„Mалките“, незабележими хора, останали извън хватката на съвремието и неговите унифициращи порядки, съществуват, макар и някъде далеч отвъд радара на интереса и вниманието ни. В „За разлика от слоновете“ Дагмар Лойполд ни показва, че те имат неподозиран вътрешен живот и са източници на сложен интимен монолог. Че са достоен литературен материал. Разговарях с нея за “Литературен вестник”. Преводът от немски е на Емануил А. Видински.
(прочетете рецензия за романа ТУК)
==
И в живота, и в литературата, равнодушни ли сме към „малките“, маргинални хора, които приемаме за безинтересни (определение, в което не влагам никакво снизхождение)?
==
Започнах да пиша романа по време на пандемията от ковид, когато в Германия много се говореше за „системно значими“ хора като продавачи, касиери, медицински сестри… Хора, които обикновено пренебрегваме. Възприемаме ги в тяхната (служебна) функция, но не и като личности. Освен това егоцентризмът и самовлюбеността също взеха връх – не на последно място и поради изолацията: Аз на първо място! Осигуряване на собственото благополучие, собствената изгода като насока за действие. Да, г-н Харалд е „малък“, незначителен, но има много ясна представа за достойнство. Той е ексцентричен (не принадлежи към центъра, към основното течение) и антийерархичен; всеки човек, с когото се среща, е в някакъв смисъл негово дело. Използвам метафората за късогледството (вижда добре само отблизо), за да символизирам способността му да бъде отворен към другите, да бъде състрадателен. Прелиствачката на ноти, героинята в романа, е неговият женски еквивалент, пренебрегван и все пак незаменим.
==
Една от особеностите на господин Харалд е, че е изключително чувствителен към езика. (Можем само да поздравим преводачката ви за великолепното предаване на богатите словесни игри.) Имате ли впечатление, че съвременните читателски предпочитания налагат един далеч по-неутрален, прагматичен, плосък език – език за бърза употреба, който придвижва история и няма друга функция?
==
Да, наистина, виждам много инструментална употреба на езика като средство за предаване на послания и пренасяне на сюжета напред. От друга страна, виждам езика като материал, от който се създава нещо, което далеч надхвърля семантичното ниво, отваря свободно достъпно пространство на преживяване и изисква изследователски, допълващ прочит. Като читател искам да преживея нещо, а не да ми бъде казано нещо; искам да участвам, а не просто да съм свидетел.
==
За мен съдържанието съществува само като форма. В това отношение антиидиоматичният език на г-н Харалд за мен е поетологично саморазкриване: в смисъла на Бахман езикът трябва да нарушава хилядократно ограниченията, покварата на властта.
==
По отношение на литературната политика литературата днес се разглежда като продължение на плаващи социални дискурси, пол, миграция и т.н., и по този начин е свързана несвободно в мисия на изпълнение на определени изисквания. Удостоверяването на истинността, на съдържанието, се основава на нелитературни критерии като биографията и личността на автора.
==
Във век на светкавичен достъп и консуматорство любовта на господин Харалд е „виртуална“ по един съвсем друг начин. Той не знае факти, не ги проверява в социалните мрежи – той си „представя“ своята любима. Лишена ли е съвременната любов от това опосредстване, от разстоянието на копнежа?
==
Любовта на г-н Харалд към прелиствачката „празнува“ недостъпността, свободната, „безкористна“ обич, нежното занимание вместо инструменталния достъп. В платформите за запознанства – платформи (sic!!!) – доминира една механична концепция за любовта, наречена съвпадение (match). Сякаш две зъбни колела трябва да бъдат синхронизирани… За мен е важно също така да покажа, че можем да развием емпатия само с помощта на въображението (вместо с позитивистична проверка на фактите).
==
Господин Харалд е пазител на реда в един миниатюрен къс от света. Въпреки цялата му незначителност, той се отнася към задълженията си благоговейно, отдадено. Какво може да научи съвременното общество от него?
==
Съвременното общество може да се поучи от него за това, че член първи от Конституцията – човешкото достойнство – е неприкосновено. Трябва да се защитава от всяко човешко същество като суверенно право. Достойнството не познава икономическа или социална таксономия.
==
Героят ви сам се спира, когато започне да си задава твърде много въпроси. Как ви се струва – твърде много или твърде недостатъчно въпроси си задава съвременният човек?
==
Когато г-н Харалд сам се спира, той го прави поради инстинктивно усещане за границата на своята устойчивост, по този начин се грижи за собственото си психологическо равновесие. От няколко споменавания в текста става ясно, че не е имал особено щастливо, пълноценно детство, но все пак бих искала да подчертая, че начинът, по който се отнасяме към собственото си минало и оставените от него отпечатъци (които не могат да бъдат променени), не е задължително да бъде причинно-следствен, а има възможност и за маневриране. Въпреки ценността на професионалната терапевтична помощ, съвременните хора често „аутсорсват“ емоционалната саморегулация, като я делегират на други.
==
Когато наблюдавате състоянието на съвременната немскоезична литература и на тази, която достига до световните награди, имате ли усещането за определени тенденции – политкоректност, предпочитани теми и език или друго?
==
Екзистенциален отговор: известно смирение пред ограничеността, нежност – както обяснява Олга Токарчук в нобеловата си реч – към всичко, което не сме самите ние. Грижа, отговорност за общото благо, участие, намеса и сътрудничество, вместо да се дава приоритет на отделни интереси…
==
Ще се срещате с българските си читатели у нас. Мислите ли, че разбирането на романите ви е различно в различни страни, в обществата с различна история и опит… или посланието ви е универсално?
==
Надявам се, че г-н Харалд може да бъде разчетен като универсален шифър. На немски език има красивата дума mitmensch. Всеки, който се ражда, в същия момент вече е съчовек – и това определено е моето житейско верую.
