Мирча Картареску – един разговор на Антония Апостолова

Този напоителен, философски разговор с румънския писател Мирча Картареску беше първото интервю, което той даде при гостуването си на Софийския международен литературен фестивал 2024 г. Картареску гостува, за да представи новия си роман “Теодорос” (Хермес) в изумителния превод на писателя Иван Станков. Можете да го излушате в Youtube (само аудио) - на английски, или да го изчетете на български в тескта долу.

==

==

Бих искала да започнем това интервю с леко несъгласие от моя страна. Става въпрос за нещо, което казвате в свое интервю: че „Теодорос“ е първият ви „същински“ роман. За мен той е органична част от същия мета-роман, който пишете с всичките си големи творби – мета-ръкопис, който, подобно на алтер-егото ви в „Соленоид“, може би ще изгорите накрая. Тези опуси са направени от същата звездна материя, задават същите смазващи екзистенциални въпроси, на които няма отговор. Какви са аргументите ви за обратното?

==

Не, не, това всъщност беше просто шега в някакъв смисъл. Имах предвид, че „Теодорос“ е първият ми епически роман, стъпил върху разказването на истории. Това не се случва в предишните ми книги, не и на това ниво. Повечето от тях са екзистенциални, метафизични, дори теологични творби. Този път се опитах да направя нещо много по-различно – да отразя света в река от истории. „Теодорос“ е много повече роман per se в сравнение с предишните ми творби, които по същество наподобяват поеми. Разликата е именно в тази епична субстанция. Ала дори и това не е съвсем вярно, защото значението, което отдавам на митовете, на епическите наративи, на историите, го има най-малкото в една от предишните ми книги – Levantul (според вметката на преводача Иван Станков книгата не е преведена, защото е абсолютно невъзможна за превеждане – бел. авт.). С нея съществуват известни сходства по отношение на епичността, на действието през 19 в. и така нататък.

==

В „Теодорос“ имаме и различна гледна точка (във второ лице), както и липса на автофикционална база. Но добре. Бихте ли казали, че въпреки големите вечни теми, които неизбежно присъстват и тук, този роман е писан най-вече заради радостта от чистото разказване, от създаването на един мит, на една приказка?

==

И тази радост, и радостта от измислянето през цялото време, и радостта от фантазирането, от създаването на цели светове, които се пресичат като зъбците на часовников механизъм. Всъщност, знаете ли, „Теодорос“ е едновременно различна и не толкова. Подходът ми към нея беше сходен на този при създаването на другите ми творби. Просто един ден започнах да пиша и не спрях, докато не стигнах до края – без да се подготвям кой знае колко, без да планирам нищо, без да редактирам. По средата на книгата все още не знаех накъде съм се запътил. Не знаех дори, че всъщност именно ангелите разказват тази история. Така че едновременно бях объркан, но от друга страна – със свръхбистри ум и съзнание. Разбира се, този път не писах на ръка, както беше изцяло със „Соленоид“ и „Ослепително“. Напечатах книгата, а това е странно за мен. Просто вече не мога да пиша толкова лесно на ръка, правя грешки – дали заради възрастта, или някакви неврологични проблеми, – а това истински ме ядосва.

==

В паралелната вселена на „Соленоид“ литературната кариера на вашето алтер-его е задушена в зародиш. Героят така и не става писател, но казва: „Тъкмо защото не съм писател, чувствам, че имам да кажа нещо“. Какъв тип писане противопоставяте вие, успелият писател, на неговата неприязън към измислянето на фикции и „рисуването на фалшиви врати върху стените“?

==

Не вярвам само в един вид литература. В крайна сметка тя е конструкт, нещо създадено. Можете да пишете по много различни начини. Можете да бъдете самия себе си. Можете да сте реалист, фантаст, автор на архетипното и т.н. В собственото ми писане има много възможности и аз съм щастлив да сърфирам по всяка една от тях, доколкото мога. Може би знаете, че някога започнах с поезия и имам, ако не се лъжа, осем поетични стихосбирки. И това би могло да бъде целият ми опит досега. Дори и да бях писал само поезия, щях да бъда много щастлив и удовлетворен.

