Колонката на Георги Цанков: Д. Бочев, Р. Докинс, Д. Б. Харт, К. Михайлов, П. Джонсън, Ст. Ливи, Д. Джоунс

Литературният критик Георги Цанков, познат със своя “Книжен четвъртък” във Фейсбук, в който говори проникновено и ерудирано за подбрани от него новоиздадени български и преводни книги, вече ще си има специална колонка в “Литературни разговори”. За мен е чест да приютя мисълта му и да й дам възможност да достигне до повече читатели, а на материалите му - да се запазят в интернет архив и да бъдат по-лесно достъпни и откриваеми. Преди да прочетете кои са книгите, за които той говори тази седмица, вижте какво написа в профила си във Фейсбук:

==

“С изключително вълнение започвам поредния „Книжен четвъртък“. За първи път той ще се появи на страницата на сайта „Литературни разговори с Антония Апостолова“. За великолепната й книга с разкази и новели „Потъване в Мъртво море“ съм писал, следя с интерес задълбочените й прониквания в световете на значими поети, белетристи и есеисти. Струва ми се, че този сайт е рай за интелигентните читатели. Надявам се, че често мненията ни с Антония ще се различават градивно, че ни предстоят интересни и полезни диалози, в които ще поставяме кардинални теми не само на литературата, но и на модерното общество.”

==

КНИЖЕН ЧЕТВЪРТЪК - 11 ФЕВРУАРИ 2021

==

По телевизията БНТ от седмица тече руският сериал „Оптимисти“. Действието се развива в началото на 60-те години сред дипломати от Външно министерство. Началник на един от отделите е опитен болшевик, потушавал Унгарското въстание. Съпругата му е починала при раждането на второто им дете и той отглежда сам четиригодишната си дъщеря. На помена за смъртта на майката отиват на гробищата. Съпровожда ги домашната помощничка – мила старица, която трепери над малката. Тръгват си от гроба, бабата поглежда към църквата и се прекръства. Детето повтаря стореното от нея. Дипломатът-болшевик се разярява, разкрещява се и незабавно освобождава жената, която дълги години е служила вярно на семейството.

==

==

Този епизод ми припомни чудовищното взривяване на един от най-красивите храмове в Москва „Христос Спасител“ на 31 декември 1931 г. Всичко това съвпадна с разтърсването ми от думите на големия английски историк Пол Джонсън в издадената от „Захарий Стоянов“ негова книга „Исус. Биография от един вярващ“: „Ако днес Исус би се появил сред нас отново, можем да бъдем сигурни, че не само би намерил многобройни последователи, но и че той би бил също така преследван и умъртвен. Християнството, което той ни е завещал, не е претърпяло опит и провал. Както пише Гилбърт Кийт Честъртън, то се е оказало твърде непосилно за хората и така и не се е случило. Но все още представлява възможност за нас. Неговото послание в най-чист вид е: постъпвай така, както е постъпвал Исус. Ето защо историята на Христос е толкова важна в нашия ужасяващ двайсет и първи век. Ние трябва да я познаваме и да се поучим от нея.“

==

==

Срещу възгледите на Пол Джонсън, срещу внушенията на един от най-значимите съвременни теолози Дейвид Бентли Харт, формулирани в наскоро преведената от Борис Маринов негова изповед за „християнската революция и нейните модерни врагове“ „Атеистичните делюзии“, се изправят съвременните разрушители на катедралите на духа, щедро представяните у нас войнстващи атеисти Ричард Донкинс и Сам Харист, Филип Пулман и Питър Уотсън (потокът от имена може да бъде продължен до безкрайност ).

==

Като говорител на мрачен фундаментализъм, Уотсън обобщи, че най-лошото сред всички човешки изобретения „без съмнение е етичният монотеизъм… Той е, който носи отговорността за повечето от войните и от крайностите в историята“. Оттук до Марксовото определение (то също се фалшифицира) пътят е съвсем кратък: „Религията е въздишка на угнетената твар, сърце в безсърдечния свят, както и дух в бездуховните порядки.“ (а не „Религията е опиум за народите.“)

==

Стигнахме до „политкоректни времена“, в които изглежда срамно и мракобесно да се наречеш християнин. В съзнанието ми завинаги ще остане един издаден през 1998 г. роман от иначе талантливия белетрист Маргарит Абаджиев, който доказа качествата си с повествованието за трагедията на цигуларя Васко Абаджиев „Шакона Пасион“ и особено с новия си исторически роман „Царят на татарите“, посветен на Стефан Стамболов. Но във „Фениксът“ той произнася жестока присъда над „християнските интелектуалци“: „Те са осъзнати мерзавци, възпроизвеждащи ценности и художествени смисли, девалвирали отдавна и изчерпали творческото си внушение… Християнските добродетели не могат да бъдат мерило за нищо друго, освен за самите себе си, тяхното насилствено налагане трупа бреме от агресия, чието стихийно отприщване ще доведе предварително закодираното желание за Апокалипсис.“ Абаджиев стига още по-далече: „Който иска да възстанови мозайката на света и неговите епохи, нека първо отпише Боговете му. Тогава всички елементи веднага заемат местата си и много бързо открояват величието или падението на една цивилизация. Гибелта й задължително се предшества от залеза на нейните Богове.“

