Колонката на Георги Цанков: Бернхард, Вонегът, Ляхова, Радинска, Мохамед Али и още

Чака ме тежка задача – колкото повече човек харесва книгите, които си е наумил да представи, толкова по-трудно в съзнанието му идват точните думи. Сигурно затова днес бях доста несигурен и сядам да пиша едва в късния следобед. Преди да започна, отворих една моя книга, създадена с много любов през 2007 г. „Рицар на родовата памет“ се нарича тя и е посветена на невероятния литературен и човешки феномен Здравко Дафинов, който след хиляди патила и житейски преображения, месеци след пенсионирането си през юли 1978 г. сяда да пише, през август 1994 г. създава издателската къща „Родина“ и до края на живота си, през 2008 г. (95 годишен) създава 27 тома документални хроники за големи български писатели, поети, учени и политици и шест тома мемоари.

==

Той е един от учредителите на Съюза на възпитаниците на Военните на НВ училища, старши научен сътрудник по библиотечно дело и кандидат на архитектурните науки. До 1946 г. е действащ офицер от зенитната артилерия. Създател и главен редактор е на списание „Един завет“. Няма да ви разказвам спомени за него. Незабравимия му лик се появи в главата ми, защото по някакво мистично стечение на съдбата в ръцете ми днес попадна неговият „Беломорски дневник“.

==

В хрониките на Дафинов намираме отговори на доста въпроси, които и досега „измъчват“ историците ни. Той категорично отговаря на онези, които твърдоглаво настояват да населят земята ни с отявлени фашисти. Достатъчно е да се замислим над цитата от статия във вестник „Зора“ на 12 февруари 1941 г., че България е неутрална страна и всяко настояване тя да „се опълчи срещу Германия, е равносилно да се иска от нея да се самоубие“. Съюзът с Германия трябва да се разглежда като опит за постигане на националния ни идеал за обединението на България, за присъединяването към родината ни на онези земи, които принудително са ни отнети по волята на Великите сили. Оттук следва и всенародната убеденост в правотата на цар Борис, достигнала върха си, след като германците форсират линията „Метаксас“, овладяват Беломорието и прогонват югославските войски. Влизането на 19 април 1941 г. в Беломорска Тракия и в Македония, при това без нито една жертва, е щастлив ден в живота на милиони българи. То е израз на патриотичния порив на излъганите и ограбените от Ньой, тъй като истината за войната не може да бъде само в скрижалите на победителите.

==

Побързаха да наредят българските политици сред военнопрестъпниците, да им припишат нечувани престъпления, макар те да съхраниха народа си от ужасите на войната, да не изпратиха нито един войник на Източния фронт, а вместо това да водеха жестока вътрешна битка с „петата колона“ на Москва. Българският политически елит беше единствен в света, който успя да спаси евреите и ешелоните на смъртта да не потеглят от българска територия. Но елитът не беше в изолация – несъмнено народът стоеше твърдо зад него. Политиката на цар Борис беше политика за обикновените хора, за средния бизнес. Всяко друго развитие на събитията щеше да доведе до премазването на България от германците и след това от съюзниците, а много от онези, които сега – с късна дата – обвиняват тогавашните „строители на нова България“ нямаше да се родят, тъй като родителите им щяха да измрат или из концлагерите, или да попаднат в масови гробове, или да загинат под бомбите, разрушили градовете ни.

==

А за съдбата на изведените и унищожени от Беломорието и от Македония евреи не винете само българската администрация. Спомнете си жестоката историческа истина – да, „финалното решение“ на господарите на Райха беше зловещо, но също така зловещи бяха и антиеврейските погроми в Балтийските републики, в Полша и в Украйна, следвоенните планове на Сталин за разправа с евреите, ненамесата на населението в Беломорието и в Македония при отвеждането на сестрите и братята им. В българската земя евреите оцеляха и то не няколко десетки, както в плановете на Шиндлер, а всичките, макар и преди това подлагани на лишения и на гаври, които също не бива да забравяме.

==

Въобще, стига сме подритвали историята, както ни е удобно. Затова и връщам колелото на времето към 18 декември 1942 г., когато Здравко Дафинов получава съобщение, че ще командва батарея в Бреговия артилерийски полк в Кавала. Краят на тази одисея ще е чак на 15 октомври 1944 г. С риск отново, след като похвалих романа на Цанко Серафимов „Баничанската Света Богородица“, да бъда обвинен в шовинизъм и в соцреалистическо писане от хора, които просто не могат да си представят какво щеше да се случи с българите при друго развитие на историческите събития, ще приведа думите на Здравко Дафинов от „Беломорски дневник“:

==

„Двигател и източник на нравствената енергия на всяка нация е нейният национален идеал, който в държавата стои над всичко. Той осмисля и дава цел и насока на действията на обществото, вдъхва вяра в народните сили за защита на каузата, която се смята от народа за велика и заслужаваща най-скъпи жертви. Националният идеал на всички българи още от Възраждането е бил и си остава освобождението на поробените българи и български земи и обединяването на целокупния български народ!“