==

Така стана обаче, че като млад, имах много добри приятели, които пишеха романи и разкази. Бяхме заедно в един литературен кръжок и в един момент ми се прииска да им направя подарък. Така че започнах и аз да пиша проза, само и само да я чета в тази наша група. Съвсем не за да публикувам. Те обаче харесаха историите ми, които после влязоха в „Носталгия“, и ме насърчиха да продължа. Тогава се увличахме по някои от най-големите умове на моето поколение, като Алън Гинсбърг например. Така че ето как написах най-първите си истории, може би през 1985 – 86 година.

==

Тогава осъзнах, че има неща, които мога да изразя и предам само чрез белетристиката, и временно се отказах от поезията. В продължение на 30 години се отдадох на това да пиша романите си и да говоря за тях. И трябва да ви кажа това – в съзнанието ми съществуваше някаква неотложност, спешност: да осъществя един огромен, мащабен проект. Проект, който мога да определя като цялостното картографиране на моя мозък, на съзнанието ми.

==

==

Да, говорите за това пълно „татуиране“ на мозъка и кожата. За писането като спасителен план за изход. За това, че то винаги трябва да отговаря на въпрос…

==

Да, това беше нещо като план за бягство. Но за да избягам наистина, трябваше да направя карта. На себе си, на килията, в която бях затворен (на мозъка в черепа, на черепа в тялото, на тялото в света и на него в други – бел. авт.). Посветих му може би около 35 години. Само на този план, който включва и Travesti – кратък роман, който не е преведен на български, но е изключително важен за мен. Защото благодарение на него разбрах, че наистина мога да създавам проза. Такава, каквато желаех – фантастична.

==

След Travesti започнах да пиша големите си романи. Като „Ослепително“, който за мен все още остава най-добрата ми творба. Това е нещо като самолетоносач на скромния ми писателски флот, така да се каже. После продължих със „Соленоид“, който пък е мое завещание, тестамент, завет. В този роман казах всичко, което исках да кажа за живота и смисъла. Всичко това беше много, много голям проект, включващ и моите по-важни книги с разкази и повести, „Носталгия“ и Melancolie. След този проект продължих с идеята да покажа нещо различно – моята ориенталска, балканска, източна, византийска страна. А тя е много силна в мен, наистина.

==

Всъщност започнах да я проявявам още от моята поезия. Имам стихове, пропити с атмосферата на Балканите, с всичко онова, което ние, които живеем тук, толкова добре познаваме. Споделяме общи митове, обща история, общо състояние на ума. Така че започнах с поемата Levantul, която е много дълга и се състои от 12 песни, написани в александрини. И сега продължих с „Теодорос“,  който е нещо като кулминация на тази тенденция и търсене.

==

Знаете ли, предците ми, доколкото ги познавам, както и моите баба и дядо и родителите ми, бяха хора на земята. Те бяха селяни. Прости селяни. Но винаги съм чувствал, че по-раншните ми предшественици, преди стотици години, са били хора на морето, били са моряци, пирати, морски хора. И това е толкова странно. Един от първите ми спомени, когато бях съвсем мъничък, на две-три годинки, е, че един от съседите ни имаше дървен модел на платноход. Бях толкова малък, но когато го видях, просто знаех какво е. Знаех от раз, че това е кораб. Винаги съм сънувал, и още ми се случва да сънувам, сънища, които се случват в морето.

==

Преди няколко години реших все пак да си направя ДНК тест. Изпратих няколко проби в САЩ и отговорът се върна. За мое учудване, се оказа, че предците ми са били гърци! Да, имам много силен гръцки ген, така че не е чудно, че винаги съм бил очарован от гръцкия Архипелаг, за който пиша в „Теодорос“ (Мирча Картареску има и български предци – бел. авт.). Прекарвам всичките си ваканции на гръцките острови. Така че от тази много силна вътрешна мечта по някакъв начин се появи и последния ми роман.