==

Струва ми се, че днес усилено се действа за залеза не на Богове, а за потъпкването на учението на Исус. Същевременно никой не е в състояние да усмири фундаментализмите, които ни заливат с жестокостта и с цинизма си. Затова напълно споделям убедително доказаното заключение на Дейвид Бентли Харт: „В голяма степен Модерността не следва да бъде разбирана като величав бунт против тиранията на вярата, нито като движение за човешко освобождение и прогрес, а като контрареволюция – реакционно отхвърляне на свободата, която Модерността вече не разбира, но върху която остава да паразитира. А когато хората от Модерността обръщат гръб на християнските убеждения, редица пътища остават безвъзвратно затворени за тях – било защото те водят към философски позиции, които християнството успешно е възприело в своята собствена история, било защото водят към форми на „суеверие“, които християнството е направило крайно неправдоподобни за модерния ум.“

==

==

Ще се опитам да докажа всичко това с книги-събития в културния ни живот, сред които с особено светлина грее новия роман на политическия емигрант Димитър Бочев „Опит за екстаз“. Изписал съм десетки страници за този белетрист и мислител, който не се побира в тесните рамки на канони и на каквито и да било теоретични предписания. Ако разглеждаме творбите му от позицията на почитатели на „постмодернизма“, то той е неговото лице в съвременната ни литература. Но няма да сбъркаме и ако се откажем от подобно класифициране и вникнем в текстовете му като в изповед на хуманист, на когото му пука за съдбата на съвременния свят.

==

Нарекох едно мое есе за него „Писането като битка за живот“. Днес нямам намерение да изследвам цялото естетическо и идейно богатство на романа му. Ще чакам няколко месеца, докато излезе от печат и следващото му откровение „Белият слон“, за да си позволя повече обобщения. Днес ще започна с припомняне на думите на Бочев, споделени в интервю със съпругата ми Зоя Захариева-Цанкова за нейната книга „Щастлива емигрантска песен няма“: „Христовият път за мене е пътят на свободата. Като се подчинява на Господната воля човек става независим.“ Мотото към „Опит за екстаз“ гласи: „Памет за Асен Игнатов – боготърсача на път към отвъдното, на когото един живот стигна, за да се запознае и слее със себе си, себе си да стане и себе си да остане, да бъде винаги и неизменно само себе си и никога – обстоятелствата; който бе богат не с онова, което има, а и онова, което е; който притежаваше най-великата, най-очовечаващата дарба – дарбата да съизживява; който съумяваше да трансформира смисъла в екстаз и да извлича от екстаза смисъл и който, опровергавайки духа на времената, отказа да разменя вътрешни ценности срещу ценности външни.“

==

Това е най-съвършеният портрет не само на големия философ, наречен в романа Бащицата, авторът на променилите мисленето ни творби като „Тъга и порив на епохата“ и „Психология на комунизма“, това е и свръх-искрен и проникновен автопортрет, почти като излъчването, уловено в нарисувания от Пепа Калчева портрет на задната корица на романа, издаден от „Сиела“. Тя, емигрантката, е запазила в калифорнийския си дом великолепна картина от красивата къща, в която е преминало детството й във Варна. Запазила е и чистата си българска реч, и вълнението си от всичко, което се случва в родината. Духовната й връзка с Димитър Бочев, с нашето семейство и с още много съвременни българи е в основата на умението й да вижда под повърхността на нещата – затова и открива необикновената светлина в лицето на белетриста. Той пък, който дълги години будеше духовете у нас с предаванията си по „Дойче веле“ и по „Свободна Европа“, най-близкият приятел и съмишленик на Георги Марков, беше сред първите, които след политическата промяна се върнаха в отечеството си, за да се включат активно в битката за демокрация. Избягал с пуловера на Желю Желев, осъден задочно на 10 години затвор през 1976 г., Бочев се очертава като един от най-мъдрите и проникновени наши писатели, който в романите си „Междинно кацане“, „Генезис II“, „Синеокият слепец“, в есетата „Боготърсачът между беса и слепотата“, „Хомо емигрантикус“ и в двата тома на „Несъгласни думи“ изложи философията си за света, в който живеем, и се опитваше да освободи „пробуждането на вложения в нас още със зачеването ни дух“.

==

Според него: „Човек има свободата да тръгне до Божиите дири, но има и свободата да тръгне след дявола.“ И още: „За модерните държави едва ли има нещо по-пагубно от меркантилизирането на духовните ценности“, затова е толкова безмилостен към „всемирната договореност между фанатиците на Изтока и бакалите на Запада“. Тези предварителни съображения са ни безусловно необходими, за да проникнем в сложната и драматична художествена и идейна тъкан на „Опит за екстаз“, поредната брънка от саморазголващия и трагичен монолог на писателя.