==

В епохата на пандемии, глобализъм и безродници, след половинвековно комунистическо робство, младите хора у нас трябва да чуят какви са били идеите и мечтите на предците им, да разберат, че на тази земя са живели не само послушници на Москва, а и истински българи. Отворена тема остава сблъсъкът на българската администрация в Западна Македония с пораженията, нанесени от асимилационната сръбска политика. В дневника на Здравко Дафинов проследяваме как събираните от 10-15 полка войници и още толкова запасняци се превръщат в стегната войскова част. Изводите на капитана са пророчески:

==

„Политиката на руските царе провежда сега и Сталин, само че под маската на пролетарски интернационализъм. А това означава изгубване на националната идентичност на нашия народ, ако попадне в лапите на комунизма. Ето още една причина, която ни заставя да отидем на фронта против Съветския съюз и в този смисъл да изпълняваме в наше време завета на Стамболов!“

==

Няма как да не мисля за всичко изречено дотук, докато чета новото издание на един от най-значимите български романи, създадени през 21-и век: дебюта на Весела Ляхова „Бежанци“ – невероятна епопея от над 700 страници, посветена на страдалците от Беломорието, и докато размишлявам над сложния образ на един от не главните, но много важни герои – капитан Марков, който трябва да се изправи пред истинските предизвикателства на онова драматично, дори трагично време.

==

==

Весела Ляхова е първата българска белетристка, която си позволява не само да представи страданията на сънародниците ни, обитаващи Беломорието през 40-те години, а и да ни срещне с кървавата истина за Драмското въстание. В него загиват немалко български войници, а просветеният представител на нашенците Коста Солаков се обръща към капитана с укора: „Нали тази област е част от България, нали България управлява тука!“. Отговорът на Марков е светкавичен:

==

„Лъжете се, господин кмете. Не знам малка страна да се управлява сама – управляват я според интересите си великите. Повярвайте ми, аз наистина бих искал България да управлява областта, но това не е така! Всичко се решава от германското военно командване. Включително потушаването на метежа стана само с тяхно разрешение.“

==

Полковникът реалистично гледа на братоубийството – на избиването на стражарите, на нападението над казармите, на заплахите за мирното българско население. Той казва:

==

„Аз дойдох от патриотизъм, а се наложи да се сражавам с кокошкари. Съчувствам ви. Съчувствам на всички, дори на гърците, за които съм палач. В шаха има такава ситуация – всеки ход е грешен. Мисля, че ние нямаме верен ход вече. Вината ни е вменена занапред.“

==

Безизходицата на полковника е най-далновидната съвременна гледна точка към случилото се в онези години:

==

„Двойно по-тежко му ставаше, защото, ако някой го попиташе сега какво иска, той не би искал нищо за себе си, а би поискал победа за България. Защото той от всичко на света обичаше най-много България. Но върви кажи подобно нещо – ще ти се изсмеят. Па и на кого – на алчната администрация, или на глупавите началници, или на деморализираните съюзници? Може би щеше да го разбере само този селски кмет, защото и той май обичаше България, иначе защо би се загрижил за мира в своето селище, което управляваше според съвестта си и без да очаква награда.“

==

По-нататък Марков осъзнава още по-ясно вълчия капан: „От пролетта настъплението на съветските войски е неудържимо, германците ще отстъпят и от Балканите. Какво ще стане тогава? Жална Македония, пак ще й късат месата…“ Лявата пропаганда в армията вече взима епидемични размери; гръцките националисти шетат дръзки и безнаказани посред бял ден. Започва изселването на българските семейства, а властта се предава на Гръцката народоосвободителна армия (ЕЛАС) и на Националноосвободителния фронт (ЕАМ).

==

Какво се случва след това в южната ни съседка, можете да научите от романа „Братоубийците“ на Никос Казанзакис, издаден у нас едва през 2018 г. от „Сиела“. Но и там ги няма докрай страниците на истината, разказани от Ляхова – изпращането на българи от болшевишките ръководители, за да установяват кървав комунизъм в следвоенна Гърция. Ръката на Сталин е безмилостна. А вътре, в пространството на покорената от комисарите България, „сякаш се беше събудил заспалия дух на 25-а, който преследва обществения живот в малка България и го обрича на самоубийствена разправа и бакалска злоба. Развихрила се е някаква сиромашка отмъстителност между съселяни, които превръщат този съд в средство за разчистване на сметки”. Бежанците се озовават в Неврокоп, а Коста Солаков, някогашният кмет, сега вижда, че страната, която в мечтите си е представял като „наредена, напреднала, справедлива“, всъщност е „опоскана, парцалива, безхаберна“.