==

Това е псевдо-исторически роман. Роман, в който сънища, фантазии, видения и измислици се противопоставят на диктатурата на реалността. Особено ми харесаха писмата на Теодорос до любимата му майка, които бяха пълни с лъжи. Защото има ли наистина значение кое тук е т.нар. истина, факт и кое е въобразено, привидяно? Защото в романа те имат равен статус и аз им вярвам еднакво.

==

Много мразя, когато някои определят „Теодорос“ като исторически роман. Той е най-много квази-исторически, контра-фактически роман. Докато го пишех, много внимавах да предоставя достатъчно… анахронизми. Навсякъде, така че аудиторията ми да е наясно, че това не е исторически наратив, не е описване не реалността някога.

==

По-скоро е като легенда, като приказка…

==

Ами по някакъв начин е и реалност, но поне толкова е и фантазия. Като двете страни на лентата на Мьобиус, която страна всъщност е само една. Точно като при нея никога не знаете кога свършва истината и кога започва измислицата. Те просто произтичат и преливат една в друга. И както казахте, еднакво може да им се вярва. Така че много внимавах думите да бъдат ясни – не с непроницаемостта на историята, но не и с абсолютната прозрачност на фантазията. Нещо между реалността и съня.

==

Тази непрекъснатост е най-добре изразена от онези герои, които открих. Бяха истински, наистина, но всъщност не би трябвало да съществуват. Като например Ейбрахам Нортън, императорът на САЩ. Никой не би повярвал, че такъв човек наистина е съществувал. Беше реален, но същевременно сякаш измислен, невъзможен за съществуване типаж – именно поради своята ненормалност, шантавост. Или да вземем история като тази за жирафа, изпратен от Африка в Париж, която също звучи фантастично, но е истинска, случила се е.

==

Така че силно ме интересуваше тази спойка, това междинно състояние между история и контра-фактичност. За да създам впечатление за чиста и абсолютна реалност, но в същото време и за някаква виртуалност, фантастичност, дадох най-доброто от себе си. Впрочем по отношение на детайлите от историческите епохите бях възможно най-точен. Да, всички тези подробности са абсолютно проверени и потвърдени. Независимо дали са от живота в Йерусалим преди 3000 години, или от този в Етиопия, във Влахия или в двора на кралица Виктория – всичко е абсолютно сигурно и удостоверено.

==

==

Личи си. Четох, че дори сте проверявали какво точно са яли тогава хората, как са се обличали и т.н. Но във връзка с тази тема за реалното и виртуалното бихте ли се съгласили, че можем да разглеждаме паметта като форма на въображение?

==

Да! Споменът всъщност не е това, което се е случило. Случилото се е много по-различно от паметта. Паметта е цветът, който му придаваме. Да вземем историческата памет за Френската революция или Наполеоновите войни например – имало ги е, но и не ги е имало, били са и не са били. Стендал има пасаж в един от романите си, където войник от времето на Наполеон участва в битка, но не знае нищо за нея освен това, което непосредствено вижда и усеща в миниатюрната вселена на обкръжението си. Не съзнава, че взема участие в битката при Аустерлиц, да кажем. Историците след десетилетия или векове „създават“ тази битка, която изобщо не е съществувала по този начин. Това де факто е постмодерно виждане за историята: че тя не съществува – ние сме я изобретили, измислили.

==

Същото е и със спомените. Мисля, че имам спомени от детството си, но те са силно деформирани, изопачени, оцветени от този, когото представлявам сега. Същото е и с „историята“ в „Теодорос“ – случила се и не се е случила. Някои части са верифицирани от историците, други са по мой образ и подобие. Аз проектирах своя образ в плана на историята.