==

Едва ли в модерната ни литература ще откриете по-„политически некоректна“ книга: едни ще обвинят автора в пламенен антикомунизъм, а други – направо в нихилизъм. Ще има и възмутени от освободения му език, който напомня за „хулиганството“ на Хенри Милър и на Чарлз Буковски. Чувам обвинения, че Бочев отхвърлял категорично патриотизма, че зачерквал понятията „родина“, „героично минало“… Лесно ще ги опровергая, като ги посъветвам да прочетат внимателно есето му „Родината в изгнание“, да си спомнят как и него го измъчват кошмарните сънища на Стамболов, в които Русия изниква като огромна бяла мечка, която ни души. Признавам, че изпитвам огромна съблазън да споря с някои от идеите на Бочев, но острите диалози с него са удоволствие, тъй като той не познава злобата.

==

В „Опит за екстаз“ ни очаква пътуване от мечтата на младите политемигранти „да изпълним от край до край света със себе си, да оплодим тази безплодна цивилизация с невъздържаната си младост“ до изтрезняването: „пуснехме ли корен в чужбина, щяхме да я превърнем в родина, а това беше ужасно, тогава щеше да се наложи друга чужбина да си търсим като местожителство“. Творец, който възприема изтърканото възприятие за „родина“ като израз на безропотно възприемане на статуквото, няма как да не е борец срещу робството на стереотипите.

==

Продължаваме да се опитваме да осъзнаем колко далеч ни отвежда философията на писателя: „Не бяхме ни българи с българите, ни европейци с европейците, ни чужденци с чужденците. Още много чужбини, много излитания и приземявания, много небеса и писти, много въздух и земя ни предстояха още, чужденци за да станем и така да се отчуждим от земното, че да поприближим Бога. Тогава още не знаехме, че Бог не е антагонист, че отчуждаването, каквото и да е то, от когото и да било, към Бога не приближава.“ Оттук до заразителния пример е само крачка разстояние: „Свободата на Дон Кихот блести и до днес на върха на копието му, а свободата на донкихотовера Георги Марков вибрираше на върха на перото му… Всеки със свободата си, значи – с копието и с перото, със смъртта и с безсмъртието си всеки.“

==

Свободата и родината на Димитър Бочев е в духовността на духовно извисените личности, в принадлежността му към родината на волното слово, където се реят гордите духове на Асен Игнатов и на Георги Марков, на Тончо Жечев и на Атанас Славов, на Христо Огнянов и на Константин Кацаров… „Цивилизация като християнската, която третира всяка конкретна личност като връх и корона на Божието творение, в чиято ценностна скала индивидът, човешкият живот е висше благо, трудно може да се противопостави на един религиозен фундаментализъм, за който същия живот не струва пукната пара.“

==

И отново се връщам към зловещите внушения във „Фениксът“ на Маргарит Абаджиев: „Да организираш една религиозна идея около внушението за вечното добро и за любовта означава да изтощаваш човешката съвест, да изискваш благочестие от едно смъртно същество по зададени правила означава да не уважаваш играта със срвъх-естеството, от която зависи неговата значимост, да чакаш някой да те избави от собствената ти непълноценност, бил той ангел или демон, означава да подценяваш своята неповторима скорост в отражението на битието и на смъртта.“ Хвърлени напосоки високопарни думи, докато изстрадали свободата личности като Георги Марков и Димитър Бочев крачат с все по-тежкия товар на миналото и на изстраданите жестоки истини, прескачайки от „екстаз на екстаз“, без дори да съзнават, „че не смърт и преходност – безсмъртие и всевечност на ревера си носят“.

==

„Опит за екстаз“ не е лесна за четене и за осмисляне книга. Дори пред кървавите лабиринти на болшевизма не преминаваме лековато, защото преподавателя по история на КПСС, прекаралият 30 години в СССР професор Панчев, половината от които в каторгата в Сибир, се връща в големия свят с две истини – една за пред хората и една, вътре в себе си, а това го прави още по-опасен. Той е прочел само една книга, „Кратката история на ВКП (б), а неговият Бог е истински страшен: „Не на КПСС не вярваше професорът. Не вярваше той на себе си. Партията е безгрешна и непогрешима – грешна и погрешима е човешката природа. Ще вземе да се огъне продажната като плътта му душа, ще вземе да се поддаде, ще вземе да се изпусне на стари години професорът, да се вживее прекомерно в някой заскрежен спомен, да го извади от миналото си и в студентската аудитория да го докара, да го размрази и реанимира, неуместно от контекста да го отлъчи и от потвърждаващото партийната принадлежност отклонение несъзнателно в мерило за цялата съветска власт да го превърне, съветската власт с лагерните власти да отъждестви!“