==

„Непрекъснато някого арестуваха, разобличаваха, измъкваха притаени врагове на народа.“ А децата в училища трябва да учат, че братята Миладинови са били истински македонци. „Братя Миладинови са българи, моето момче. Ти знаеш ли, че са събирали български народни песни?“. „За това, че сме българи ни изгониха от домовете ни.“ Новите оратори възвестяват:

==

„Нашата държава е нова, различна. Тя уважава свободата на съвестта! В нея всеки може да бъде такъв, какъвто иска: помак, македонец, евреин, българин. Сега, братя македонци, вие сте свободни!… Най-сетне дойде ред за узаконяване на вашите исторически права. Никой няма да ви пречи да говорите на македонски, да четете на македонски, да пеете на македонски, да се чувствате синове на своята родина Македония!“

==

И сръбските пропагандатори вече шетат сред обърканите от толкова „свобода“ изстрадали българи. „Коста Солаков беше безсилен пред голите идеологии, те бяха вредни със своята прикрита демагогия, защото използваха бежанците за прикриване на произволни измислици, чужди на простия човешки живот и на неговия здрав смисъл. И в тая нова идеология имаше някакво тънко жило, поразяващо с отровата си разума”.

==

Водачът на новите еничари е Кочо Делибангьозов, земляк на Солаков, който е сменил дори името си на Коста Петров. Изпратен е от Москва в мисия на „Македонския фронт“. Той е човек без илюзии, знае, че силата е на страната на победителите: „Ако тук избегнеш смъртта, там тя вече те дебне. Научих се да оцелявам и между враговете, и между своите.“ Категоричен е: „Всеки, който пречи на новата линия, ще бъде отстранен. Това е новата дисциплина.“ Малко след този разговор, патриотът и родолюбецът Коста Солаков ще бъде жестоко убит: „Избраха най-обраслата част на плиткото дере и хвърлиха трупа заедно с покривалото… Само след час снегът отново щеше да покрие дебело храстите и като паяжината в пещерата на Мохамед щеше да заличи дирята на среднощното деяние.“

==

Отделих повече внимание само на една много важна линия от многоплановото повествование на Весела Ляхова. Тя успява да създаде роман-река, в който се пресичат десетки съдби. Непримиримата жилава българка Капитан Хриса е не по-малко колоритен образ от знаменития Зорбас на Казандзакис: няма да й трепне окото да иде при Акил бей и да поиска жените да вдигнат от мегдана обгорелите трупове на комитите и да ги погребат, а после ще сподели всички страдания на сънародниците си и ще си тръгне от този свят жестоко наскърбена от неправдите. Хубавата Елена ще изстрада обичта си към гръцкия харамия Аргир, съпругата на Коста Солаков Неда след убийството на мъжа си ще потърси нова надежда под стряхата на Димитруш, след като ще изгуби закупената от Коста земя и ще трябва да се погрижи за осиротелите си деца…

==

От 1940 до 1946 г. епопеята на българите страдалци от Беломорието е пресъздадена по неповторим начин. Потомката на бежанците осъзнава, че сме се освободители последни, тъй като сме се озовали „во чрево адово“ – в най-охранявания от властите и от Великите сили, в най-важния балкански център. Белетристката дръзко нарушава наложени не само от нашите историци табута и разкрива истината за Драмското въстание – то категорично не е антибългарско, а организирано от гръцката компартия по нареждане от Москва. Тя припомня на днешните апологети на карикатурния македонизъм, че за случващото са виновни и червените нашенски комисари, харизали тленните останки на Гоце Делчев на Скопие и ликвидирали целия архив на Македонския научен институт през 1947 г. А навлизането на войските ни в Беломорието, за което развълнувано разказва и участникът в събитията Здравко Дафинов, не отговаря на кроежите на Великите сили и обрича хиляди българи на гибел и на зловещи страдания, представени с огромна документална и художествена сила в „Бежанци“.

==

Мълчи се и за дирижираната ни намеса в Гражданската война в Гърция, и за отнетите имоти на честните труженици. Затова, въпреки читателската любов за романа на Ляхова, въпреки наградата „Христо Г. Данов“, за него се говори много малко. Почти неизвестна остава и великолепната й документална книга „Живот мисия“, посветена на големия философ и преводач на Кант професор Цеко Торбов, десетилетия гонен като враг, но оставен „на мира“, след като му е връчена Хердерова награда. Разказът на Ляхова за Торбов е документален роман, за който трябва да се говори отделно.

==

Предизвикателство към критиката е осмислянето и на тома с разкази „Квартал „Зона обиколна“, издаден също като „Бежанци“ от „Жанет 45“ – през 2015 г. Само мимоходом ще спомена, че „Обиколен път“, „Траурист“, „Преводачката“, „Служебен автомобил“ са събития в художествената ни проза. Всичко, написано от Ляхова, не се подчинява на никакви –изми и прави на пух и прах теорията, че метанаративите са завинаги мъртви. Струва ми се, че днес, при пълната изолация, при задушаващото ни отчуждение, те са ни необходими повече от всякога, за да си припомним, че при големи национални и общочовешки трагедии са ни спасявали само хуманността и верността към надвременните идеали.

