Любомир Канов: Милосърдие или античовешки утопии за справедливост

Този материал бе написан за Портал Култура, където можете да прочетете и други мои статии, т.е. на “Литературни разговори”, препубликувани после и тук.

==

Книгата с размисли на Любомир Канов „Късен следобед“ („Рива“, 2024) обхожда всички пространства по вертикала долу-горе: от Космоса и непреходното, през смъртта и тленното, чак до най-злободневното, политическото и социално актуалното. Макар и не изчерпателна, тя засяга и вечни, и текущи въпроси в обсега на интереса както на всеки човек, така и на обществото като цяло. Но тази книга може да бъде приета и като противоречива. И в буквалния смисъл, като позиции, които, макар и рядко, понякога (може би неусетно за автора) се сменят и противопоставят на заявеното по-рано, но и в другия смисъл – като позиции, които със сигурност ще предизвикат негодувание у либерално настроените четящи. За аудиторията на Портал Култура се съсредоточихме само върху най-отдалечените от политическото и идеологическото теми, тъй като един разговор по тях би бил подходящ за друго издание и би изисквал много по-остра диалогичност, дори откровен спор.

==

Размислите за преходността и нашата безпомощност пред нея ви занимават в голяма част от книгата. Мислите ли, че те са различни по вида, тона и същността си по-рано в живота и съответно по-късно, в старостта, пред дверите на непознатото отвъдно. И как?

==

Лично мен осъзнаването на човешката преходност ме е натъжавала още от юношеските ми дни. Винаги оттогава и по един и същи начин съм опирал главата си о̀ стената на неразрешимата екзистенциална дилема, на абсурда, че човек трябва да умре, след като се е родил. За мен смъртта е провал на човешкия проект, гигантски неуспех, неразбираем крах. И много рано осъзнах, че не е достатъчно през религията да видя надежда в някаква форма на вечен живот, поне по начина, по който го търсят в религиозното упование. Дори съм се чудил защо хората се молят за здраве, ако важен е отвъдният, а не тукашният свят. Но не съм преставал да търся отговор на тази загадка, поставена пред нас като същества, надарени с разум и съзнание. Питал съм се дали вярата не е всъщност отказ от отговорността да се съмняваш. Разбира се, аз съм расъл в атеистични времена, а по нагласа винаги съм бил подозрителен към колективистичните идеи, една от които е комунизмът.

==

Като изчерпаеми и крайни ли мислите тайните на съществуващото, смятате ли, че в дългосрочен план човечеството би могло да постигне пълнотата на отговорите? И какво би донесло това?

==

Мисля, че тайните на Творението са достижими от човека, и даже мисля, че постигането им е неговото истинско предназначение. Ние можем да мислим за Творението като създадено от Бог, поради непълнотата на нашата сегашна способност за проумяването му. Това понятие, тази дума е възможно да е просто един псевдоним на Същинското. То дори няма един и същ смисъл в различните религии. Не мисля обаче, че то ще остане завинаги недостижимо знание. И дори смятам, че религията и научните знания един ден ще конвергират в нещо единно, в един бъдещ общ синтез, който ще придаде съвсем друг смисъл на живота, смъртта и Вселената, в която живеем. Надявам се това да бъде по-скоро освобождение на човека от неговото мъчително недоумение и тревога за  съществуването му, отколкото проклятие.

==

В света на материализма учените напоследък откриват, както напомняте, че в един квантов смисъл съществуващото изобщо не е „материално“. Какво ни казва това?

==

Това разколебава из основи идеята за „реалност“, или поне това, което човечеството е приемало за такава. Освен това напомня и доказва, че всичко във Вселената е взаимосвързано по начин, смятан доскоро за немислим, чрез квантови мигновени връзки. И дори, че е невъзможно да се определи дали нещо съществува като „частица“, или е вълна, до момента, в който не се намери наблюдател, който да се опита да направи измерване и да предизвика колапс на вълновата функция в частица. Без да навлизам в чужди области на знанието, е достатъчно да потвърдя, че думата „материално“ всъщност от доста време е загубила смисъла си.

==

От всичко прочетено в разсъжденията ви е логично да ви попитам вярвате ли в теорията за intelligent design?

==

Вярвам, че цялата Вселена е всъщност Съзнание или Разум.

==

В позициите си оставяте впечатление за човек, който вярва в елитаризма, в социалния дарвинизъм, в това, че само през йерархията може да се създаде качество, докато колективното начало е обречено на разруха, неспособност, тъпота… Поразсъждавайте върху това.