==

„Спомените са опасни, по-опасни и от бъдещето“, предупреждава ни Димитър Бочев, за да разчопли червейчетата на фундаментализма във всички нас, поддалите се на съблазните на тоталитарното. Невероятно драматична е битката между неверието и опитите да бъдем разделени от Божията истина в този роман, не търсете в него попски проповеди и елементарни заигравания с чудеса и светини: „Нищо неизживяно и нищо неизписано, нищо пропуснато, нищо неслучило се няма да остане да трови душата ми“ – такава изповед насаме с всички е по силата само на безмилостно откровените пред себе си и пред другите творци, тези, които не се страхуват от „безначалната и безмерна космическа самота, отдалечени от съвършенството „като здравето от болестта“, но твърдо решени да пишат с кръвта си, за да постигнат „пълнота и завършеност“. „Нека тогава духът придърпа тялото към себе си, нека му обезпечи безсмъртието, което Творецът му е дарил изначално и извечно, нека безсмъртието на духа в тленната материя се влее и в нетленна я превърне – така както Синът Божий Бога и човека в личността Си съчета, людското и Божието в животворна симбиоза обедини.“ В Родината на Божия Син, където познанието е страдание и безпощадна битка с фанатизма и тоталитаризма достъпът е много труден, но благодарение на Боготърсачи като Димитър Бочев и аз все по-страстно се стремя към тази Родина, дано някой ден успея да пристъпя в необятната й прегръдка.

==

==

Красиво и мъдро продължение на това приобщаване към надвременните идеали намирам и в новия том е есета и с молитви „Забравената Мая“ ( издателство “Small Station Press” ) от теолога и литературния историк Калин Михайлов, есеист и поет, преподавател в СУ „Свети Климент Охридски“, чиято монография „Мориак и Бернанос – два романни свята между насилието и любовта“, създадена през 2006 г. и преведена на френски през 2011 г., е сред най-задълбочените световни изследвания на естетическите и художествените открития на двамата френски белетристи, отстояващи Божиите завети в една от най-пропитите от отровата на атеизма модерни страни.

==

Бих се връщал десетки пъти към „стиховете в проза“, превръщащи тази тънка на вид книжка в свъхактуална молитва за запазване на духовността и на вечните ценности, за победа на Висшия смисъл и на Доброто над бесовете, предсказани от Достоевски. Много необходими на изпадналия в криза съвременен човек ми се струват думите на Михайлов, с които той завършва есето си „Раздразнението“ : „Най-важното, което ни се случва да забравим е, че главната цел в живота ни не е определена точка от пътя, по който сме поели, каквото и да ни е коствало стигането до нея. Защо да се втренчваме тогава във временните спирки? Крайната и главна точка, към която вървим, е Божието царство, него трябва да не изпускаме от поглед. Не бива заради умората или усилията, които полагаме, за да стигнем някъде навреме, да забравим за къде всъщност сме се запътили, на Кого служим, какво имаме в Него и в Неговия дом, който ни очаква. В Христа Иисуса всичко Божие е и наше.“

==

Улавям се, че самият аз нерядко спирам тук или там, оглеждам се крадешком и се прекръствам в очакване да се случи нещо маловажно, значимо само за самия мене. Привикнали сме да търсим Божията подкрепа в трудни моменти – в болест, в любовно разочарование, в безпаричие. Забравяме припомняното многократно в „Забравената Мая“ основно наше призвание – „призванието на съпрузи и родители, на съседи, приятели, колеги“, а постигането му става все по-трудно: чрез „въплътения Бог Слово, вселил се в сърцата ни“. Калин Михайлов ни пошепва молитвата на каещия се Давид към Бога от Псалм 50 : „Сърце чисто създай в мене Боже, и правият дух обнови вътре в мене.“ Уви, това става все по-трудно, особено когато „либерали“ като Ричард Докинс в “Делюзията Бог” представят Бога по следния начин: „Епикризата му сигурно ще включва и следните характеристики: той е не само ревнив, но и се гордее с това; дребнав, несправедлив, мнителен и маниакално властолюбив; отмъстителен и кръвожаден, с рецидив в сферата на етническото прочистване; женомразец, хомофоб и расист; склонен към инфантицид, геноцид, филицид и пестилентност; за капак е и мегаломан, садомазохист и капризно злонравен дерибей.“

==

Какво ще кажете? Ето го целият, доста беден речник на злоупотребяващите с новоезика, новите велики инквизитори. Да, не можем да се гордеем с трактата „Чукът на вещиците“, указанието за измъчване на подозрените в магьосничество, но още по-малко са достойни за уважение тези уж либерали, изричащи трудно разбираеми думички. Те налагат на модерния свят ново право, превръщащо се в жесток канон – Калин Михайлов го формулира съвсем точно: „право – хигиенното и сухо право на Еднаквостта, маскирана като Различие“, то изглежда политически коректно, но несъмнено е „безнравствено и безобразно“.