==

==

От съвсем друга гледна точка, същата теза защитава поетесата Валентина Радинска, за чиято лирическа мощ наскоро писах голям текст. Сега е ред за вглеждане в изповедната й дилогия „Ние с Коко“ и „Користни записки“. Първата книга, посветена на непрежалимия режисьор и човек Крикор Азарян се появи през 2014 г. и неотменна част от нея беше поплакът „Синът ми Степан“, който можем да прочетем отново в „Користни записки“ – непроменен, пак недовършен, тъй както не може да бъде сложена точка на майчината мъка. Откривам Радинска в една от ранните записки в бележника й:

==

„Блъснах се в звезда, и засветих от думи. Странно – виждам в тъмното, няма луна, но страницата е бяла като луна, и ръката ми се движи, и пише, и пише, пише. Виждам белия лист и чувам мислите си – какво повече. Когато светлината извира от нас, не ни трябва лампа. Редките звезди прозират през редките облаци. Отново светлината на далечна, безмилостна светкавица… Записвам времето. Впримчвам миговете. Пронизвам ги с върха на писалката като с карфица и ги слагам в хербария си… Цветя на злото – цветя на доброто. Нощните цветя… приклекнала съм сред аромата им. Блъскам се в тях, те нежно ме препъват…“

==

Тогава тя още не е знаела какво я чака. Но също като любимата й Марина Цветаева, предусеща: „Разкъсайте си вените, но допишете до края!“ – шепне й Цветаева. И тя, която е вярвала, че ще й пораснат криле, че ще опише извиращата от душата й светлина, постепенно осъзнава своята „корист“: да улавя сигналите, които й изпраща вселената, и стига до жестоката истина:

==

„Смятам, че за поета страданието е благодатна почва за писане. Трябва да умееш да извадиш солта, която Животът е сипал в раната ти, и да направиш от нея стихотворение…“

==

Да, спомня си времето, когато е възкликнала: „Аз съм млада, млада, млада, с огнено сърце…“ Вече в стиховете й „не може да има никаква лъжа, никакво съчинителство, никакво лицемерие, никакво притворство, защото знаех много добре, какво е с последни сили да се опитваш да се закрепиш на самия ръб на пропастта, докато губиш всичко, което си обичал…“

==

В „Ние с Коко“ тя описва последните пет години на твореца, който „с неподозирана енергия на волята успява да трансформира енергията на болестта в творческа енергия“. Сред „заповедите“ на Азарян за театъра особено важна ми се струва тази: „Не се престаравай в живота си и в играта си на сцената да бъдеш разбран и ясен на всички в залата. Това ще те доведе до дребнавост и буквалност, а нали винаги трябва да има и някаква тайна.“ Тайна има и в изповедите на Валентина Радинска. Тя напълно се доверява на уроците на големия поет Иван Динков. И до голяма степен, благодарение на него, открива неповторимия си натюрел на поет:

==

„Да описвам празнични и светли чувства не беше по моя вкус, не ми беше интересно, и в крайна сметка – просто не го можех. В мен трябваше да има „сърцетръс“, както по-късно нарекох това състояние, трябваше да вие някаква сирена, и тогава армията ми от думи се вдигаше на крак.“

==

„Сърцетръс“ – това е ключът и към стиховете, и към изповедната проза на Радинска. „Благодаря на Бог за всички хора-подаръци в моя живот, а що се отнася до писането, за този подарък – особено.“ Затова си струва да проследим пътуванията й през събитията и през страданията, да я последваме в годините на следване в Русия, когато се сблъсква с най-ярките черни и бели сенки, да съпреживеем – доколкото е по силите ни – годините й на болногледачка и да се възхитим от вярата й, че пишещото същество ще оцелее в нея. Преживейте сами удоволствието от срещите й с творци и с чудаци, превръщането на болезнените състояния в огнени изблици на въображението.

==

И още нещо: несъмнено ще усетите, че при цялата сила на таланта, поетесата е понякога и слаба, и наивна, и крайно доверчива. Ще споделя само едно усещане за не винаги убедителното й доверие в хората. Тя благодари на Любомир Левчев, когато той я защитава от злостната тирада на Николай Петев, на която критикът е сложил за заглавие стих от любимия си председател на СБП: „На човека трябва светлина“. По онова време обстоятелствата ме бяха сближили с Петев и случайно от него научих как понесе вероломството на Левчев. Той самият му беше подхвърлил идеята за заглавието, беше го подтикнал да напише ужасния текст. Не се опитвам да защитя доброволно нахвърляните несправедливи хули от покойния критик, а да разруша една илюзия. Талантливият Левчев беше сложен и изпълнен с противоречия човек. Чувал съм как грозно кълне Блага Димитрова, а след това й се обажда, уж да изрази подкрепата й за нея. В духа на изповедността на Валентина Радинска ми се струва, че не бива да спестяваме неудобните истини. Още повече, че напълно й вярвам, когато заявява:

==

„Все по-често имам чувството, че пренасям живота си в жертва на Поезията. Тя е моето Върховно Божество, тя е, на която служа, тя е, на която се моля – най-истинското нещо в дните ми. Останалото са само миражи, с които храня сърцето си…“

==

Сред нейните миражи обаче е интересно, останалото е „Божие тайнство“ – него сами трябва да дирим в стиховете й.

