В България ксенофобията се прилага и към напусналите родината си

*Златко Ангелов е български писател, автор на 10 книги, сред които „Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник“, „Моята Америка“, „Еротични спомени“, „Хотелът на спомените“ и др. „Ранчото на разбитите сърца“ е най-новият му роман, издание на „Ерго“. Представянето му ще е на 1 октомври от 18 ч. в литературен клуб „Перото“.

==

От дълги години живее и работи в чужбина. По образование е лекар. Работил е като преподавател по анатомия, участъков лекар, журналист, преводач, автор. Пише и литературно-критични статии за редица български издания. Емигрира от България в Канада през 1992 г. През 1999 г. се мести в Айова, САЩ. От 2011 г. живее последователно в Сан Себастиян, Испания, и Саутхамптън, Великобритания, а през 2016 г. се заселва трайно в Каталуния.

==

В повечето Ваши книги, включително в най-новата, „Ранчото на разбитите сърца“ (Ерго, 2025), присъствате по един или друг начин – чрез личната си биография, чрез професионалния си опит, чрез българския си произход. Можем ли да възприемем писането Ви като автофикционално, или имате съпротива към това модерно напоследък категоризиране на прозата?

==

Не обичам епитетите, идеологическите или квази-теоретичните определения, още по-малко ми се иска да бъда поместен в кутия, изкована от любителите на неяснотата. В книгите, които не са шпионски трилъри или фентъзи, авторът така или иначе винаги присъства със своя неповторим стил. Е ли това всъщност автофикция, т. е. вид автобиографично писане? Моите герои говорят в първо лице, но това не означава, че са мои говорители. Женските ми образи, които изповядват себе си, не могат да бъдат мое алтер его. Преди да опиша спомен или разговор от тяхно лице, непременно си представям най-вече мястото: улица, бар, ресторант, градина, купе във влак, плаж, шосе, апартамент или къща. Да, това не са измислени, а посещавани и преживявани от мен локации. Всеки разказ звучи в ушите ми именно в резонанс с мястото.

==

В „Ранчото на разбитите сърца“ например героят Дейвид ми разказва живота си първо в ресторанта, където ме е поканил на вечеря, а след това и на плажа. Той описва стаята, където се е развълнувал от дъщеря си по незабравим начин, кушетката, пианото, цветовете на мебелите, които са в пепелявокафяво. Ако обобщя, писането ми е амалгама от място, глас и ритъм. И те всички са преживявани от мен някога – в различни съчетания. Дали това е автофикция?

==

Но другото лице на монетата са а) идеята, предизвикала сюжета, и б) сюжетната структура. Откакто се преместих да живея в Северна Америка, винаги ме е вълнувал въпросът какво от моя предишен живот помага и какво пречи на новото ми битие. Това ме накара да напиша няколко новели, в които мъж от България успява да се интегрира професионално и социално в Америка. Само такъв тип литературен герой ми позволява да разсъждавам върху най-важния за мен, а мисля и за всеки човек, въпрос: как постигаме щастието си. Защо избрах мъжът да е успял ли? Ами защото самият аз успях. И когато се почувствах достатъчно интегриран и самоуверен в новото за мен общество, дълбоко от паметта ми изплува първата половина на живота ми в България. Осъзнах, че онова, което се е случвало там, е почти непреодолима пречка за пълно щастие, ако човек не намери сили да го надмогне чрез разкаяние, себеконтрол, личностни промени и творчество. В „Ранчото…“ този мой размисъл дали е постижимо щастието в любовта, породи сюжета.

==

Структурата на сюжета обаче няма нищо общо със структурата на моя живот. Той е измислен, с изключение на това, че действително посетих Ранчото на мисионерите в Кармел, собственост на Клинт Ийстуд. Визията на това място се оказа изходният пункт за сцените от живота, в които поставих своите реални и измислени герои. И ако приема определението на Милена Кирова, че „автофикционалното е да пишеш за себе си с белетристични похвати“, моето писане а точно обратното: използвам себе си, за да пиша за другите, т.е. за човешкото състояние, на което съм свидетел.