==

Минаваме в друга равнина на мислене, в коловозите на социалните отношения. На тази равнина моите възгледи могат да бъдат несправедливо редуцирани до „социален дарвинизъм“. Всъщност съм привърженик на възгледа, че хората са различни по природа, с различни способности и таланти и съответно заемат различни позиции в света и обществото в зависимост от това. Смятам също така, че съществуват естествени йерархии и се осмелявам дори да твърдя, че има глупави и умни хора, слаби и дебели, черни и бели, талантливи и неталантливи. Виждал съм например и зли хора, както и много добри.

==

Хората са различни и никога не може да има изкуствено „равенство“ в смисъл на изравняване на различията между тях. Въпросът е как успешно всеки да заеме полагащото му се място, в което той да има смисъл и да развие максимално своите естествени, дадени му по рождение дарби и способности. А не да му бъдат натрапвани умозрителни по същество колективистични античовешки утопии за справедливост. Тази справедливост може да има само един истински смисъл: всеки да има пълните права да бъде това, което пожелае и може да бъде, като никой не му пречи да развие своите способности. А ако не желае да направи нищо от себе си, нека да не обвинява другите.

==

Например няма никаква справедливост да конфискуваш насилствено чужд труд и да го раздадеш с цел да „изравниш“ хората. Можеш да помогнеш на истински нещастния, болния и безпомощния, на стареца – това е нещо съвсем друго. Нарича се милосърдие. Впрочем по призвание аз лично прекарах целия си живот, помагайки и лекувайки най-онеправданите и болни хора, онези захвърлени на дъното на обществото с психични заболявания.

==

„Опитът на миналото е рамка, в която човечеството вече не може да се побере“, пишете. Бихте ли обяснили по-подробно какво визирате с това?

==

Визирам скоростта, с която се развиват знанията и технологиите в наши дни. Всичко се развива експоненциално. За няколко дни един компютър на Мъск е в състояние да събере и да обработи цялото човешко знание, трупано, откакто съществува писмена цивилизация. За квантовите компютри на утрешния ден може да се говори само със страхопочитание, защото техните възможности стават вече напълно необхватни за нашите възможности да ги възприемем. Въпросът е даже не само, че опитът е „побран“ в една машина, но и че тези устройства всъщност са в състояние да раждат ново знание от миналия човешки опит и да произвеждат свой машинен опит.

==

Впрочем казвате нещо много плашещо: че изкуственият интелект трябва да стои зад световните решения и политиката… Неизбежно ли е да се проваляме все повече, и това ли е решението?

==

Не знам дали изкуственият интелект е по-плашещ от обикновената човешка глупост. По-скоро – не. Ако той е направляван и хората се убедят, че може да решава проблеми по-бързо, по-рационално и по-добре от тях, защо да не го използват? Колата е по-добро нещо от ходенето пеша.

==

Пак по повод миналото… Можете ли да си представите свят, в който историята никога не се е учила и преподавала? Дали пък забравата не е спасителна в един терапевтичен смисъл?

==

Аз имам сериозни резерви към онова, което се преподава като история и което е всъщност интерпретация, при това често с политическа цел. Историята би трябвало да е наука, която изучава факти и ги представя такива, каквито са. За съжаление, тя рядко е бивала чиста наука. Не виждам защо помненето на грешки или факти да е лошо, а забравата да бъде добродетел и колективен терапевт. Според мен истината има много по-сериозна лечебна сила.

==

На този фон описвате днешните поколения като напълно делегитимирали миналото, то им е ненужно дори в старите снимки на предците им. Не е ли валидно това за всяко ново поколение? Визирате ли някакъв невиждан досега поколенчески разлом?

==

Всъщност в отговор и на този, и на по-горния въпрос аз намирам именно паметта за спасителна. Както един съвременен писател, който я разглежда дори като убежище, времеубежище, аз също мисля, че съвременните хора някак подозрително лесно, на прибежки тичат към едно бъдеще, което е в значителна степен дехуманизирано. В което все повече ще отсъстват приказките, историите и за съжаление, може би и книгите. Свят без минало и без предание за отминалото. Лично мнение, разбира се, но ми се струва, че разломът днес, поради технологията и скоростта, с която се развива светът, е по-голям от този във всяка предишна епоха.

==

Може би не е задължително посоката ни на развитие да е еволюцията, положителното… По-скоро в една природна цикличност ли вярвате, или виждате походът на човечеството като сриване, нагон към смъртта, или…? (Някъде казвате, че все пак доброто ще победи, но „ако…“, тоест тази сигурност е твърде крехка, зависима).