==

==

Правя доста рязък преход, но той също ми се струва логичен. Пред мене е книгата на най-четения по света, най-обсъждания и най-скандалния модерен австрийски писател Томас Бернхард „Варницата“. Романът е създаден през 1970 г., а през 2002 г. е поставен на сцена от режисьора Улрих Герхард. Включен е във великолепната поредица „Вълшебната планина“ на издателство „Атлантис – КЛ“, петдесет и първият роман от плеядата немскоезични творби, много от които са преведени от неуморимия Любомир Илиев, творецът, който ни поднесе конгениални преводи на „Фауст“ от Гьоте, на „Корабът на глупците“ от Себастиан Брант, на „Смъртта на Вергилий“ и на „Сомнамбулите“ от Херман Брох, на „Групов портрет с дама“ и „Изгубената чест на Катерина Блум“ от Хайнрих Бьол, на „Човекът без качества“ от Роберт Музил и на още десетки безсмъртни произведения.

==

Тази година е особено важна за него, тъй като очакваме преводите му на шедьовъра на Гюнтер Грас „Кучешки години“ и на още една страхотна поетична изненада, която сега все още няма да разкрия. Илиев е убеден, че „Варницата“ е сред най-трудните за превод книги – 225 страници, изцяло в условно наклонение и без нито едно новоредие. Тя изисква огромни познания – например на преведения пак от Илиев незавършен роман на Новалис „Хайнрих фон Офтердинген“, на политическите и философските възгледи на Кропоткин, и още какво ли не. Струва ли си, би се запитал човек? Убеден съм, че си струва, защото българският читател се оказа неочаквано добре подготвен за срещата с Николаас Томас Бернхард. Само в поредицата „Вълшебната планина“ можем да прочетем романите му „Бетон“, „Мраз“, „Сеч“, “Моите награди“, „Крушенецът““Племенникът на Витгенщайн“, „Изличаване“, разполагаме и с трите тома на цялото му драматическо творчество.

==

Тежък и сложен е бил животът му – от извънбрачно дете до възпитаник на националистическия дом за реформи в Занфелд, от двата ранни опита за самоубийство през 1945 и 1948 г. до невъзможната любов към много по-възрастната от него Хедвиг Ставиеничек, от практиката в социалистически всекидневници до преследващите го през целия му живот тежки болести и до мъчителната му смърт от сърдечна недостатъчност през 1989 г. Бернхард изпада под силното влияние на дядо си, писателя Йоханес Фроймблихлер, който не само го възпитава с идеите на Монтен и на Шопенхауер, но и го обучава по музика и по вокално изкуство.

==

Белетристът е във вечно противодействие с държавната машина: „Държавата е структура, която непрекъснато се проваля. Животът е безнадежност, върху която се основават философите, в крайна сметка всички трябва да полудеем.“ Стига до пълен нихилизъм в романа „Сеч“, който бива възприет като тежка хула срещу обществото. Немалко неприятности Бернхард си спечелва и с някои от пиесите си, особено когато иска финалните реплики на героите му да бъдат изричани в пълен мрак, забраняван в европейските театрални салони.

==

Романът „Варницата“ му носи наградата „Георг Бюхнер“. До ноември 1970 г. са продадени над 3000 копия от първото издание, а на 1 август 1973 г. излиза с меки корици в тираж 12 000. Конрад, антигероят на „Варницата“, от десетилетия замисля изследване на качествата на слуха. Заедно с парализираната си жена, се оттегля в изоставена варница. Ден след ден произнася в ухото й едни и същи думи в продължение на часове. Невъзможно е тя да избяга и трябва да му обяснява как възприема отделните звуци. Конрад създава истинска инквизиционна система: ако е доволен от отговорите й, което се случва много рядко, чете й на глас любимия й роман „Хайнрих фон Офтердинген“, възприеман не само като шедьовър на романтизма, но и като „апотеоз на поезията“. Когато е гневен, Конрад чете Кропоткин, теоретика на комунистическия анархизъм.

==

Започва да сънува, че тя вече може да се движи, обвинява го, че тайно е завършил изследването си, но продължава да я изтезава. Всъщност той не е написал нито ред, в нощта на 24 срещу 25 декември я застрелва. Разказът се води от агент по застраховки за живот, а негови слушатели в някаква страноприемница са Фро и Визер – нещо като онези, които очакват Годо на Бекет.