==

Видимо е действително, че България, от която вече десетилетия сте далеч, минавайки през различни места, не престава да Ви занимава и вълнува, съдейки не само по книгите, но дори и от активността ви в социалните медии и спорадичните ви статии за български книги. Опитвам се да си изясня точната Ви позиция спрямо нея – отдавна външна, все още изцяло вътрешна, смесена…? Защото у Вас често се долавя една непримирима критичност, която сякаш Ви изключва от онова общностно „ние“…

==

==

Този въпрос предполага, че все пак идентифицирате моите литературни и други прояви с биографията ми, при това недовършена, неокончателна. Но ще се опитам да отговоря. Еволюцията ми от първото кацане в Монреал през 1992-а до днес е на емигрант, който, приемайки нови идентичности (канадска, американска и испанска), се е превърнал в гражданин на света, без да принадлежи никъде. За мен не съществува чужбина. Навсякъде се чувствам комфортно, навсякъде наблюдавам локалните култури и ги сравнявам. Дълбоката ми идентичност обаче – тази на майчиния ми език – е българската. От родината си никой не може да се отдели. От привнесените идентичности, американската се намести върху българската най-силно. Но понеже съм избрал да умра тук, край Барселона, смятам Испания също за своя родина.

==

За България ме е боляло винаги – въпреки че в началото исках да я забравя. Заминах огорчен и отхвърлен. Но никога не съм се отричал от нея. После болката зае централно място, но не като носталгия – такава не съм изпитвал никога. Болката растеше и продължава да расте обратнопропорционално на упадъка на политическите нрави и на социалната кохерентност в родината ми. През първото, а особено и през второто, десетилетие на века пишех за България с надежда. Но аз съм реалист до степен да засягам хората с истините, които изказвам в пряк текст, и не можех да крия от себе си, че нравите, умонастроенията, социалните взаимоотношения и особено корупцията бавно, но сигурно унищожават социалната тъкан и правят родината ми слаба, бедна духом и все по-неадекватна на ценностите, с които съм живял целия си съзнателен живот и които се дооформиха у мен непоколебимо в западното общество. Виждам как слоят от умни, културни, добри, смели, проевропейски настроени и възпитани хора – някои от които мои приятели до гроб – намалява драматично; или ако не намалява като число, то се стопява поне тяхното влияние върху социалните процеси в страната.

==

Като гражданин не съм вече част от това „ние“. Но съществува ли такова общностно „ние“ изобщо в корумпираната България, където всеки сякаш, уви, оцелява поединично? Моят глас се изгуби в надвикването. Удави се в нечленоразделната реч на омразата на политиците. И дори онези, на чиято общност принадлежа като писател и човек на науката и културата, сякаш не го чуват. За книгите ми не се пише, като за редица други. За това, че съм издал два сборника с литературно-критични текстове, не се споменава – дори Вие употребихте прилагателното „спорадични“ за литературните ми есета. Така че останах донякъде огорчен и отхвърлен, както в самото начало. В България ксенофобията се прилага и към хората, напуснали родината си.

==

Ако трябва с една дума да дефинирам позицията си, тя е на пристрàстен наблюдател. Участник съм само в литературния живот, и то донакъде.

==

В един свой литературен текст, ако помня правилно, казвахте, че един български писател има едва ли не дълг към своята народност и времеви социален контекст, че е длъжен да бъде изразител на дълбоката народопсихология. Какво включва това и кои автори разпознавате като такива? Но това предполага и другия въпрос: къде тогава стои българският автор, който се опитва да бъде надграничен, световен, универсален (или който е във Вашата позиция на наблюдател отвън, каквито има немалко)?

==

Много труден въпрос. От последното му изречение сякаш излиза, че писателят трябва да е географски част от народа, за да изрази неговата психология. Това ми звучи погрешно. А и всъщност в литературата никой не е длъжен за нищо. Действително, дълго време смятах, че най-високо в литературната йерархия стоят писателите, които описват и тълкуват народопсихологията. Изхождах от световните образци. У руските автори централна тема е руската душа, типично руската религиозност например. От френските романисти научих какво е френска националност и френски дух. А после прочетеното се потвърди, когато опознах Франция отблизо. Германското философстване е неизбежно в романите на големите писатели на немски и се проявява постоянно в историята. Английският манталитет на колониална сила, днес пропита от чувство за вина, е блестящо изобразен от авторите на Острова. И всички те са всъщност универсални, съставляват световния литературен канон именно защото пишат за народа, който ги е създал. У нас за такъв смятах Владимир Зарев. Идеален пример за народопсихология са и двата романа на Милен Русков.

==

Но появата и възхода на романите на Георги Господинов ме накараха да преосмисля връзката значима литература – народопсихология. Установих, че Зарев не е реалист, а романтик. Наблюдавайки самият „народ“, т. е., българската общност след 1989-а, видях колко силно тя се различава от Заревите представи за чест, дълг, законност, колективни стратегии за икономически прогрес и демократизиране, преместването на селското в града и най-сетне, служенето на Бога като висша проява на морал.