==

Да поговорим за страха. Това е една от най-честите думи в „Теодорос“ (особено в комбинация с „от Бога“). В „Соленоид“ пък определяте страха като същинското усещане за реалността, като субстанцията на съществуването. Страхува ли се например Теодорос – или неговият грях всъщност е фактът, че няма страх, че просто прави нещата, без страх от Бога?

==

Е, ако приемем, че Теодорос е реален характер. И може да го направим, защото той наистина е съществувал поне до 19-годишна възраст, когато изчезва от Влахия. В такъв случай можем да мислим за неговата психология, да се опитаме да разберем причините за всичко, което е направил. Тогава имаме свободата да го смятаме за архетип – архетип на тиранина, на диктатора. Този, който прави всичко възможно, за да се изкачи все по-високо и по-високо, стъпвайки върху тела, върху мъртви тела, и вършейки ужасни неща. Знаете впрочем как южноамериканските писатели описват своите диктатори – Маркес, Льоса и т.н. Така че можем да разглеждаме моя Теодорос като въплъщение на безкомпромисния тиранин, чийто профил ми бе интересно да изградя.

==

От самото начало той е обсебен от една единствена, много силна мечта и идея – манията за власт. Волята е най-важната страна на този характер. Той иска да стане император. Знае го от детството си. Не само го иска, а просто знае, че е предопределен, избран. Има силното предчувствие, че след поредица от изпитания неизбежно ще стане цар. И накрая изпълнява това огромно свое желание – да бъде най-важният човек на света. Само че когато става истински император в Абисиния, в Етиопия, той не е удовлетворен от това. Копнее да се изкачи още по-нагоре, да заеме мястото на Бог. Но дори и да станеше Бог, той пак нямаше да е доволен. Щеше да иска още и още по-висок трон. Това е симптоматична, влудяваща амбиция – да стигнеш все по-високо и да ставаш все по-голям, докато се идентифицираш с вселената, с всичкото. Така е в една моя по-стара история, където героят се превръща в цялата вселена.

==

И все пак този образ е ограничаващ, недостатъчен. Не исках да превръщам този герой просто в един диктатор, а в сложен, многопластов, триизмерен образ с добри и лоши страни. В жив човек.

==

Прочетох романа и като житие – житие на един анти-светец, на един паднал ангел. И като билдунгсроман на падението. Действително, материалните желания на Теодорос скоро изчерпват смисъла на притежанието си, стават екзистенциални. Целят се в Бог, в обемането на мирозданието. Тогава можем ли да четем това желание за величие отвъд всякакви морални категории?

==

Абсолютно сте права. В определен момент той бива наричан Противника. Така, както в христологията Христос има своята противоположност в Антихриста, а Бог Отец – в Сатаната. Тъй че Теодорос хем е много себе си, хем е и обратното. Той притежава множествена самоличност по някакъв начин. И бях много впечатлен от една случка веднага излизането на книгата в Румъния. Един много стар и уважаван писател, Раду Косашу, ми се обади по телефона буквално седмица по-късно. Тогава той беше на около 90. Каза ми: трябва да те поздравя, че героят ти е абсолютно „не-манихейски“ (не-дуалистичен) персонаж, невъзможно е да се види в черно и бяло.

==

Теодорос е което е, той е блок – психологически и метафизичен блок. Много внимавах да бъде и фантастичен, но и достоверен. Исках да го направя мъж, способен и да обича хората. Той например храни впечатляваща любов към майка си, затова с огромно вълнение написах седемте му писма към нея. Има и богат сексуален живот. Влюбва се дълбоко и завинаги в платоничната любима от младостта му – Стаматина, но преживява и други впечатляващи връзки през живота си. Исках да го направя по-човешки, отколкото изглежда на пръв поглед.