==

„Никога не е съществувало нещо като чест, не само е ужасен, ужасяващ, но и смешен, обаче с това, че живеем не само в ужасен, ужасяващ и смешен свят всеки индивид се е примирил, смятал той, подобно на много хора в тази несъмнено ужасна, ужасяваща и смешна страна, в ужасното и ужасяващо отечество. Колкото до тази страна, до това негово отечество, за да съществуваш в него или поне да доживееш до утрешния ден, никога не бивало да казваш истината, на никого и за нищо, понеже единствено лъжата водела до напредък в тази страна, лъжата с всичките нейни забулвания, преструвки и заплахи. Лъжата била всичко в тази страна, с истината можеш само да си навлечеш обвинение, присъда и гавра. Ето защо не премълчавал, че целият му народ е намерил убежище в лъжата…“

==

Затова Конрад се заключил във варницата. Дали тази варница не е единственото „спасение“ и днес? Колкото и да изглежда трудно, Томас Бернхард трябва да се чете – затова си струва усилията на преводача Любомир Илиев и умението му да мачка като тесто българското слово, чрез преводите си да пише своя трактат за звуковете и за смислите, в който си струва да се вслушаме и да му благодарим.

==

==

Друг високохудожествен вариант на идеята за „варницата“ и за лъжата на политическата система е знаменитият дебют на великия Кърт Вонегът „Механичното пиано“. Творецът, който заклейми войната с една от най-големите книги на всички времена „Кланица 5“, посветена на над 250 000-те човешки жертви при бомбардировката над Дрезден през 1945 г., е дете на немски емигранти, а дядо му още през 1848 г. емигрира в Индианополис. Голямата депресия унищожава благосъстоянието на семейството, а през 1944 г. страдащата от тежко психическо заболяване майка на момчето се самоубива, акт, който завинаги се запечатва болезнено в съзнанието му.

==

По време на войната, като редник в 423-и пехотен полк на 106-a пехотна дивизия, Вонегът е пленен по време на Арденската контранастъпателна операция. Изпратен е в концентрационен лагер в Дрезден, където в продължение на месеци едва оживява с 250 грама черен хляб и рядкa картофена супица. Пленникът е сред нещастниците, които трябва да изравят и да горят труповете след бомбардировката над Дрезден. Записва се да следва антропология в чикагския университет и си изкарва парите като полицейски репортер. Не успява да завърши висшето си образование, но все пак за романа „Котешка люлка“ през 1971 г. е удостоен с научно звание по антропология. Вонегът умира през април 2007 г. от черепно-мозъчна травма, получена при падане. Малко преди това да се обръща към британските си читатели с думите:

==

„Колкото и корумпирани, алчни и безсърдечни да са нашето правителство, нашите корпорации, нашите медии, нашите религиозни и благотворителни организации – музиката все пак ще си остане нещо изумително. Ако се случи да умра – не дай Боже – нека това да бъде моята епитафия: „За него необходимото и достатъчно доказателство за съществуването на Бога беше музиката.“

==

Вонегът винаги е бил над всички идеологически щампи. Неговият черен хумор влиза в душите на милиони читатели по целия свят, а умението му да вижда капаните на бъдещето и бездните на настоящето го превръщат в любим писател и за леви, и за десни. Ние, българите, имаме рядкото щастие да познаваме почти цялото му творчество. С огромно нетърпение очаквам предстоящето издание на „Сиела“ с всичките му разкази, разпръснати из десетки сборници.

==

По времето на социализма в „Котешка люлка“, в „Кланица 5“ и в други негови творби цензурата налагаше неизбежни съкращения. През последните години „дупките“ бяха запълнени, а днес книгите му изглеждат по-необходими от когато и да било. В епохата на политкоректността, острият му език направо жигосва глупостта и фанатизма: „Ако искате да ми отнемете оръжието, ако поощрявате убийствата на зародишите, ако много ви се харесва, когато гейовете встъпват в бракове помежду си, вие сте либерал. Ако обаче сте против тези извращения и сте за богатите, вие сте консерватор. Има ли нещо по-просто от това?“

==

Вонегът не е нито либерал, нито консерватор, той живееше и пишеше като свободен човек, който се присмиваше и се гневеше на всички крайности. Още в първия си роман, който издава през 1952 г., предвижда Втората промишлена революция, при която елитът от инженери и мениджъри ще се окаже излишен, след като създаде пълната механизация. За системата без душа, за лишаването на любимата му музика от тръпка разказва Вонегът и успява да ни разсмее и да ни разплаче.

==

Новото издание на „Механичното пиано“ от издателство „Кръг“ със запомнящата се корица на художничката Милена Вълнарова и с превода на покойния Боян Николаев ни отвежда в свят на изолацията, в който бунтовете са потушени и хиляди са се озовали в затворите по силата на закона против размириците. След ужасната кървава баня на войната, след всеобщия глад, изтезанията, масовите убийства, възниква надеждата „земята отново да се превърне в общо взето приятно и удобно място, където човешкият род да посрещне второто си пришествие“. Но е дошло времето на машините, „които обезценяват човешкото мислене“.