==

Господинов правилно усети, че през 21. век фокусът на литературата ще е върху личното. Това почти автоматично го направи „надграничен, световен и универсален“. Той не превзе четящата публика по света с нещо типично българско (и нека си признаем, че „типичните български“ неща, с които ставаме известни по света, не са никак лицеприятни), а с умението си да трансформира своите умонастроения в изследване на личните си усещания и спомени. Неговият Гаустин не е българин, а събирателен образ на постмодерния човек, който се тревожи за времето. И когато Господинов написа романа епитафия за баща си, се потвърди, че няма по-силно въздействаща проза от онази, която се вглежда в интимните преживявания.

==

Онова, което наричам човешкото състояние, е вътрешното битие на индивида (сравнете със заглавието „Битие“ на най-големия роман на Зарев), а не на нацията или етническата група. В романа ми „Хотелът на спомените“ главният протагонист носи соцминалото и го изстрадва вътре в себе си, след като се е отдалечил от националното състояние в настоящето. Това минало не му позволява да изпитва големите чувства, превратите на съдбата и това, че е заслужил щастието си, в чист вид, без съмнения и угризения. И все пак и там, и в „Ранчото …“ националността на протагониста е заместена от свободата да преживява света без граници.

==

Добре де, но все пак не е ли далеч по-лесно за космополита, за обживелия света, да създаде един световен роман, отколкото за някой, прекарал целия си живот в затънтен български край (съзнавайки, че въпросът е провокативен)? Не е ли първият облекчен и подпомогнат от възможността да наблюдава света от първа ръка, „за да има какво да разкаже“, без то да повтаря унифицираните спомени и преживявания на местните? Дава ли размах и може би смелост опитът в света?

==

Всъщност не знам какво визираме под „световен роман“, но ключовата дума, която изразява моето състояние, е свобода. В представената от Вас условна схема авторът космополит е противопоставен на провинциалните ограничения повече от географската – а не културната – „затънтеност“. Излиза, че моята свобода да описвам сексуални сцени е, от една страна, автофикционалност (категоричен съм, че не е), от друга – следствие от свободата на сексуалните нрави на запад. Няма нищо по-далеч от истината. Ще повторя: аз не ползвам своя живот, за да го разкажа в белетристична форма на другите; аз ползвам своя житейски опит, за да измислям характери, които представляват едни или други форми на човешкото – личното – състояние.

==

Идеалният пример за автофикционален автор (въпреки че той се съпротивлява да бъде определян като такъв) е Гарт Грийнуел, който, описвайки своя живот по стилово перфектен начин, му придава универсалност. И тук поставям своите романи „Хотелът …“ и „Ранчото …“ в съвременната тенденция прозата да бъде съсредоточена около личното. Това лично не е моето – то е личното на протагонистите, които преживяват света по разнообразен и поучителен начин. И ако съм бил искренв това усилие, романите ми възпитават нова, съвременна емоционална интелигентност. Именно разнообразието – the diversity – на култури, цвят на кожата, житейски ситуации, пейзажи дава на писателя обилен материал за инвенции, сюжети и тълкувания на човешкото състояние. 

==

Прекрасни примери за взиране в личното, което произхожда от националните черти, но не се интересува от колективната психология, са гореспоменатите. Обратни примери на неискрено и/или провинциално писане са например романите – поне за мен – на Елена Алексиева, Калин Терзийски, Георги Бърдаров, Недялко Славов (изброявам най-известните талантливи писатели, които не са графомани). В техните романи обаче измислицата е самоцелна, поради това не може да звучи общочовешки. В същото време двамата природно най-надарени писателски таланта за мен – споменатите Зарев и Русков – са неспособни – несвободни – да се пренастроят към една литература на личното, неограниченото от националната идентичност съзнание. Те не притежават необходимата искреност за това. Отговорът на въпроса Ви за смелостта в резюме е: широкият свят отваря очите само на онези, които имат вътрешна потребност да пишат свободно и искрено, без оглед на табутата.

==

Вземам примера с Гарт Грийнуел, за да проблематизирам нещо, което все още е табу в българската литература. Нямам предвид само откровеното писане за сексуалността (дори графичната сцена с раждането като тази в началото на „Хотела …“ се среща изключително рядко), но най-вече описването на „нетрадиционна“-та сексуалност. У нас все още няма голям гей роман или поне такъв с подобна нишка. В същото време преводни книги на тази тематика се ползват с интерес. Дали причината не е латентната хомофобия на обществото ни? И защо у Вас има такъв интерес към различната сексуалност (тук включвам дори латентната инцестна връзка между баща и дъщеря, като в „Ранчото…“)?