==

==

Точно това написах в статия за книгата – че дори на този безкомпромисен, жесток, кръвожаден човек звяр може да се съчувства, да се изпитва емпатия. Това се дължи и на гледната точка, която ни доближава до него, и на езика, с който описвате всичко това…

==

Да, да, той е отвратителен, но и много забавен понякога. Когато например пише до кралица Виктория, той ѝ пише луди, шантави неща. Тя де факто се забавлява с неговите истории – на този наполовина наивен, примитивен типаж.

==

Много се смях, когато Теодорос писа на майка си за поезията като за рядък вид опасен опиум, който те спасява или съсипва. И ето, дори след всичките му жестокости, в края на времената ангелите са готови да се бият за спасението му. Една много физическа, плътски осезаема битка впрочем. Но какво би означавало, какво би било равностойно на спасение? Да си припомним историята в „Соленоид“, когато героят не пренесен като пророк в света на акарите. Той се върна, осъзнал, че няма какво да се направи – какво, да ги прати другаде, да ги отмие…? Какво е „спасение“?

==

Това е следващият пласт в моя роман. Бих казал, че в средата е тази axis mundi, която представлява моят герой. Плътта на романа е около него. Беше ми по-интересно да опиша петте или шестте свята, които се въртят около тази ос. А после и характера на самия Теодорос. Имах нужда от рамка, така че помислих за най-великите книги на човечеството, които имат същата форма: на трислоен свят. Този на човечеството в средата. На боговете и Божията любов – горе. И на злите духове, на демоните – отдолу. Това е средновековната представа за света. Виждате същото в „Илиада“, където боговете се намесват в битките, в „Божествена комедия“ на Данте, при „Фауст“ на Гьоте, с пролога в небесата и така нататък. Исках да мисля, че светът на Теодорос е същият. Има място за боговете и място за демоните – и те спорят, както е в християнството, за душата му. Блъскат го или го дърпат съответно към Ада и към Рая.

==

И разбира се, историята се разказва от седемте архангели, които я следят отгоре. Последствието от това – и то бе ужасно за мен – беше, че се наложи да разкажа историята във второ лице. Това е много рядко, има много малко книги, написани по този начин. А да удържиш този ти-разказ на цели 600 страници, е лудост. И от гледна точка на писателя, но вероятно и на читателя. Почти непосилно е да се направи в този мащаб, имайки предвид колко неестествено за прозата е това адресиране, колкото трудно за понасяне. Така че направих този богословски скелет на книгата и това много ме забавляваше, защото обожавам да пиша като старите майстори.

==

Всичко в книгата сочеше към финалния Съд, където героят ми щеше да бъде съден за делата си. Това, което ангелите предоставят за целта на Бог, е всъщност книгата за Теодорос. Бог всъщност чете моя роман. И тук идва изненадата. Бог трябва да вземе решение, защото ние мислим за Него като за върховен съдия, който трябва да изпрати героя в Ада или в Рая. Но изненадата е, че Той отказва да съди – не съди никого, а просто взема записаното от ангелите и го чете като книга. Като литература. На места се забавлява, другаде се възмущава; понякога се смее, друг път плаче. Ала не съди. Книгата е просто за негово удоволствие. Защото ние всички четем така – без да съдим героите в романа. Не съдим мадам Бовари например, а просто изпитваме удоволствие от следването на историята.

==

Всъщност ме изпреварихте. Исках да ви задам точно този въпрос: за това, че Бог не е съдия, а Велик Читател, който взема решения според това доколко вълнуваща, интересна и напрегната е историята.

==

Така е. И в отговор на горния ви въпрос: изкуплението, спасението се равнява на удоволствието от прочита. Ако не го изпиташ, пращаш Теодорос по дяволите, в Ада. Или обратното.