==

Аз все пак съм оптимист за човечеството, но съм несигурен за отделния човек в близките времена. Това е един несигурен оптимизъм. Колкото и да е странно, мисля, че най-големите опасности, дебнещи хората днес и утре, са всъщност различните интерпретации на Бога и религиозните вражди. Дали те са нагон към смъртта, е въпрос, на който не бих отговорил в стила на плитки психоаналитични спекулации.

==

Как си обяснявате днешната носталгия по социализма на хора, никога неживели в него, и то в един по-скоро психологически или екзистенциален смисъл? Има едно понятие – анемоя, което значи тъкмо това: „носталгия по време, в което не си живял“…

==

Най-простото, макар и не непременно най-вярното обяснение на тази анемоя, е това, че хора, на които нещата днес „не вървят“ – често поради недостатъците на доста уродливия Преход, но понякога и поради техни грешни решения и неумения, липса на нови способности, както и поради семейни предания за „лесния“ живот при социализма, когато не е било нужно да се правят големи усилия и всички са имали еднакви заплати – бленуват за нещо по-добро и го идеализират в миналото. В някакъв смисъл тревата отсреща е винаги по-зелена. В случая тази ливада е кошарата на бай Тошо, заградена с телена ограда, в която им дават да пасат умерено и редовно ги доят.

==

Твърдите, че като народ припознаваме само номинално, но сме неспособни да се присъединим реално към ценностите на западния свят, че това е дори травма за обществото ни. Нима обаче реториката днес не е тази, че винаги сме принадлежали на Европа и сега просто се завръщаме в лоното ѝ?

==

Ние сме междинна култура от балкански тип, която бавно и постепенно се европеизира. Всъщност младите поколения навсякъде по света днес се хомогенизират и стават външно и културно все по-неразличими. Националните особености сякаш се размиват, без да вярвам, че напълно ще изчезнат. Светът се променя неимоверно бързо, но не всички пластове в обществото се променят с еднаква бързина.

==

Твърдите, че западният човек е много по-неразглезен и твърд през трудностите – как и защо?

==

Социализмът беше болест, неестествено състояние на човека. В резултат се получиха особен вид социални бройлери, възпитавани в условия на сбъркани приоритети, където хората не заемаха правилните си места. Много често началниците бяха неспособни кариеристи, докато по-добрите от тях бяха потискани и не се реализираха пълноценно. Бройлерите живееха в изолация от света, страхливо очаквайки държавата или „онези горе“ да решават вместо тях. Не съществуваше конкуренция, освен по партийна линия. Това произведе хора, склонни към хленчене, без увереност, че могат да се справят сами.

==

А какво изобщо значи „да мислиш самостоятелно“?

==

Да мислиш със собствената си глава, след като си платил цената за опита си.

==

Призовавате да назоваваме нещата с истинските им имена. Кое обаче определя едно наименование или една дефиниция като „истински“, автентични?

==

Онова, което е фактически вярно, както и дефиниции, нестрадащи от морален релативизъм, идеологизиране и политическа коректност.

==

Нека поговорим за езика по няколко направления. На първо място, твърдите, че проблемът на българското общество е комуникационен, езиков. Обяснете това.

==

Мисля и понякога шеговито се изказвам за пословичната неспособност на българите да се чуват и разбират помежду си с догадката, че сме възникнали като народ от племена, говорещи различни езици. Но се е наложил само един. Другите езици са останали в латентно състояние и постоянно пречат в хода на разговорите да се погаждаме и разбираме помежду си. Търсил съм и други полушеговити медицински обяснения, като например „дефицит на вниманието“ и пр. Но е факт, че българите често не умеят и нямат комуникационната култура на изслушването и вникването, когато говорят един с друг. Те искат „да си кажат“ тяхното, и после не ги интересува.

==

Споменавате образа на Дон Кихот в контекста на това, че днес словото, думите вече не съвпадат с действията, че е настъпило време, в което битките се водят с надговаряне, с лингвистична перфиднност…

==

Да, така е. Налагат се уменията да се надговаря опонент, без да се спазват правилата на честната логика и етика (така скъпа на всеки възпитан в класическата и древна традиция на мисълта в Европа), софизмите, инсинуациите, свеждането до абсурд и прочие подобни техники, използвани не само от адвокатите в съда, но и на политическия терен. Въобще пълното несъвпадение между думи и действия, между логика, почтеност и аргументация в публичния, пък и частен свят, е едно от нововъведенията в света, което е претърпяло еволюция от времето на Дон Кихот. Но тя е тъжна еволюция, по-скоро корупция на човешката мисъл, отколкото напредък.