==

==

Щом холивудските „Оскари“ вече се подчиняват на подобни правила за „различие“, щом „Нетфликс“ бълва струващи милиони мюзикъли от сорта на „Балът“ с Мерил Стрийп и Никол Кидмън, в които лезбийството – нещо съвсем естествено за човешката природа – се превръща в романтична мечта за подрастващите, а в свръхбюджетният сериал за Великобритания през първата половина на 19 век „Бриджъртън“ английската кралица и най-богатият херцог в кралството са чернокожи, по какво тази „култура“ се различава от болшевишката наглост да бъдат зачерквани класици и да бъдат превръщани хората в роби на кървавото Червено знаме? И ако лозунгът „Животът на черните има значение“ бъде заменен с „Животът на белите има значение“, няма ли да настъпи зловещ вой? Ами къде са в картинката избитите милиони червенокожи? Защо бюстовете на бащите на Америка трябва да бъдат срутени и те да бъдат обявени за робовладелци, а така нареченото равенство все по-категорично да се превръща в рай за транссексуалните, за атеистите, които всъщност са като всички нас и няма как да ни налагат фанатично измислени истини? Докинс се усъмнява в „медицинската квалификация“ на интелектуалец, който си позволява да му каже, че с писанията си неизбежно поражда предизвикателния въпрос на Албер Камю: „Защо тогава не вземем всички да се самоубием?“ И продължава: „Какво твърдите вие? Че сме били еволюирали благодарение на някаква сляпа случайност от нищото и отново ще се върнем в нищото. Дори и да не е истинската вяра, религията е нещо много, много по-добро. Защо да не повярваш в някой прекрасен мит (като Платон) , щом той те дарява с умиротворение на ума? Вашият светоглед обаче води до тревожност, наркомания, насилие, нихилизъм, хедонизъм, франкенщейнова наука, ад на земята и Трета световна война“.

==

Погледнете само съвременното масово кино и няма как да не се съгласите с подобни заключения. Но според Докинс и подобните му изразителите на тези идеи са безмозъчни. Та нали Карл Попър ни поднесе двата тома на „Отвореното общество и неговите врагове“, както и „Нищетата на историцизма“, за да ни убеди, че Платон е баща на тоталитаризма, а бъдещето на човечеството е в мултикултурализма и в глобализма. От теориите на Троцки до налагането на постулатите на глобализма, честно казано не виждам особена разлика. Не ме разбирайте зле, нямам нищо против онова, за което си мечтае и Димитър Бочев – пълното отваряне на границите, заличаването на бедността, динамичното взаимодействие на културите, но съм твърдо убеден, че то ще си остане илюзия като всички красиви утопии, докато не осъзнаем, че запазването на националното богатство на народите е не само памет, а и бъдеще.

==

Затова с удоволствие повтарям думите на Дейвид Бентли Харт от „Атеистичните делюзии“ (да не забравя да спомена, че книгата е преведена от Борис Маринов и е издадена от „Омофор“): „За света би било справедливо да се грижим с нежност, да го култивираме, да го изследваме и да му се радваме, а не да се плашим от него, да го отричаме сякаш е зло, и безспорно не трябва да го обожествяваме. По този и по други начини християнската революция дава на западната култура света просто като свят; демистифициран и по този начин (само на пръв поглед парадоксално) изпълнен с безброй много чудеса, които следва да бъдат проучени. И нещо, което е може би още по-важно – на тази култура християнската революция дава съгласувана концепция за човека като такъв: надарен с безкрайно високо лично достойнство във всички негови индивидуални „моменти“, изпълнен със сили и с тайни, които трябва да бъдат високо ценени. Тази революция осигурява една невъобразимо възвишена картина на човешката личност – създадена според Божествения образ и предназначена да участва в Божествената природа – без с това да умалява или да омаловажава конкретната реалност на човешката природа: духовната, интелектуалната или телесната.“

==

Простете за дългия цитат, но нима мога да изразя нещата по-точно и ясно: най-достоверното проникване в човешката природа не е чрез болшевишкото или псевдолибералното фалшифициране на миналото и на настоящето, а чрез изстраданата изповед на вглеждащите се в личната и в колективната вина индивиди, жадни за прошка и за възпитание на искрено състрадание към различните и към изгубилите Пътя. Всъщност на много тревожни въпроси можем да си отговорим, ако изследваме генезиса не само на тоталитаризмите и на фундаментализмите, но и на забулените в митове съвременни „религии“. Те са тези, които управляват не само младото поколение, а и повечето от нас – те ни превръщат в жалки пионки в зловеща игра, която обръща с краката нагоре всички традиционни ценности и налага повелите на анонимни бесове.

==

==

Сериозни отговори за надвисналото над всички нас зло дава изследването на Стивън Ливи „Facebook. Пълната история на Facebook – идеализъм или сделка с дявола“, издание на „Кръгозор“ в превода на Камен Велчев. Стивън Ливи е от рядката порода журналисти, които претендират да служат само на себе си и на обществото. Наричат го гуруто на американската технологична журналистика, на която е отдал над 30 години от живота си. В продължение на три години той провежда безброй разговори с новите „богове“ – Марк Зукърбъг и Шерил Сандбърг и с над 300 бивши и настоящи служители на компанията.