==

Този на пръв поглед доста банален за модерната фантастика сюжет е разработен новаторски. Запомнящите се колоритни образи от Дружеството на призрачните ризи се заемат с почти неразрешимата задача да сложат край на беззаконието, което пренебрегва „промените в човешкия живот“. „Поради същността си хората не могат да бъдат щастливи, ако не са заети в дейност, която ги кара да се чувстват полезни.“ И най-важното:

==

„В несъвършенството трябва да има добродетел, защото Човек е несъвършен, а Човек е творение на Бога. В слабостта трябва да има добродетел, защото Човек е слаб, а Човек е творение на Бога… В разума, последван от глупост, трябва да има добродетел, защото Човек ту постъпва правилно, ту греши, а Човек е творение на Бога. Вие вероятно не сте съгласни с древната и суетна представа, че човек е творение на Бога. Но за мен това е много по-морално оправдана вяра, отколкото безусловната вяра в незаконния технически прогрес – а по-точно, че човек е на земята, за да създаде по-траен и сполучлив облик на себе си, и следователно да премахне всички причини за собственото си съществуване.“

==

Това верую на доктор Пол Протей всъщност е и веруюто на Кърт Вонегът, който продължава да е наш съвременник и да ни казва без увъртане онова, което мнозина отказват да чуят.

==

==

И той не е сам. Издателство „Локус“ ни поднася в поредицата си „Carpe diem“ „Всекидневни ритуали“ – една вълнуваща документална книга за това как творят великите. „Carpe diem“ е началото на крилата латинска мисъл, взета от поема на Хораций. В превод означава: „Цени мига“. Ето го и целият стих:

==

„Не питай (ний не можем да узнаем) какъв ли край предвидили са боговете за теб и мен, Левкония, нито изпитвай Валилонските пресмятания. Колко по-добре е да приемаме каквото дойде, дали е отредил за нас още зими Юпитер или последната е таз, която се разбива днес в скалите на Тиренското море. Мъдрец бъди и виното налей. Животът кратък е, ти остави встрани далечните надежди. Дори когато тъй говорим с теб, отлита времето неумолимо. Цени мига, не вярвай ти напразно в утрешния ден.“

==

Настръхвам винаги, когато си припомням тези мъдри слова. Мейсън Къри ни разказва накратко, но много реалистично как са успявали да ценят мига над 200 безсмъртни творци. От Франсис Бейкън и Гьоте, през Балзак и Марк Твен, та до Греъм Грийн и Умберто Еко, Джон Ъпдайк и Стивън Кинг. Когато пише роман, Харуки Мураками се събужда в 4 ч. и работи непрекъснато в продължение на пет или шест часа. Следобед бяга или плува, чете и слуша музика, ляга си в 21 часа. Обича да казва: „Аз сам се хипнотизирам, за да достигна до по-дълбоко умствено състояние.“ Режисьорът Дейвид Линч практикува трансцедентална медитация всеки ден от началото на 1973 г. Игор Стравински твърди, че „никога не съм бил в състояние да композирам, ако не съм сигурен, че никой не би могъл да ме чуе.“ Когато изпадал в блокаж, композиторът правел челна стойка, която, според него, „дава възможност на главата да си почине и прочиства мозъка“. Когато работел над „Поправките“, Джонатан Франзен се затварял в студиото си в Харлем със спуснати щори и изгасени лампи, сядал пред компютъра с тапи в ушите и с превръзка за очи. „Между пет и шест се напивах с водка – в малки чаши. После вечерях много късно, обзет от отвратителното чувство за провал. Мразех се през цялото време.“ Преводът на „Всекидневни ритуали“ дължим на Тодор Кенов, а библиотечното оформление и илюстрацията на корицата на Емил Марков.

==

В тази книга няма да намерите биографии на велики спортисти, което не означава, че разказите за техните усилия не са интересни. Напротив, аз, който цял живот не съм стигал в спорта по-далече от таблата, много обичам да слушам за предизвикателствата към човешките възможности. Сред спортистите също има невероятно сложни характери. Двамата герои на нашето време, с които ни предстои да се срещнем, са коренно различни.

==

==

„Аз съм най-великият“ е изнесъл в заглавие любимецът на жените, вечният скандалджия, поетът, мистификаторът и легендата на боксовия ринг Мохамед Али, роден през януари 1942 г. в Луисвил като Касиус Клей. Автобиографията му започва през пролетта на 1973 г., когато се връща в родния си град, отстранен от бокса и със забрана да го практикува, но на халата му продължава да пише: „Шампионът на народа“. Няма начин да изгубите интерес към това шеметно приключение не само в света на големия бокс, но и битките на Непобедимия с наслоенията на расизма, с догмите на вярата, ще следвате неравния път на бореца, който стига до крайности, но винаги остава верен на себе си. В най-тежките моменти от живота му, той се чувства предаден.