==

Намирам една идея в творбите ви обаче за много противоречива. Става въпрос за свободната воля. Защото, от една страна, казвате, че Теодорос е „роден“ лош. Че всичко е написано от века, тъй че и косъм не може да падне от главата ти. Тоест, това е съдба, предопределение – нищо не може да промени отреденото. От друга страна, вярвате в теорията за паралелните вселени, в това, че човек се променя и става друг(и свои версии) с всяко следващо решение. Тоест – упражнява свободната си воля. Каква е позицията ви всъщност?

==

Това е един от най-големите философски и етически въпроси, уви. Никой философ не е разрешил този ребус. Наистина не знам дали в реалния живот имаме свободна воля, или не. Можем да гледаме на детерминизма по два начина. По механичен начин, където демонът на Лаплас знае всичко, което се случва в даден момент от историята, и след това може да предскаже бъдещето, тъй като познава мястото, позицията на всяка една частица в сегашното, както и законите на физиката. Тоест нищо не може да промени онова, към което се насочва светът, и което има да стане. Но това е механичен начин да се гледа на нещата. В квантовата теория е напълно различно – няма механичен детерминизъм, всичко може да бъде навсякъде. Това е статистика, така че този вид квантов детерминизъм е много различен. Всяка една миниатюрна промяна, дори само в една частица, може да промени всичко.

==

Хенри Джеймс има много хубава история. За млад мъж, който застава пред една врата и се колебае дали да я отвори и да влезе в офиса на шефа си, или не. След 20 години двама много различни души се срещат и се оказва, че това са този, който е отворил вратата, и този, който не е. Те са станали съвършено различни хора. Така че детерминизмът е много щекотлив философски проблем. Една книга е детерминистичен блок или обект. Всеки път, когато я отворите, героите ѝ действат по същия начин – те нямат свободна воля. Така, както не гледате втори път филма, за да видите различен край – всеки път се случва едно и също. Книгата, художествената творба изобщо, е замръзнал живот. Но в същото време можете да си представите, че един роман не е само непрекъснатост на букви и думи и т.н. Един роман се пресъздава от всеки един читател в неговото конкретно съзнание. Нито един читател не чете същата книга. От тази гледна точка, героите се променят и развиват, понеже се променят в съзнанието на отделния читател. Кодът е еднакъв, кодът е тялото на книгата. Но всеки четец интерпретира този код по свой начин.

==

==

На ред места споменавате, че свободната воля е грях, самонадеяност, ерес. Равносилна е на престъпване, защото упражняваме себе си. В християнския смисъл има един живот, един Бог, един съд…

==

Разбирам какво имате предвид. В книгата повтарям една фраза от Библията, където Бог, Йехова, казва на еврейския народ, че всъщност не бива да имат свободна воля, не бива да правят каквото си искат, понеже Бог им е дал Закона. Законът е детерминистичен. Той е волята Божия. Има още нещо – теодицеята и въпросът как съществуването на един бог се съвместява със съществуването на злото в света. Това е опитът на философите и теолозите да „спасят“ Бог. Да покажат, че злото на земята е оправдано, че Бог е амнистиран, не е виновен за него. Имануел Кант обаче казва, че Бог не може да бъде спасен, не може да се разреши проблема със злото в света. При всички случаи това е сложен теологически въпрос…

==

Давате много конкретна дата за края на света във вашата книга – 4 февруари 2041 г. Виждате ли знаците за Апокалипсиса в начина, по който живеем днес, в нещата, които изобретяваме в техническия си уж прогрес, в друго? Та това е след по-малко от двайсетина години…

==

Сега живеем в период от историята, в който милениализмът е много, много силен. Много хора имат чувството, че историята ще свърши много скоро и определено имаме куп причини да мислим така – появата на изкуствения интелект, екологичните катастрофи и още толкова много неща. Както през Средновековието нашите предшественици са смятали, че краят на историята трябва да е близо, така е и днес. Не по теологични, а по практически, исторически причини. Аз самият усещам много ясно и категорично това и се опитвам да го изразя в книгата си, която, разбира се, завършва с апокалипсис, с последен съд.