==

През 1929 г. унгарският писател Фригес Каринти в разказа си „Вериги“ предсказва комуникационната революция: „Планетата Земя никога не е била толкова малка, колкото е сега. Тя се е смалила – разбира се, фигуративно казано, благодарение на ускоряващата се материална и вербална комуникация. Темата е била повдигана и преди, но никога не сме я формулирали по този начин. Никога не сме говорили за факта, че всеки на Земята, по мое или нечие чуждо желание, може да разбере в рамките на няколко минути, какво мисля или правя, какво искам и желая.“ Каринти пропуска само едно немаловажно обстоятелство: почти всеки на Земята може да бъде умело манипулиран посредством внедреното в дома му чуждо око, същото, което един нехаещ за тоталитарното ни минало млад преводач ще нарече Батко.

==

В момента Интернет се ползва от между 40 и 60 милиона души по света, а начело на тази невиждана никога досега империя е родения през 1984 г. Марк Зукърбърк. Затова си струва да проследим крачка по крачка израстването му. Никой и никъде не споменава за класиците писатели, музиканти, художници, от които се е учил. Нищо чудно въобще да няма такива. Че преодолява безброй трудности е ясно от само себе си – той е самото превъплъщение на сбъдналата се американска мечта, но в дневникa му, наречен „Книгата на промяната“, се съдържат идеите как студентската мрежа за свързване да се превърне в световна.

==

За могъществото на социалните мрежи са изписани хиляди томове. През юли 2007 г. се появява знаменития бутон „Харесвам“, който според основателите на „Фейсбук“ разпръсква „малки искрици позитивизъм, любов и одобрение“ – те само забравят да уточнят какво точно се харесва и може ли бутонът да влияе върху негативните нагласи на милионната аудитория. Статистически всеки потребител на мрежата има средно по 130 приятели, но хората с безброй приятели са както привлекателни, така и все по-опасни. Осъзнаваме, че блогърите налагат влияние, книгите им се разпродават в милионни тиражи, а млади и стари им вярват безпрекословно.

==

Стига се до момента, когато „Фейсбук“ се оказва основното оръжие в надпреварата между политиците. Доналд Тръмп и Хилари Клинтън се замерват с „фалшиви постове“. В седмицата след изборите за първия мандат на Тръмп, огромен процент от топ-историите са измислени новини, пристигащи от малък град в република Северна Македония. Оказва се, че следите водят до град Велес, който има население от 45 000 души. Мотивацията е изцяло финансова, според капацитетите. „На тези македонци не им пука дали Тръмп ще влезе в Белия дом, или не – пише репортерът на Wired. – Интересуват се само от джобните пари, с които да си купят разни неща – кола, часовник, по-хубав телефон или повече питиета в бара.“ Техните фалшиви съобщения от рода на твърдението на Хилъри: „Бих искала хора като Тръмп да се кандидатират за президент, защото той е честен и неподкупен“, се четат от милиони.

==

Зукърбърк се ядосва на внушенията, че фалшивите новини решават политически проблеми, но като че ли действителността все по-категорично ни убеждава, че манипулациите едва ли са толкова невинни, а Божествената мрежа започва да придобива неподозирана мощ. Благодарение на могъществото на „Фейсбук“ моята внучка е твърдо убедена, че Доналд Тръмп държи децата на мексиканските бежанци в клетки, други пък вярват, че американският политически елит пие кръвта на младенци! И в крайна сметка осъзнаваме, че „неподкупният журналист“ Стивън Ливи служи вярно на компанията и на нейния властелин. Той се взира в очите на Зукърбърг и твърди, че открива истина в твърденията му: „Не бих могъл да ръководя тази компания, без да правя нещата, които съм убеден, че биха придвижили света напред” – казва човекът, за когото мнозина вярват, че е причинил повече разрушения на Земята, отколкото който и да е било друг от света на бизнеса.

==

Ние сами трябва да търсим отговорите на проклетите въпроси – да, в принудителната изолация, „Фейсбук“ е единственото ни спасение, но не е ли той и нашето проклятие? Отново се изправяме пред дилемата за многото възможни отговори за нашите съдбовни въпроси. Или както го е казал Димитър Бочев в неговия трагично невъзможен „Опит за екстаз“: „За извънземните аз не Шекспир – Бога ще питам. Питам го аз и денем, и нощем, и насън, и наяве Го питам, но и Бог е като Шекспир – и Той много неща казва, но и много неща премълчава. Важни, много важни и все важни неща казва Господ-Бог, но най-важните премълчава. Не, значи, като превъплъщенията на будистката пеперуда космос – между казаното и премълчаното от Шекспир и от Бога – кое-що казвам и премълчавам кое-що. При което премълчаваното съм безспорно аз, а дали и казваното съм аз, не зная. Какво да се прави – въобразеното е също действително… Екстазът, само екстазът може да се добере до неговата същност и да я извади наяве, неговата погубена от идеологии, култури и цивилизации автентичност да възстанови.“ Това е „Опит за екстаз“ – и несъмнено за всички нас той вече е безвъзвратно изгубен.