==

Непобедимите у нас патриархални нрави пораждат автоматично табута, с които писателите се съобразяват, избягвайки „деликатните“ теми. В моите очи това е друга проява на неискреност. Хомосексуалните хора живеят сред нас и тяхната чувствителност е част от човешкото състояние. Въпросът не е в това литературата да се бори срещу хомофобията (която май съвсем не е латентна), а да не се свени да описва и гей-хората.

==

Всъщност първият роман за хомосексуален български мъж, „Каквото ти принадлежи“, е написан от американеца Гарт Грийнуел, който живя в София четири години. В неговия втори роман, „Чистота“, се появява като протагонист същият български агресивен гей в контекста на домашното насилие. В „Хотелът …“ аз съзнателно избрах синът на главния герой да бъде хомосексуален, в противовес на баща си, който е традиционен български алфа-мъжкар в процес на трансформация под въздействието на свободните нрави в Америка. В „Ранчото …“ несподелената любов тласка героинята българка към хомосексуални отношения. Героинята американка, по природа лесбийка, пък има такова силно желание да роди дете, че се влюбва в „осеменителя“ си. Всичко това са толкова естествени човешки отношения, че няма защо да бъдат избягвани насила в един сюжет за любовта като движеща сила. Впрочем една от героините в „Ранчото…“ си има прототип – една хомосексуална жена, която познавах отблизо по времето на соца.

==

Що се отнася до инцестните отношения, това е едно биологично табу, което се различава от табутата по религиозни, патриархални, идеологически или икономически причини. То е перверзия, според класическия жаргон. Но в любовта между баща и дъщеря често се появява сексуално напрежение, което цивилизованите хора преодоляват, без то дори да се забележи. Моят литературен интерес е към това как то се появява и преодолява, особено когато става дума за силно тестостеронен баща, който сам отглежда и възпитава дъщеря си. За мен не-инцестът е също толкова интересна форма на любов, колкото и хетеро- и хомосексуалната.

==

Едно е обаче изборът на теми табу, съвсем друго е умението да бъдат описвани сексуалните сцени и изобщо всичко телесно, което у пуританите предизвиква срам или отвращение. Гарт Гринуел например води университетски курс по писане за секс в Америка. Що се отнася до техниките, за мен като лекар описването на сексуални сцени ми идва спонтанно и без трудности. Степента на интимност – не откровеност, защото става дума за тела – определям от природата на любовта между двамата ми герои.

==

И да, в заключение, създаването на сексуални сцени е израз на свободата, за която говорих по-горе. Във всички общества – открити или лицемерни – хората всекидневно мислят, стремят се и се интересуват от секса насред всички други свои дейности. Сексът не е нещо низко или второстепенно, за да го крием.

==

Имате и две книги с критически есета/интервюта с писатели, които цените. Втората се казва „Презирам графоманите“. Как дефинирате графоманията?

==

Заглавието е предизвикателно противопоставяне на добрите автори, за които пиша по избор, и намножилите се писачи на фикция, които разчитат на прекомерния брой малки издателства. Нямам какво повече да кажа за нещо неизтребимо като плевели в занемарената от сериозната критика литературната нива. То само се подразбира.

==

В „Ранчото…“ ползвате необичаен похват: самият автор, Вие, се появява във втората половина на сюжета, но не като герой, а като наблюдател. Ще разберат ли читателите кое от неговите наблюдения е измислица и кое – реалност?

==

Ако издам това в този в крайна сметка може би интимен роман, ще разкрия най-важното – съспенса и моралната дилема. Появявайки се като наблюдател, след като читателите вече са се запознали със съдбите на тримата протагонисти, разказани от самите тях, той ни убеждава, че те наистина съществуват. А читателите очакват да прочетат как съм открил съдбите им и да видят дали присъствието ми в наратива ще придаде нови морални измерения на взаимоотношенията им. В някакъв смисъл аз заблуждавам читателите си, че всичко това е станало действително, за да ги предизвикам да размислят върху онази морална дилема, която, както казах по-горе, е в основата на всички мои сюжети: може ли любовта да бъде напълно – чисто – щастлива, ако онзи, които има простъпки и грехове в миналото си, не ги сподели с невинния си партньор? Постижима ли е абсолютната честност? И ако не е, морално ли е някой друг да се намеси, за да услужи на честността, изправяйки така невинния пред дилема? Неочакваната развръзка в края на „Ранчото …“ дава един от възможните отговори.