==

Трябваше да сложа край поне на света в моята книга, и то в точно определен период. Направих някои подсъзнателни изчисления и реших, че ми остават още само 17 години живот (което е добре за мен, но не и за сина ми, за дъщеря ми, за внука ми). Надявам се да не се окажа пророк, но разположих края именно през 2041 г., в деня, когато моят герой е роден. Е, всъщност това е краят на историята в моя роман. Трябваше да има и Голям взрив, и Big Crunch (голямото свиване), за да бъде завършен. Исках това да се случи в Йерусалим, където всичко е започнало, и през 2041 г., което ми звучи „разумно“, уви. Исках и никой да не бъде осъден – всички да бъдат спасени.

==

Едно от нещата, които виждаме днес, е дефицитът на истината. Всичко сега е „гледни точки“. Имаме фалшиви новини, тролене, фрагментирани мнения. Останали ли са неоспорими истини, неща, за които можем да кажем: това е това и нищо друго?

==

Знаете ли, това е нещо, което е винаги в ума ми – твърдите ценности в този свят. Защото според постмодерната теория всички ценности са „меки“, не универсални, а договаряни между хората. Няма нищо ценно само по себе си и завинаги – всичко се решава и договаря поотделно. Но аз вярвам в твърдите ценности. Не съм съгласен с постмодерната философия, с Ватимо и други подобни мислители. Мисля, че всичко, което те боли, е истинска ценност. Болката е това, което решава кое е истинско и кое не. Когато изпитваш болка, си имаш работа с нещо реално. Когато например сънувате и имате усещането, че сънувате, вие се ощипвате. Ако боли, сте в реалността, ако не – в сън.

==

Така че според мен болката (и това е философията, която заложих в „Соленоид“) е единственият знак за истината. Разбира се, не говоря само за физическата болка. Красотата може да боли. Любовта може да боли. Така че да, има неща, които според мен са реални, наистина реални в един реален свят. Дори да живеем в сън, във фикция, в симулация или виртуална реалност. През онези специални очила ние можем да видим неща, които не съществуват, но ако някой забие карфица в кожата ни, го чувстваме и знаем, че все още сме в реалността.

==

Това е разликата и в „Теодорос“. Това, което боли, което е болезнено, е истинско. Единственото ми желание е от време на време читателят да усеща тази болка. Болка от красотата, от въображението, от емпатията и т.н.

==

Значи неоспоримата истина днес е болката. Поне тя. Това е красиво само по себе си. Впрочем една от най-красивите метафори в романа за мен беше тази за корабните червеи, които пиратите на Теодорос купуваха и нарочно слагаха в дъските на кораба, за да чуват как червеите пеят, докато разяждат платнохода. Удивителна е тази песен, тази възхвала на преходността, на тлението, на смъртността. Тази преходност на живота е много голяма тема при вас. Имате ли някаква своя рецепта срещу нея?

==

Тези червеи също са истински. Да, тези двуметрови създания, които живеят в дървения материал на старите кораби, наистина съществуват. Пиратите дори ядяха тези червеи. Помните как разглобиха един много стар кораб и после опържиха червеите, за да се нахранят. Това също е историческа реалност – гледал съм документален филм по темата. Но ми хрумна, че мога да накарам тези червеи и да пеят. Така че това е добра метафора за хибридната природа на моя роман – наполовина истинска, наполовина измислена.

==

Иначе, разбира се, въпросът за нашата смъртност и преходност е огромен, труден. И сега мога да говоря само от гледна точка на разказвач, на писател. Един автор винаги се надява, че книгата му ще бъде безсмъртна. По-рано, и имам предвид не преди векове, а дори преди 20 – 30 години, всички писатели се надяваха да бъдат част от историята на литературата, да имат свой писателски рай в бъдещето. Всички те – дори много лошите писатели – смятаха, че ако никой не ги разбира и нямат успех сега, то след няколко поколения ще бъдат преоткрити и хората ще започнат да ги ценят и хвалят. Всички ще ги четат някой ден и в крайна сметка те ще влязат в литературния пантеон.

