написал тази книга тогава. Сега обаче съм в по-малко отбранителна позиция, понеже осъзнавам, че за много читатели книгата се е превърнала в част от разговора за ковид и е била съпътствала тяхното пътуване в изцелението и в разбирането на един много труден период.
==
Честно казано, колкото и да обичам научната фантастика, темата за вируса, който постепенно превзема земята и променя живота из основи, е една от по-малко любимите ми. Може би отчасти защото е доста често срещана и в литературата, и в киното. Вие обаче успявате да избягате от клишето и мисля, че го постигате чрез безкрайните нива на човечност и обич към човечеството, с които пишете. Всяка една от историите е преди всичко история за емпатията и надеждата, нали така? Как се намира баланса между смъртта и надеждата?
==
Съгласен съм, че апокалиптичната идея за вирус, слагащ край на света (включително историите за зомбита), са експлоатирани многократно (макар понякога доста добре). Уважавам много от тези книги и филми, но никога не съм се интересувал от писането на такъв тип истории. За себе си си припомних, че не искам да знам как един герой спасява положението или как военните или правителството се надпреварват да открият лек. В тези истории ние даваме предимство на вируса и често смъртта и тялото се разглеждат като масови жертви, като вид спектакъл. Винаги съм се интересувал повече от моментите, в които учените се прибират у дома след работа, опитват се да запазят някакво чувство за нормалност пред семействата си, докато светът около тях сякаш се разпада. Като се съсредоточих върху отделния човек или обикновените взаимоотношения, успях да обърна истинско внимание на сложното жонглиране между работата и света, както и на личните ни пространства, където можем да мечтаем и да се надяваме.
==
==
Романът е построен от различни истории, които са свързани от фина смислова линия. Защо решихте да го изградите така?
==
Както отбелязах малко по-рано, формата не е част от първоначалната ми идея, тя се разви в продължение на дълъг период от време. Създадох главни и второстепенни герои, които ми беше интересно да изследвам по-нататък, и когато в крайна сметка се спрях на „роман в разкази“, осъзнах, че трябва да мисля не само за отделните глави, но и за това как човечеството и светът се развиват в хода на текста. Към края на процеса на редактиране вече имах в кабинета си голяма дъска с много сложна схема идеи, където се опитвах да проследя хронологията, героите и всички малки намеци по пътя.
==
Самият вие сте професор по творческо писане. Кои са едни от основните неща, на които бихте искали да научите учениците си?
==
Мисля, че дълго време академичните среди и литературният свят в университетите имаха значителна власт над това какво се смята за истинска литература, за важни книги. Литературните критици в пресата бяха родени от програмите по английски език и литература и често имаха много тесен поглед върху това каква може да бъде една успешна книга. Като преподавател призовавам студентите си да четат без предразсъдъци и да не гледат отвисоко на други жанрове като ужаси, фентъзи или научна фантастика, а да обмислят какво биха могли да научат от литературните прийоми, които тези жанрове използват. В края на краищата, много от жанровите/литературните категории не би трябвало да са от непосредствено значение за писателите. Просто напишете добра книга, книга, която ви вълнува.
==
Какви автори им преподавате?
==
Опитвам се да запозная учениците си с широк спектър от утвърдени и новоизгряващи автори, включително такива от исторически премълчавани общности - особено писатели от малцинствата. Сред авторите, които съм преподавал напоследък, са Нана Кваме Аджи-Брениа, Ребека Макай, Сесар Айра, Джамел Бринкли, Итало Калвино, Карен Ръсел, Чарлз Ю, Тед Чанг, Брайън Ивънсън, Кели Линк, Алън Мур, Кен Лиу и Анджела Картър.
==
Как възприемате себе си – повече като преподавател или повече като писател?
==
Това е труден въпрос, честно казано. Предполагам, че честният отговор е, че никога не съм мечтал да стана учител, но винаги съм мечтал да стана писател. Но пък научавам толкова много и поддържам уменията си свежи, като преподавам. Харесва ми да го правя, а и така съм се срещнал с толкова много талантливи млади пишещи. Познавам много писатели и артисти, които преподават в университет, но сякаш винаги ние сме странните птици там… Не си приличаме съвсем и не сме като другите преподаватели, тъй като нашата област съществува извън академичните среди и науката. Честно казано, иска се сложно жонглиране, за да се балансират тези идентичности.
==
==
Кои автори са повлияли най-много върху писането ви? Какви книги обичате да четете?
==
Друг труден въпрос, но авторите, които ми идват наум, са Итало Калвино, Харуки Мураками (поне ранните му книги като „Страната на чудесата за непукисти и краят на света” и „Преследване на дивата овца”) и разкази на писателки като Кели Линк и Лидия Милет. Но отвъд литературата, мисля, че едно от нещата, които са ми повлияли най-силно, е телевизионният франчайз „Стар Трек”, който ме запозна с истории, в които човечеството се слива с научнофантастични концепции. Обичам да чета произведения, които смесват жанрове, книги, които трудно се категоризират, но са успели да се преборят и са намерили своята публика.
==
Какво виждате, когато гледате нощното небе? Какво си представяте, че има отвъд него?
==
Не съм особено религиозен, но мисля, че моята форма на духовност съществува в дълбокия космос. Дълбоко съм запленен от възможностите, които крие нощното небе, от всички неща, които вероятно ще останат непознати през нашия живот, а може би и през цялото човешко съществуване. Мястото, където физиката се разпада, е мястото, където искам да живея, където вярата и науката нямат друг избор, освен да влязат в диалог за това, което би могло да бъде. Може би, ако попътуваме достатъчно далеч, ще стигнем до самите себе си, до алтернативни версии на самите нас. Може би ще стигнем до място, където, както в моя роман, възможността има физическа форма, която може да бъде моделирана, която тече като река или поток на планета отвъд нашето разбиране.
==
Работите ли върху нов роман и ако да, бихте ли разказали малко повече за него?
==
Да, работя по няколко други проекта. Първият, който ще излезе през следващите години, е с работно заглавие Girl Zero и е свързан със семейство, което заменя дъщеря си с шейпшифтър (фикционално същество, което може да променя физическата си форма от една в друга) . Това ще е книга за пътешествието на семейството, за скръбта, чувството за принадлежност и формирането на идентичност.
