Новият сборник на Боян Тончев „Безкраен свършек на света“ („Жанет 45“, 2024) е някак логично продължение на предишния му – „Животът като следобедна дрямка“ („Жанет 45“, 2021). И докато там историите са притчови, анекдотични, приказни, то в настоящия има своеобразен ясен преход от реалистичното към дистопичното. Сборникът е привидно кратък и семпъл, но отново успява да обеме като че ли най-базовите човешки състояния и диагнози за съвременността ни.
==
По-реалистичните истории можем да положим в традицията на много краткия разказ, в която днес работят автори като Михаела Илиева и Йорданка Белева, Цветозар Цаков и Цветелина Георгиева, а в по-фантастичните истории Боян Тончев проявява собствен почерк, който се надяваме да видим продължен някой ден в отделен сборник с подобни разкази или дори в роман. Именно там – в абсурда, в иронията, в алегоричното – журналистът по професия, свикнал да работи с точните факти и истини, проявява цялата свобода на въображението си.
==
Това разделение, уви, е съвсем условно, защото и едните, и другите истории (отделени в две части на книгата), говорят за онази амалгама от злободневни и вечни човешки проблеми, които авторът разказва с проницателност за детайла и точност на назоваването, може би взети назаем именно от работата му (понастоящем в сайта на „Свободна Европа“). Първите можем да свържем с теми като самоопределянето и съпоставянето с другия, оглеждането в непознатия и превръщането му в свой, критичния поглед към себе си през очите на различния, силата на сигурността и уюта в „рутинния“ семеен живот, споделянето чрез думите, което узрява до тяхната непотребност в общението ни…
==
Вторите са алтернативен поглед към нашия свят и може би територия на почти сигурно – уви – бъдеще, въпреки привидния абсурд и фикция. В тези дистопични, кафкиански, клаустрофобични сюжети животът е подозрително познат, реалността – болезнено възможна в своята изкривеност. Абсурдът и спорадичният смях определено горчат с изобличителната си сила. Нима ежедневието ни не е поредица от кодирани достъпи и преходи; нима много от медиите ни не са съглашателства между бухалки, а транспортът ни – ГР „Адски транспорт“; нима експоненциално забързалото се ежедневие не ни превръща в Хомо Бягащ, който не може да си позволи да спре, за да не бъде погълнат. От какво – кой вече всъщност знае? И докато апокалипсисът отдавна вилнее навън, а светът все не свършва, ние изглежда сме свикнали с това положение на нещата. Не вземаме страна между ангелите и демоните и може би тъкмо в това е проблемът.
==
==
С Боян Тончев разговаряме за всичко това. Той работи като журналист в „Свободна Европа“ от 2022 г. Завършил е философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Между 2013 и 2018 г. работи като сценарист в „Господари на ефира“, след което става главен редактор на сайта на предаването. Бил е и редактор в „Дневник“. Автор е и на романа „Прагът“ („Скалино“, 2017) и на споменатия горе сборник.
==
В много от историите ви човекът като че ли едновременно е атомизиран, капсулиран, сам за себе си и същевременно търси възможност да се огледа в другия и да си представи възможния живот с него. Едната тенденция надделява ли над другата, или все още успяваме да балансираме? Способни ли сме днес изобщо да се видим през очите на различния?
==
Напоследък човекът не се справя с балансирането. Мразя да съм в ролята на мрачния песимист, но животът в хармония с другия в съвременния свят е все по-трудно постижим. Хората не се разбират помежду си. И докато допреди трийсет години ги разделяха идеологии, сега пропастта между тях е на ниво личен светоглед. Ще дам пример. Големи групи от хора с лека ръка зачеркват науката, фактите, човешките права, губят естествения стремеж към истината и свободата. Готови са да заменят реалността с друга – фалшива, подхвърлена с користна цел от съмнителни авторитети. Това са много страшни тенденции, защото говорят за загуба на вярата в собствените ни възможности.
==
А когато нямам доверие на себе си, няма как да вярвам на другия? Тогава започвам в негово лице да виждам заплаха, да ми се струва, че иска нещо да ми отнеме. И напълно губя способността да погледна света през неговите очи, да разбера проблемите му, да проявя желание да му подам ръка. Или дори най-малкото – да поговоря спокойно с него.
==
В същността си някои от темите ви са не по-различни от тези, до които можете да се докоснете като журналист. По какъв начин се различава литературният от репортерския поглед към тези човешки проблеми?
==
За мен литературата е журналистика с добавена реалност. И двете са отражение на действителността, но докато журналистът е длъжен да остава стриктно в рамките на фактите, то пишещият литература може да си позволи и да помечтае, да си поиграе с езика, да се посмее или да поплаче. Да предложи алтернативи. Дори смело да се пробва да намери хипотетично разрешение на реални проблеми на обществото, било то и неприложимо в истинския живот.
==
Но тук има един много важен момент – в последно време част от журналистиката започна неправомерно да използва тези похвати на литературата, в най-лошия смисъл на думата. Да донаглася факти, да подменя истини, да измисля наративи спрямо определени интереси. Да манипулира общественото мнение с алтернативни твърдения, конспиративни теории и други фантасмагории, представяни като реални. И трябва много ясно да се разбере, че този широко застъпен напоследък публичен жанр не е журналистка. Това е една много долнопробна булевардна литература, публикувана в сайтове, които залъгват хората, че са медии.
==
Една от историите е съкрушителен разказ за майка, изгубила сина си заради алкохола – ключова дума от черните хроники днес (добавена към насилието, катастрофите, убийствата). „Не можеш да изпитваш любов към демон, ако ще и да се е вселил в тялото на отрочето ти“, пишете вътре. Как тогава си обяснявате факта, че именно отрицанието на тази констатация стои в основата на актуални и в обществото, а вече и в литературата проблеми като насилието над жени?
==
Черните хроники ще ни съпътстват в ежедневието, докато не проумеем, че причината за тях е в самите нас. Катастрофите и побоищата не ги вършат извънземни. Не са дело на някакви пришълци. Правим ги ние. Нашите съседи. Понякога дори нашите деца. Злоупотребата с вещества, водещи до смърт на пътя или при битови свади, насилието над жени, омразата към хора с различни разбирания от нашите – това са ужасяващи компенсаторни механизми на изпразнения от съдържание човек.
==
Вътрешната празнота логично води до липса на съвест и невъзможност за реална себеоценка. Обществото ни има нужда от малко повече самокритичност. От признаване на това, че не някой друг е виновен за всичко, което се случва постоянно наоколо, а ние. От поемане на отговорност.
==
Наистина не знам как е възможно това да бъде постигнато. Свикнали сме за всичко да обвиняваме политиците и да, те са виновни до голяма степен. И все пак всички заедно носим отговорност за това, че проспахме години систематично налагане на ниски стандарти за морал и естетика. Съгласихме се с тях мълчаливо. И сега ни се връща тъпкано.
==
Казвате, че единственият победен от смъртта е умрелият. Абсолютно егоистичен ли е животът в своята неизменност и безразлично продължение?
==
(следва)
==
Това интервю бе написано първоначално за “Портал Култура” – можете да го дочетете ТУК.