==

Този мит напълно изчезна. Няма бъдеще за писателите. Вече няма литературна история. Авторите могат да разчитат единствено на днешния си успех, тук и сега. Книгите загубиха тази аура на безсмъртие. Те се превърнаха в ежедневни стоки – четете някоя, после я захвърляте, вземате друга и така нататък. Литературният корпус не е система вече. Никой не строи катедрали от книги, както правеха някогашните велики критици. Сега нямаме критика. И писателите са изгонени от техния рай, също като Адам и Ева. Така че, пак като тях, днес те трябва да обработват земята и да раждат с мъка.

==

Това е съдбата на твореца днес и това е много трагично според мен. Той няма никаква надежда да оцелее след поколението, света, епохата си. А това е важно, защото има последствия върху начина на писане на книгите. Писателите не са толкова отдадени, самите те не искат и не смятат, че създават безсмъртни, вечни шедьоври – просто желаят да впечатлят някакви читатели, да продадат книгите си, да са в класациите, да получат награди. Да бъдат звезди за един ден. И толкова. Всичко е променено в изкуството сега – може би най-добрият символ на случващото се е онзи залепен за стената банан…

==

Който можеш да изядеш…

==

Да. Изяждате го, наслаждавате му се и това е всичко.

==

==

Току-що си спомних, докато говорехте за това разделение, за споменатия в „Соленоид“ професионален цигулар, както и другия, Ефимов (от „Неточка Незванова“ на Достоевски)… Да, това е разликата. Но да не ви изморявам повече. Нека сложим точката тук. Само ще спомена набързо за какво се бях подготвила още да говорим. Едното е тази пронизваща романа ви идея за другия, с когото разменят местата си, използвана още при библейските близнаци Исав и Иаков, в „Принцът и просякът“ на Твен и в още ред други големи книги. Другото е ролята на любовта. Защото героят ви беше всъщност тласкан от разрушителната мощ на отказаната му любов, той използваше инструментите на властта си, за да открие и отвоюва любимата си от демона.

==

И една последна бележка: Иван Станков е свършил невероятна, изумителна работа с този ваш богат, пищен, чувствен, дори еротичен език, пълен научни неологизми, с архаизми и какво ли още не. Истинско удоволствие е да се чете на български.

==

Абсолютно съм сигурен, че Иван е направил възможно най-добрия превод. Това е нещо, което критиците обикновено не виждат и не отбелязват – че всъщност книгата е лингвистичен обект. Най-важното за мен беше използването на езика. Тук има много регистри – от езика на Библията до езика на всяка една професия, на различните места по света, на отделните науки и т.н. Начинът, по който говори разказвачът и всеки от другите герои, е различен. Това е най-важното в моята книга – всичко живее много плътно в лингвистичен поток.

==

Що се отнася до оригинала на румънски, мисля, че не е възможно да бъде „изстискан“ повече от това румънския език. И може би защото българинът споделя с румънеца не само езика, но и целия бит и живот в нашия край от света, някои акценти на този много сложен език могат да бъдат спасени за българските читатели. Но на други езици е почти невъзможно.

==

Мисля, че 80% от думите, които използвам, не са румънски. Те са някак модифицирани, за да съответстват на езика през 19 век, на езика в библейските времена и т.н. Всяка дума, фраза, синтагма са изменени, и то според моя начин на чувстване на езика. Тази книга е „гравирана“ в румънския език и е много трудно да я извадите оттам. Ето защо винаги много ценя и хваля работата на преводачите, защото я вършат въпреки тази невъзможност за превод. Всички версии към момента – френската, италианската, немската, испанската и българската – бяха високо оценени. Така че това наистина е най-успешната ми книга досега. А това означава, че преводачите наистина са свършили много добра работа.