==

==

По свой начин са търсели екстаза и „Тамплиерите“ – това ще научим от увлекателната история за възникването и гибелта на Ордена на Христовите войни, разказана по неповторим начин от най-яркия представител на новото поколение британски историци Дан Джоунс. Книгата е преведена от Юлия Гешакова за издателство „Лабиринт“ и без малко щях да я пропусна, тъй като живеех с усещането, че съм научил достатъчно за изгарянето на Жан дьо Моле и за унищожаването на неговите рицари от романите на Морис Дрюон и от немалко исторически съчинения.

==

Но подходът на Джонс е смайващо новаторски: той се присмива на теориите на конспирациите, според които средновековният орден все още управлява света. Поднася ни скрепено с безспорни доказателства изследване за причините на безкрайната война в Палестина, в Сирия и в Египет, където мюсюлманите – сунити и шиити, се сражават с войнствените християнски нашественици от Запад. Това е панорама за действията на „глобална“, освободена от данъци организация, толкова богата, че е по-могъща дори от някои правителства, за връзката между международните финанси и геополитиката, за силата на пропагандата и за митологизирането, жестокостта, вероломството, предателството и алчността.

==

Джоунс не пропуска да спомене и възраждането на легендата за тамплиерите в „Махалото на Фуко“ от Умберто Еко: „Лукаво постмодерен, очевидно сатиричен и нескрито подигравателен към онези, които поставят тамплиерите в някаква велика схема за световно господство, романът на Еко същевременно подсилва мистиката в масовото съзнание относно ордена. Ами ако дори десет процента от всичко казано е вярно? За съжаление, нищо не е вярно.“

==

Изследването реалистично показва нелицеприятното лице на фанатизма. Тамплиерите са рицари монаси, но те са и воини, призвани да убиват. Знаменитият Бернар дьо Клерво в съчинението си „Във възхвала на новото рицарство“ заявява: „Едно ново рицарство съвсем наскоро се появи на света. То неуморно води двойна битка – срещу плътските съблазни и срещу носителите на злото на земята. За него има огромна разлика между греха да убиеш човек („хомицид“) и „малицида“ – призванието да убиеш Злото, добродетел, която опрощава и най-страшните зверства“.

==

Ето затова трябва внимателно да прочетем „Исус. Биография от един вярващ“ от Пол Джонсън и да вникнем в прозрението, че завещаното от Него християнство не е съществувало на Земята, а е само в душите на истински вярващите. „Човечеството има склонност към злото, но и към доброто.“ Това са установили най-великите психолози и най-гениалните творци. Нека си припомним десетте заповеди на Христа, така както ги е формулирал Пол Джонсън.

==

Първата е: „всеки от нас трябва да развие истинската си същност“. Можем да имаме много типове колективни съществувания, но личността ни, оформена и възпитавана от нас самите, е съвсем сама пред лицето на Бога. „Втората заповед е да приемеш и да постъпваш съобразно принципа на универсалността.“ Това ще рече да обичаш ближния си, както обичаш себе си – обезмисля напъните да бъде изведено с предимство напред едно или друго малцинство. Трето – „уважавай това, че всички сме равни в очите на Бога“. Исус се е отвращавал от болните амбиции. Затова наложил и четвъртата си заповед – „необходимост от любов в човешките отношения по всяко време и при всяка ситуация“. Всичко това го откриваме във великите творби на музиката, на живописта, на поезията и белетристиката, на театъра, но най-трудно то е осъществимо в така враждебното на хуманността всекидневие. Петата заповед е посветена на „милостта“. „Била тайнство, вид морална поезия. Когато проявяваме милост спонтанно, с чувство на радост и удовлетворение и без да се замислим, ние не просто показваме великодушие, но и се държим по примера на Бога.“ Постигането на баланс е шестата заповед, която е неразривно свързана със седмата – „култивирането на отворени сетива и ум“. „Думите „отворен“ и „светлина“ били благословени сред словата му, които той завещал на човечеството.“ Повече от ясно за Иисус било, че догматизмът и фанатизмът са най-тежката бариера пред търсенето на истината. Той постоянно повтарял: „Аз съм и пътят, и истината, и животът“. Защо продължаваме да не го разбираме? Осмата заповед е борбата за истината, съхраняването и защищаването на света, верността към природата – все неща, които „новоезикът“ се опитва да заглуши и преиначи. Неизменно се нарушава и деветата истина – властта да бъде употребявана ограничено и умерено, „с емпатия, с милост и с любов“.