==

На редица места противопоставяте красноречието на простотата. Наистина ли смятате, че the well–versed man задължително е по-коварен, неискрен, лъжлив?

==

Невинаги, разбира се, но има хора, които специализират в злоупотребата с езика, който владеят по-сръчно, за да изиграят или заблудят простодушния, който не умее да използва думите си за такива цели.

==

На едно място сякаш идеализирате някогашните прости селски люде, тяхната невербалност, искате да замените „своята образованост за тяхната непокварена от книги и думи прямота“. Но нима другаде не презирате тъпотата, ограничеността, неспособността да разсъждаваш?

==

Не, не идеализирам никого. Просто понякога ми липсва простата искреност, безхитростност и чистота на хора, живели близо до земните неща. Има такива, но и те не са толкова много. Както и огромната претрупаност от всичко, което съм прочел изучавал и премислил през живота си, неизбежно е затрупала някъде спонтанната първична същност, повлияна неизбежно от чуждия опит.

==

Твърдите, че демографията няма проблем само там, където интелектът е отстъпил. Но как си обясняваме това, че интелектът на свой ред не настоява да възпроизвежда себе си?

==

Най-просто казано, „интелектът“ мисли за последствията от биологичното си възпроизводство и прави прогнози за бъдещето на децата си. В резултат, той често греши в посока да не се възпроизвежда, именно за да не сгреши някъде. С други думи, от прекалено мислене и отлагане често остава с много по-малко възпроизвеждане от индивиди, които не се занимават с далечно планиране. Разбира се, това има своите многобройни изключения.

==

Споделяте, че задачата на писателя е преди всичко да изрази своята уникалност и единственост. Но… вярвате ли, като лекар най-малкото, че уникалност изобщо съществува? (Включва ли това дългът да изразиш „националния характер“, ако прехвърлим въпроса върху т.нар. патриарси на родните литератури?)

==

Аз вярвам, че всеки човек е абсолютно уникален. Писателят би следвало да напише онова, което никой друг няма да може да напише. Иначе няма смисъл. Баналността не може да бъде цел. Дълг писателят според мен може да има само и единствено спрямо себе си.

==

Говорите за жените като за нещо недостижимо. И сякаш и те, и мъжете са чисто и просто биологични същества…

==

Да, говорих на някои места за моите някогашни юношески идеализиращи представи за жените. Напълно искрено, това беше самата истина. Аз бях доста стеснителен човек някога. Нямаше нищо коварно в това, нито съм манипулирал. Още по-малко с тези текстове. Но да, и жените, и мъжете са също и биологични същества.

==

От описанието ви на връзките също така излиза, че любовта е по дефиниция неравностойна, невзаимна. Изобщо ли не вярвате в споделеността?

==

Любовта е много често асиметрична, в нея има много често игри на надмощие и власт и тя се играе далеч не единствено от белия потисник мъж. В своята многогодишна практика съм видял почти всичко, което може да се види в тази сфера. Разбира се, че има споделеност, и то прекрасна. И един ден тя свършва. Или пък продължава. Има толкова различни варианти. Но великата любов е рядка, за съжаление.

==

Говорите на редица места и за християнския постулат да обичаме, което е по-силно от идеята за равенство на всякакви политически и идеологически доктрини. Другаде обаче негодувате: „Че защо да обичаме, камо ли тези, които не са за обичане?“. Нима Христос не ни призовава да обичаме тъкмо тях?…

==

Аз говоря винаги като човек, който се е стремил да бъде добър с другите, с пациентите. И имам многобройни свидетелства, че без да съм Христос, съм спазвал всички морални задължения, задължителни за лекарите, пък и за всички хора. Но разбира се, не съм стигнал дотам, че да обичам всички хора безусловно и безогледно. Не успях да стана Христос. Мисля, че има хора, които няма как да бъдат обичани. Съжалявам, но толкова са ми силите за обичане. Освен това смятам, че думата любов се употребява прекалено превзето и лекомислено на публичната сергия и бива обезценена в нейната съкровена интимна дълбочина. Тя трябва да се употребява рядко и отговорно.

==

И за да завършим „шеговито“, накрая ще ви върна един много български реторичен въпрос, който споменавате и който според вас изразява цялата настройка на българина: „Ти знаеш ли кой съм аз?“. Е, кой бихте казали, че сте вие към този момент от живота ви?

==

Аз съм Любо Канов. От самото си възникване до днес останах точно този.