==

„Все едно бях докоснал електрически ключ, който бе отприщил натрупаните гняв и омраза, които голяма част от Америка отдавна е искала да излее върху мен заради моята напереност и хвалбите ми; защото съм се обявил за най-великия, без да чакам любезното им одобрение. Задето съм заклеймил тяхното християнство като фарс и съм се перчил със собствената си религия, за това, че съм проповядвал сред моя народ, без извинение, философията „черното е най-добро“… В предстоящите дни, същите тези хора, които ме смятаха за „свеж полъх в бокса“, които намираха поезията ми за „хумористична“, а остроумията ми за „забавни“, щяха да се съгласят с Бил Глийсън от „Сън-Таймс“, че „той не е забавен, той е трагичен“ или, както се изказа един журналист, „опасен за американската младеж“.

==

Автобиографията на Мохамед Али е много полезна за мислещите читатели, които се опитват да си обяснят корените на разделението в днешна Америка. Не бива да произнасяме категорични присъди, а да се постараем да осмислим истините, натрупваните през десетилетията напрежения, предадени извънредно реалистично и драматично в монолозите на „най-великия“. Издателство „Кръг“ ни предлага елегантно издание с твърди корици и отличен превод на Светлана Комогорова–Комата, която умее да се промъква в кожите на разказвачите. В послеслова Иван Ланджев ни припомня жестоката 2016 г., която ни отне Дейвид Бауи, Ленърд Коен, Принс, Харпър Лий и Мохамед Али, а той през последните си години вече не можеше да говори.

==

Ланджев твърди: „С Мохамед Али умря разбирането, че големият атлет може с името си да рекламира кауза, а не маратонки и шорти.“ Той разкрива, че редактор на спомените на Клей е нобелистката Тони Морисън. Това също е доказателство за защита на кауза. Все пак, нека всеки сам си отговори доколко тя е единствената справедлива и дали можем да потърсим в миналото повече тревожни въпроси за случващото се днес.

==

==

По съвсем различен начин по пътя на най-значимите размисли за каузата и за цената на страданието и на успеха ни води „неразбрания гений, вдъхновил света“ , световната звезда в колоезденето Греъм Обри, чиято автобиография „Летящият шотландец“ получаваме от издателството за „приключения и пътешествия“ „Вакон“ в превода на Мария Демирева.

==

Обри е роден през септември 1965 г. в Нунеатон, Уорикшър. Има два рекорда от световни състезания през 1993 и през 1994 г., шампион е в преследването през 1993 и 1995 г. Участник е в олимпийските игри през 1996 г. Син на полицейски служител, той и брат му Гордън се превръщат в „боклука“ в местното училище. Към тях се отнасят с невероятна жестокост – свикват да получават ритници по главите и да ги бият. Физическото насилие обаче не е най-страшната беда за момчетата, повече ги наранява „социалното изключване“.

==

„Това наистина са най-тъжните дни в живота ми и през по-голямата част от годините в училище по своя воля живеех в своеобразен защитен от околните затвор. Така в резултат на преживяното в детството ми аз се превърнах в изолиран и тесногръд човек, който изпитва истински и подсъзнателен страх от всякакви социални ситуации.“

==

При Обри не става дума за расови проблеми, а за социални, но неговата трагедия е не по-малка от тази на Мохамед Али. Обаче в единия случай медиите и психолозите говорят за кауза, а в другия – за преодоляване на психически травми. „Летящият шотландец“ стига до мисълта за самоубийство, но постепенно, с воля и с тежки физически натоварвания, започва да се променя. Така в двете книги се сблъскваме с два сложни характера, но към единият от тях се прилагат принципите на „политическата коректност“, а другият побеждава егото си и дава на всички, борещи се с депресиите от травмите в съвременния свят, надежда за спасение.

==

„За мен истината е справедливост – заявява Обри. – Яростта и негодуванието няма да ми върнат изгубената кариера и понесените финансови загуби, но най-сетне мога да продължа напред… Сега вярвам, че животът трябва да се живее и че ние разполагаме единствено с настоящето и с бъдещето. Миналото ни е донесло някакви преживявания и спомени, които трябва да приемем, независимо дали те са приятни, или не.“

==

Когато обаче тези травматични спомени бъдат използвани от други за съмнителни политически цели, тогава се озоваваме в света, който познаваме още от времето на „Бежанци“. Ще ми се да дирим изстрадалата истина с всяка книга, до която се докосваме. Затова още от сега съм приготвил пораждащото жестоки спорове и дискусии четиво за следващия четвъртък, ако е живот и здраве – първата подробна биография на легендарния комита Тодор Александров от Калоян Васев – взривоопасно издание на “Българска история”.