==

Трябва да се вслушаме в откритието на Пол Джонсън: „Разпятието е отмъщението на световната власт, а Възкресението е въставането на лишените от сила от дълбините на тяхното страдание.“ Сякаш всичките тези заповеди са неповторимото обобщение на усилията на големите творци, ако щете на идеите на романа „Опит за екстаз“ от Димитър Бочев. И накрая идва десетата заповед, която свещениците няма да ви кажат : „проявявай смелост“. Той казвал: „Чрез твърдостта си ще придобиете душите си“ и изричал горчивата истина: „Ще бъдете мразени от всички, поради Моето име; а който устои докрай, той ще бъде спасен.“ Историкът ни призовава да възприемем тази заповед „в нейната простота и да я съблюдаваме с вяра“. Готов съм да следвам и десетте повели, макар да ми е пределно ясно колко трудно ще е това в един абсурден свят, завладян от пандемии и от вируси на безверие.

==

Безверието е сред най-тежките наказания за модерния човек. То ни превръща в безполови същества, лишава ни от собствена воля и ни диктува модели за поведение, които всъщност се основават на безусловното подчинение на догмата за „делюзията Бог“. Според Докинс много често се бърка страстта с фундаментализма. И продължава: „Християнските фундаменталисти воюват страстно срещу еволюцията, а пък аз също толкова страстно я защитавам. Страстта се изправя срещу страст - в това отношение сякаш сме си „лика-прилика“. А това може да накара някои да стигнат и до извода, че сме „от един дол дренки“, т.е. същите фундаменталисти като другите. Но ако ми позволите, ще използвам един афоризъм: „Когато два противоположни възгледа се изразяват с еднаква сила, не е задължително истината да се окаже по средата.“ Възможно е едната страна просто да греши. А това, съгласете се, оправдава страстта на другата…

==

Немощен ми изглежда „опита за екстаз“ на Докинс. Нищо фундаменталистко няма във вярата в любовта и в милостта, в способността да страдаш за другите. Никоя от неговите маймуни все още не се е превърнала пред очите ни в човек, докато той по никакъв начин не би могъл да изтръгне вярата от душата ми. Не кръстенето пред иконите, не проповедите на свещениците, а онази вяра, която ме озарява докато чета, например, „Престъпление и наказание“ или „По следите на изгубеното време“. Бог е в чудото на „мадлената“, която ми връща детството и „съня за щастие“. Бог е и в любовта, най-голямата магия в живота ни.

==

==

Затова, в навечерието на толкова оспорвания от традиционалистите празник на любовта Свети Валентин, ще завърша с „Двадесет незабравими разкази за любовта“, една модерна библия на чувствата, издание на „Кронос“, в която Джек Лондон, Антон Чехов, Мопасан, Карел Чапек, Рабиндранат Тагор, Съмърсет Моъм, Реймънд Карвър, Рей Бредбъри, Жоржи Амаду, Изабел Алиенде и още немалко талантливи автори ни отвеждат пред олтара на страстите, където сме най-много човеци.

==

Съмърсет Моъм ни е оставил един безсмъртен кратък разказ – „Съпругата на полковника“. Тя се влюбва безумно, пише стихове за дългите и трепетни нощи, които са прекарали заедно, за отмалата, която ги е приспивала, вплетени един в друг. Щастието им било изпълнено с опасности и внезапно любимият млад мъж починал. „Последното й стихотворение се състоеше от четири кратки строфи, в които писателката, тъжна и примирена със загубата си, благодари на тъмните сили, които управляват съдбата на човека, че е имала привилегията, поне за малко, да се радва на най-голямото щастие, което ние, човешките създания, можем да се надяваме да познаем.“

==

А страстният любовник, уличен певец и музикант Убалдо Кападосио от магическия разказ „Чудото с птиците“ се влюбва в сякаш изпратена му от Дявола красавица, но тя – за да се спаси от ревността на съпруга си – го обвинява, че се е опитал да я прелъсти и изнасили. Той хуква да бяга и се озовава посред птичи пазар – за да спасят съвременния дон Жуан дванайсет папагала ара го вдигат за тънката нощница и отлитат с него – „проправяха път пред облаците, съпровождайки трубадура без всякакво усилие, като стих, който вятърът разнася“.

==

„Като стих, който вятърът разнася“ лети любовният екстаз навред по света, за да се бори с фанатизма, с ретроградността, с насилственото налагане на фалшиви догми. Той ни е завещан от онзи, който нахранил повярвалото му множество: „Аз съм живият хляб… Хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която Аз ще дам за живота на света.“ Този хляб не е от тесто – той наистина е Неговата плът, която откриваме в целебните слова на избраниците. Може би те ще ни опазят от изкушенията на „делюзиите“ – за мен зловещите илюзии сеят онези, които, опитвайки се да ни убедят в превъзходството на „себичния ген“, всъщност се стремят да ни направят безпомощни и глухи за музиката на изстраданите озарения на хуманистите.